„Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуря [Самуил], царя самодържавен…“

Повече от половин век след откриването на тленните останки, свързвани с един от най-значимите български средновековни владетели, ще поемат към България. Те са намерени през 1969 г. при археологически разкопки в базиликата „Свети Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. Оттогава се съхраняват в Солун, а темата за връщането им у нас периодично се поставяше от историци, археолози и от българските институции.

Цар Самуил е един от големите средновекови християнски български царе. Откриването на тленните му останки се свързва с разкопките на гръцкия учен Николаос Муцопулос. През 1969 г. той разкрива останките на остров Свети Ахил, който е свързан с цар Самуил. Това, което се знае за базиликата „Свети Ахил” в Малкото Преспанско езеро е, че тя е построена от него. Наблизо е село Герман, където има една църква, пак от Средновековието, в която е намерен надпис, свързан с фамилията на Самуил – на Комитопулите. Така че в това отношение няма съмнение, че се касае за паметник, манастир най-вероятно, който е свързан със Самуил.

И в един от ъглите на църквата се виждат няколко погребения. Едното от тях е на Самуил. Другото е спорно – може би на неговия син Гаврил Радомир, пак български цар. Има и други от фамилията. Естествено, гърците замълчават, но самият Муцопулос не мълчи и навсякъде казва, че това е цар Самуил. Абсолютно категорично. Книгата му е издадена в България, а не в Гърция. Но как археолозите стигат до извода, че един от откритите скелети може да е именно на цар Самуил? Ключови се оказват както мястото на погребението, така и особеност по останките. Гробовете са разкрити в базиликата „Свети Ахил“, свързвана със Самуил и неговото време. Един от най-добре запазените скелети има стара фрактура на левия лакът, която е зараснала неправилно.

Самите саркофази са открити в десния кораб на църквата „Свети Ахил”, където обикновено и днес се погребват ктиторите, хората, дали пари за църквата. За тази църква знаем, че е построена от Самуил с негови средства. Един от скелетите, за щастие най-добре запазеният, има счупване на левия лакът, зараснал накриво. Пак от византийски източници знаем, че цар Самуил е бил тежко ранен в битката при Сперхей в 996 г., счупена му е била ръката точно в лакътят и е зараснала накриво. Според гръцките автори е бил сакат до края на живота си. Това даде основание, тъй като липсва надгробен надпис и някакви други данни. Самуил е бил християнин, а християните се погребват без гробни дарове, по които да съдим за ранга на погребания. Въпреки това от мястото в църквата и от счупения лакът пM,eроф. Муцопулос прави заключението, че това е българският цар Самуил. „Цар Самуил беше прибран в Солунския византийски музей и до ден-днешен е там, костите на този велик български владетел са в една тенекия“, съхранявана в едно мазе, коментираше навремето проф. Божидар Димитров.

През годините е имало разговори между България и Гърция за връщането на тленните останки на цар Самуил. Преговорите са стигали до различни фази при различните правителства. Водещият мотив в българсксото искане винаги е бил – цар Самуил да бъде погребан на родна земя. Естествено е Гърция да има своите насрещни претенции и затова преговорите не винаги са приключвали с успех за България. И тези претенции са били свързани с връщането на артефакти, придобити по време на Първата световна война и съхранявани у нас и са наша държавна собственост и са засекретени до 1992 година. След разсекретяването и реставрацията им някои от тях са част от експозицията на Националния исторически музей. В същото време стана известно, че ръкописите от тази сбирка са в Центъра за византийско-славянски проучвания „Иван Дуйчев” – структура на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Според добре информирани източници, Република Гърция иска да й върнем всички ценности срещу костите на цар Самуил. Особено много държали на четиристотинте ръкописа в центъра „Иван Дуйчев”, които са на гръцки език.В този контекст българското правителство е длъжно да информира обществото срещу какво България получава костите на цар Самуил.

