Днешното състояние на дисциплината е основен проблем на учебно-възпитателния процес в българското училище. Това води до изкривяване на неговото нормално протичане и се отразява върху качеството му. Факт е, че съществува голямо напрежение в отношенията ученик-ученик, учител-ученик. В основата е промененото ценностно отношение към училището и несъобразяване с правилата, както и дефицит на базово семейно възпитание, свързано с него и с респекта към личността на учителя. Преобладаващият репродуктивен метод на преподаване – учителят преподава знания, а ученикът е в ролята на пасивен слушател, вече не е в състояние да задържи вниманието му за дълго.
Да си мислим, че усещането за Биг Брадър в класната стая ще регулира този процес, e по-скоро заблуда. Eдва ли като прехвърлим на камерите отговорностите на трите страни ученик, родител и учител, ще получим очаквания резултат. Като изключим децата в детските заведения и по-малките ученици, по-големите ще го използват като възможност да демонстрират още по-драстично неподходящи поведенчески модели, а стресът за учителите ще се увеличи. Това го казвам като професионалист, който има достатъчно наблюдения върху училищната дисциплина, и за когото усъвършенстването на методиката на преподаване е било смисъл в годините, прекарани в българското училище.
Настояването за поставяне на вътрешно видеонаблюдение от страна на родителите оставя впечатлението, че те гледат на него единствено като начин да контролират учителите и възпитателите. Обезпокоителното е, че аз почти не чух някой от тях да говори за собствените си отговорности, свързани с възпитанието в семейството и с подготовката на децата им да се адаптират по-лесно към изискванията на средата в детското заведение или в училището. Защото когато говорим за училищна готовност, се има предвид физическото, интелектуалното и социалното равнище на подготовка. Детето или малкият ученик трябва да са в състояние да отговорят на адекватните очаквания за справяне в училище. Задължение на семейството е да постигне минимална социална компетентност до шестата година на детето. Иначе те трябва да знаят, че когато в този контекст на учителя му се налага да работи с нехомогенна група деца, що се касае до неовладени елементарни умения и навици, това създава допълнителни проблеми. Тук нямам предвид разликите в интелектуалното равнище, а става дума за сбор от познания и умения за по-лесно адаптиране – да познават нормите на поведение и да са в състояние да го контролират, да владеят комуникативни способности, да могат да се справят самостоятелно с личните си потребности и нужди и да умеят да ги изразяват в общуването с останалите деца и с учителя.
Отдавна говорим за отсъствието или за промененото ценностно отношение на децата и родителите към училището и учителя. Причините са много и аз съм ги разглеждала нееднократно, а в една от последните ми публикации, се спирам подробно. Онова, което ще кажa сега, е да се работи активно върху доверието между ученик – родител – учител. Необходимо е по-зряло сътрудничество с родителите. Нещо повече, с тях трябва да се споделят всички проявления, свързани с действителното състояние на дисциплината. Защото публична тайна е, че това не винаги става. Учителите поемат цялата тежест на справянето с проблема, защото преобладаваща част от родителите не искат да приемат истината за своето дете. Или се отнасят формално към проявленията му на несъобразяване с правилата за колективна работа в час и провокира нормалното протичане на учебния процес. Няма да коментирам случаите на агресия и насилие, различните инциденти на малтретиране на съученици и учители.
В същото време, в българското училищно образование има едно масово отношение към ученика, като към участник в някакъв биотехнологичен трансферен процес, в който от него се изисква да прекарва безмълвно в една автократична среда. В нея той трябва само да слуша пасивно. Тези, които следят моите публикации в Детски сайт – Училище за идеи, както и в настоящия сайт, навярно вече са разбрали, че те са в посока на усъвършенстване методите на преподаване, в чиято основа да е проактивното мислене. През последните петнадесетина години съм посветила професионалните си интереси на Системата за латерално мислене. Публикациите ми предлагат разработените от професор Де Боно формални методи, а в повечето случаи давам идеи и предлагам решения на проблемите на българското училищно образование. Българският ученик трябва да е другата активна страна в учебния процес. А това е в ръцете на учителя, който да залага на такива стратегии в преподаването, които да събуждат интереса му, да го мотивират и да го стимулират към получаването на нови знания. Един процес, който има най-пряко отношение към преодоляването на проявленията, свързани с лошата дисциплина.