Идеяистът провокира идеи.
Бъдете идеяист по свой собствен начин, без да имитирате някой друг.
Като идеяист, най-важната ви задача е да промените представата на хората за самите тях.
Идеяистът е на крачка пред лидера, защото той не просто води хората, а им възвръща вярата, че могат сами да водят себе си.
Джак Фостър
Бъди идеяист, 2006 г.
Да откривам проблемите навреме и да предлагам най-успешните идеи за тяхното решаване, винаги е било смисъл в моя съзнателен живот. Това е принцип, който следвам – и когато вземам решения за себе си, и когато нося отговорност за други хора. Независимо дали съм заемала изпълнителна позиция, или съм била публична личност и ръководител на екип, имах възможност да се уверя, че хората трудно приемат чуждите идеи. А и у много малко от тях, съм усетила предпочитания да използват креативните възможности на своето мислене. Обяснението е скрито някъде в отсъствието на нагласи, навици и умения. Или както казва Фостър, ако сте идеяист, “най-важната ви задача е да промените представата на хората за самите тях.”
През годините моите усилия не веднъж бяха насочени към провокиране у околните на вкус към преодоляване на рутината и статуквото. Признавам, че го правех по различни поводи и в различна работна среда, но не винаги се получаваха резултатите, които исках. Като че ли на хората им беше по-лесно, в един момент да се прикачат към твоя успех, а в някои случаи и да го обявят за свой. Случвало ми се е, но не за това сега ми е думата… Надявах се един ден да открия някаква система за обучение, с която да им помогна на другите да повярват, че самите те могат да генерират идеи.
В началото на деветдесетте години бях в прицела на множество от хора, които не искаха да се разделят със статуквото и се съпротивляваха на усилията ми за реформи в културата. Онова, което започнах, и което за мен бе неизбежно, се отложи в обществото с повече от две десетилетия. Онези хора тогава не се питаха къде избираме да бъдем – в Европейския съюз или да си останем на Балканския полуостров, по-близо до Азия, отколкото до Европа. Не им се сърдя, защото имаха страхове, свързани с неизвестностите около бъдещето на България. Разбирах ги, и защото през следващите години заедно преживяхме несигурността да живеем в България. Станахме свидетели на взаимната употреба на политици и граждани. Резултатът – превърна първите във всеядни консуматори на власт и пари, а за вторите започна един процес, в който нормалната държава все повече се превръщаше в утопия. Настана време, в което моралът беше започнал да губи своя фундамент. Но и тогава, както и сега, винаги има нужда от хора, които да притежават едно много важно качество – посветеност на обществения интерес.
Когато си публична личност, всички те наблюдават, но ти самият не можеш да наблюдаваш другите. Реших да се “оттегля” встрани, за да мога да наблюдавам останалите. Избрах мълчанието, като съпротива срещу случващото се. Годините след 1994 –та, посветих на училищното образование, макар че някои ми предлагаха да се занимавам с политика. Аз предпочетох ненатрапливостта. Така се спасих от цамбуркането в локвата, наречена българска политическа действителност. Но през цялото това време един въпрос не спираше да ме вълнува: кое е по-опасно – паяците или паяжината, която те плетат? Писането беше моето спасение и на бял свят се появиха моите политически есета, като отдушник от онова, което сама не можех да променя. Някои от тях публикувах, а други ще намерят място тук, защото се оказва, че дори след толкова години, те продължават да са все така актуални.
Моето бягство от активно публично присъствие, ме отведе в българското училище – там, където винаги съм искала да бъда. Както всеки път, започнах да търся ниша за моя по-различен поглед, но сега свързан с реформиране на училищното образование. Станах автор на няколко програми за обучение и възпитание в условията на полуинтернатно обучение, които реализирах успешно. А когато през лятото на 2001-а година, в ръцете ми попадна книгата на Едуард де Боно “Научете детето си как да мисли”/С., 2001/, посветих на нея едно цяло лято. Още след първия прочит, аз вече бях спечелена от неговата Система за латерално мислене. Прочетох я още два-три пъти. Накрая възкликнах:”Еврика! Това търсех.” – системата учи хората да мислят, предлагайки им формални методи и инструменти за пораждащо мислене. Да мислят не как да е, а с идеи и проактивно!
Професор Едуард да Боно е лидер в когнитивната психология. Негови са думите: ”Лесно е да седнеш пред чиния ядене и да го изядеш. Трудно е да го произведеш, да купиш, да приготвиш храната.” Простичко като пример, но задава ясна стратегическа задача пред образованието – да създава предпоставки за креативността като логическо поведение. Но такова поведение може да е резултат от придобиването на определени умения, които всеки може да усвои, да упражнява и да използва. Беше повече от ясно, че един такъв процес трябва да започне още в етапа на училищното образование. А това означаваше реформи, защото ако се позовем отново на Едуард де Боно: ”Не можеш да изкопаеш дупка на друго място, като правиш същата дупка по-дълбока.” В един момент, някой от някъде трябваше да започне. Затова реших да транспонирам в български условия нещо, проверено в много други държави, и да го реализирам. Започнах с изучаването на методологията и продължих стъпка по стъпка. Разработих и защитих проекта “Училище за идеи”, който реализира моята идея за пряко преподаване на мислене. Стартирахме през 2002-ра година, с т.н. Час по мислене, като извънкласна форма. За осем учебни години обучих достатъчно брой деца – от седем до дванадесетгодишна възраст. През 2006-та година обобщих натрупания опит в книга, защото винаги съм смятала, че споделянето на опит е като да прибавиш добавена стойност към резултатите.
Преди няколко години моят син ми подари книгата на Джак Фостър /Бъди идеяист”, 2006 г./. Веднага реших, че въведената от автора дума идеяист, напълно покрива разбирането на професор Де Боно за действения човек – притежава умения за мислене, креативен е, наясно е със социалната значимост на своите положителни нагласи, владее практически похвати за мислене с променящи се идеи. Иначе би ли могъл да провокира и у другите такова мислене, давайки им възможност да повярват, че те също могат да бъдат източник на идеи? По този повод искам да благодаря на Джак Фостър – автор на световния бестселър “Как се раждат идеите”, като поемам ангажимента чрез моя сайт да популяризирам думата, и по този начин тя да влезе в активния речник на българина.
Колкото до писането, то е моето любимо занимание. Аз вярвам в силата на думите и в енергията, която те излъчват. Смятам, че писането е финал на едно духовно състояние, което човек иска да покаже на другите, като всеки път къса по едно парче от душата си. Позволява им да надникнат в нея. Няма да повярвате, но аз и днес обичам да пиша писма, като във времето, когато нямаше такова голямо разнообразие от възможности за комуникация. Това е то, споделянето! Едно умение да накараш хората да се приближат до това, което се случва на самия теб. В тази връзка, има една мисъл на професор Едуард Де Боно, която намирам, че е с отношение към проблема за споделянето: “…да стъпиш върху опит от миналото, после да отправиш поглед към бъдещето, но да не забравяш, че си в настоящето”. Това ще ме ръководи и в подбора на съдържанието.