Но кой е цар Самуил? Български владетел от края на X и началото на XI век, управлявал като цар през 997–1014 г. Син е на комит Никола, високопоставен управител на българските земи през X век. За Самуил свидетелстват и запазени средновековни паметници. Сред най-важните е Самуиловият надпис от 993 г., поставен в памет на неговите родители Никола и Рипсимия и брат му Давид. Той е една от най-значимите личности в последния период на Първото българско царство и е първият владетел от династията на Комитопулите. Управлението му е свързано с продължителната борба за запазване на българската държавност срещу Византийската империя. В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване. В условията на тежка политическа и военна криза Самуил постепенно се превръща във водещата фигура на българската държава. Неговата епоха е белязана от десетилетия военни сблъсъци с Византия и император Василий II. През 1014 г. армията на Самуил претърпява тежко поражение в битката при Ключ (Беласица). Голям брой пленени български войници са ослепени. Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 година. Сърцето на смелия войн не издържа. когато вижда 15 000 от своите войници, ослепени след битката при Ключ.

На 3 октомври тленните останки на цар Самуил трябва да бъдат официално посрещнати в София. Церемонията е предвидена на площад „Княз Александър I Батенберг“, след което те ще бъдат пренесени към базиликата „Света София“, където ще бъдат положени в специален саркофаг. Има известен символен знак в това, че препогребването на неговите тленни останки ще се състои след 1012 години почти на същата дата на неговата смърт и това ще се случи на родна земя – земята на съвременна България, в базиликата „Света София”, за която има исторически данни, че по негово време е била действаща патриаршеска църква, но също и че точно там като дете е получил светото кръщение в Христовата вяра.

Почивай в покой, Царю!

<<<НАЙ-ИЗВЕСТНИ СРЕДНОВЕКОВНИ ПАМЕТНИЦИ, УДОСТОВЕРЯВАЩИ ЛИЧНОСТТА НА ЦАР САМУИЛ.

НАЙ-РАННИЯТ АВТЕНТИЧЕН ДОМАШЕН ПАМЕТНИК, открит в село Герман (край Преспанското езеро), и е направен по поръчка на самия Самуил. Надписът е надгробна плоча в памет на родителите му (коTarget мит Никола и Рипсимия) и брат му Давид.

БИТОЛСКИЯТ НАДПИС на цар Иван Владислав (внук на цар Самуил). Надписът е издълбан върху мраморна плоча през 1015–1016 г. и е открит през 1956 г. в гр. Битоля. В него Иван Владислав изрично посочва себе си и своя дядо Самуил като българи. В него се казва:„…Този град Битоля беше обновен от Иван Владислав, самодържец български… Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, самодържавния цар…“

САМУИЛОВИЯТ НАДПИС (993 г.) – Намерен на гроба на неговите родители и брат му Давид в село Герман (край Преспанското езеро). Това е най-старият датиран надпис на кирилица. В него Самуил е записан като „раб божи“, тъй като по това време официално цар е бил Роман (синът на цар Петър I), а Самуил е управлявал като военачалник и комитопул, преди официално да приеме короната.

ВАТИКАНСКИЯТ ПРЕПИС НА МАНАСИЕВАТА ХРОНИКА – Средновековен летопис, в който Самуил е изрично назован като „цар на българите“, а войската му – като българска.

ХРОНИКАТА НА ЙОАН СКИЛИЦА – Византийският историк от XI век подробно описва Самуил като владетел на българите, а император Василий II остава в историята с титлата „Българоубиец“ именно заради победата си над Самуиловата армия.

Новият морал на стария казан.

Силвия Грос, Фейсбук

Представете си как в 6:00 сутринта ГДБОП разбива вратата, за да направи проверка на хладилника: „Ръцете на масата! Чия е тази ракия до киселите краставички?! Имате ли касов бон за домашната на тъста?“ Ако на бутилката от Кока-Кола не пише името на тъста като сертифициран производител, ти праскат 1000 евро глоба, а тъста го арестуват за междуродствена контрабанда на алкохол.

В днешно време да те хванат с незаконна домашна ракия е скъпо удоволствие. Закони, акцизи, митничари – глобата ти е едно на ръка. Ще ти бръкнат в джоба, ще ти опишат казанчето, ще ти вземат „еликсира на живота“ и ще си тръгнат по живо, по здраво. Модерна, бездушна работа. Плащаш си за греха в евро и чиста работа.

Но нека си представим какво би станало, ако освен с европейската глоба, държавата реши да ни удари и със „тежката артилерия“ на социалистическата дисциплина. Защото, нека бъдем честни, парите се печелят, но срамът… срамът е вечен!

Представете си как след акцията на данъчните, преписката ви не отива в Административния съд, а се задвижва машината на времето. Първа спирка – Кварталният съд. Онзи същия, от соца, дето се събираше в клуба на ОФ-то под портрета на партийния вожд.Там няма адвокати с лъскави костюми. Там заседава тричленка от взискателни съседи: пенсионираната учителка по география другарката Петрова, домоуправителят бай Ставри (който лично е подал сигнала, защото миризмата на джибри му пречела на телевизора) и една партийна активистка за цвят.

Другари!“ – ще прогърми гласът на председателя на ОФ-то „Днес разглеждаме антиобществената, егоистична и неморална проява на другаря Иванов. Докато целият квартал се бори за по-висок морал, той е затворил цикъла на алкохолната контрабанда в собственото си мазе! Криел е гроздовата на тъста си от очите на народа!“

И ти стоиш там, с наведена глава, заловен не просто с 10 литра първак, а с „чуждо на класовата съвест поведение“. Но това е само загрявката. Истинският катарзис предстои в понеделник сутрин-порицание пред целия колектив на работното място. Свиква се извънредно събрание на Профкомитета на фирмата. Мениджърът по човешки ресурси (преквалифициран за случая в партиен секретар) излиза пред черната дъска, където до вчера са висели графиците за отпуските. „Колеги,“ казва той с леден тон. „С дълбоко възмущение трябва да ви съобщя, че нашият старши експерт Иванов е петно върху репутацията на фирмата. Докато ние градим дигиталната трансформация на компанията, той трансформира захар и шира в 52-градусов деструктивен елемент. Проявил е дребнобуржоазен индивидуализъм. Вместо да си купи легална ракия от магазина, както повелява морала, той е приел тайно нощем, под прикритието на гъста мъгла от тъста си ракия в пет шишета от минерална вода „Горна баня“.

Колегите ти, с които до петък си пил кафе, сега гледат в земята и цъкат с език. Някой по-смел отзад ще се провикне: „Иванка от счетоводството казаха, че дори не си почерпил за Трифон Зарезан!“. А шефът ще обобщи: „Лишаваме другаря Иванов от тринадесета заплата, тримесечен бонус и му налагаме строго порицание пред колектива с предупреждение за уволнение! И да предаде рецептата на профсъюза за анализ!“

Така че, скъпи ракиджии, пазете се! Глобата се плаща и се забравя. Но ако утре кварталният съд ви осъди да боядисате пейките пред блока за наказание, а на таблото във фейсбук страницата на фирмата излезе ваша снимка с надпис: „Той криеше чужда ракия и предаде колектива“ – тогава вече спасение няма.

Наздраве, но само в кръчмата или с бандерол… за всеки случай!

А от мен съвет: Преливайте домашната ракия на тъста в празни бутилки от купешка ракия, може и от уиски. Едно време татко така правеше за имидж пред гостите- хем пият домашен еликсир, хем се чувстват като в петзвезден бар.

Сега ще чакаме извънреден брифинг на Министерския съвет, на който да се обяви, че сланината получава временна дерогация, но само ако се консумира със сертифициран червен пипер и лук по европейски стандарт.

Кратко четиво за привърженици на машинното гласуване.

Васил Давидов, Фейсбук

Нека видим какви посредници стоят между избирателя и окончателния секционен протокол:

А. При „хартиеното“ гласуване:

1. Комисия, която проверява избирателния списък и предоставя:

2. Празна бюлетина на лицето, ако то фигурира там.

3. Химикалка, с която в тъмна стаичка избирателят нанася своя избор върху бюлетината.

4. Кутия (урна), в която избирателят пуска бюлетината с направения избор.

Същата комисия от т.1 в края на изборния ден чете бюлетините и съставя протокол.

Т.е. посредниците са 4 – комисия, бюлетина, химикалка и урна. С изключение на комисията, другите три са неодушевени предмети.

Б. Нека сега видим какви посредници стоят между избирателя и протокола за изборните резултати при „машинното“ гласуване.

1. Комисия, която проверява избирателния списък и поканва лицето в стаичката при машината.

2. Монитор, на който са изписани номерата и имената на участниците в избора.

3. Клавиатура, чрез която избирателят фиксира избора си, вижда го на монитора, след което го потвърждава.

4. Принтер, който му отпечатва разписка, удостоверяваща гласа.

5. Урна, в която се пуска разписката.

Дотук изглежда малко по-сложно, но съпоставимо с предния вариант. Проблемът тук е, че съгласно последните поправки в изборния кодекс разписките просто няма да се броят от комисиите. По веригата към изчислителните центрове ще се подават единствено изработените от машините ФЛАШКИ, чието съдържание не подлежи на никакъв контрол от комисиите.

6. Флашката, в която машината е записала изчислените изборни резултати в секцията, която се прилага към протокола.

Но това съвсем не е всичко. Има и други посредници, които не са пред погледите на избирателите.

7. Компютърна конфигурация със съответното вътрешно програмно осигуряване, която управлява изброените дотук функции, но която по принцип може да изпълнява и неограничено множество други функции, някои от които може да бъдат нерегламентирана и незаконна намеса в изборните резултати, при това по начини, неподлежащи на проследяване и контрол. Толкова много, толкова различни и толкова повече с развитието на техниката могат да бъдат тия нерегламентирани функции, че със сигурност ще изпусна нещо, ако почна да изброявам. Например строго забранената интернет връзка между машините в изборния ден. Това вече се е практикувало във Венецуела още преди десетилетие.

8. техниците и инженерите, обслужващи десетте хиляди машини в страната, за чиято безпристрастност никой не може да гарантира

9. обслужващите машините програмисти, за които в още по-голяма степен важи т.8

10. флашките, поради важната функция, която имат в изборния процес, също са уязвими от различни злонамерени интервенции, каквито един технически компетентен човек може да измисли.

Както вече споменах, ролята на флашките нарасна до абсолютна недопустимост съгласно последните поправки на изборния закон, според които тяхното съдържание при отчитане на резултата в дадена секция ще се приема за единствено валидно в протокола, игнорирайки съществуването на контролните разписки.

11. Преди изборите се правят някакви съвсем недостатъчни функционални проверки (като за пред лаици, каквито по подразбиране са членовете на подобни комисии) на стотина случайно избрани машини от общо около 12 000, и ако те преминат успешно, се дава старт на изборния процес.

Обаче няма нищо по-лесно от това: „случайният“ избор на машини да бъде направен „псевдослучаен“, т.е. да изглежда случаен за пред някаква комисия, а всъщност номерата да се знаят предварително и машините с тези номера да са подготвени напълно изправни. Това е просто задача за ученик. А във всички останали до 12000 е напълно възможно да са налице интервенции, даващи определени предимства на определени политически субекти. Казвам „е възможно“, което не означава, че е правено, а че няма нищо трудно да бъде направено при съответното желание.

Всеки от изброените посредници може при зла умисъл да направи така, че резултата да бъде изкривен в нечия предварително зададена полза и това да не може да бъде установено и санкционирано.

Проблемът в най-общ вид е липсата на възможност за цялостен компетентен контрол както над вътрешното и над софтуерното програмно осигуряване на машините, така и над схемните конфигурации, особено при такова огромно количество машини, и особено в реално време през изборния ден.

Мисля, че няма нужда от повече съображения. Това дотук беше четиво за наивни избиратели, предпочитащи машините само заради това, че им е по-лесно да натиснат клавиш отколкото да драснат кръстче с химикалка. А ония, които ги предпочитат именно заради възможностите, които машините дават за широкомащабна подмяна на изборни резултати, ще настояват за тях до дупка, съвсем логично и естествено е.

И последно. Нека всеки сам да си прецени – защо машинното гласуване, прието в началото на много места по света с наивен ентусиазъм, е пробвано и впоследствие след сериозни дебати е категорично отхвърлено във всички европейски държави – с изключение на нашата. Доколкото знам, понастоящем то се употребява само от няколко диктаторски режима по света.

Ще разберем ли от президента и от управляващите какви резерви и предложения по нейния текст има България?

Декларацията в подкрепа на Украйна, подписана от 51 държави членки на ООН, отразява ключови послания, което се удостоверява и с пълния текст, който следва по-долу:

„Докато Съветът за сигурност се събира, за да обсъди ситуацията в Украйна, ние потвърждаваме отново общия си ангажимент към принципите на Устава на ООН и мира.

Изразяваме солидарност с Украйна, която продължава да е изправена пред агресивната война на Русия. Припомняме, че Уставът на ООН утвърждава суверенитета, независимостта и териториалната цялост на всички държави и присъщото право на самозащита.

След четири години, шест месеца и 30 дни на пълномащабна война, човешката цена продължава да расте. Дълбоко сме обезпокоени от ескалацията на Русия срещу цивилното население и гражданската инфраструктура в цяла Украйна, причинявайки рекордно висок брой жертви през последните месеци, както е регистрирано от ООН. Призоваваме за пълно зачитане на международното хуманитарно право, отговорност и защита на цивилното население.

Особено сме обезпокоени от атаките в Черно море. Русия се опитва да задуши украинския износ на зърно, като по този начин застрашава световната продоволствена сигурност.е

Ето защо ние подкрепяме усилията за постигане на споразумение в Черно море за гарантиране на свободата на корабоплаване и призоваваме за защита на търговското корабоплаване и критичната инфраструктура.

От март 2025 г. Украйна се съгласи на пълно, незабавно и безусловно прекратяване на огъня.

Призоваваме Русия най-накрая да направи същото като необходима стъпка към смислена дипломация и преговори, водещи до мир.

Спешно призоваваме Русия да осигури незабавното, безопасно и безусловно връщане в Украйна на всички задържани, насилствено преместени или депортирани украински цивилни лица, включително деца, както и пълното връщане на всички военнопленници и връщането на всички интернирани лица, като значителни мерки за изграждане на доверие.

Украйна иска мир. Ние искаме мир.

Русия трябва да спре агресията си, да приеме прекратяване на огъня и да се ангажира смислено с преговори за постигане на всеобхватен, справедлив и траен мир в съответствие с международното право.“

<<<МОИТЕ ВЪПРОСИ. Първият е към читателите на горния текст. Вие открихте ли в него нещо, което да разделя и противопоставя една евентуална подкрепа, изразена чрез Декларацията? Аз не открих, защото целта й е да обедини ценностно повече държави-членки на ООН, за които човешкият живот има цена и за които принципите, от които трябва да се ръководи Организацията на обединените нации, все пак имат някакво значение – суверенитет, независимост и териториална цялост на всички държави и присъщото им право на самозащита. Призивът е за пълно зачитане на международното хуманитарно право, отговорност и защита на цивилното население. Категорично се заявява, че „Украйна иска мир. Ние искаме мир.” Затова „Русия трябва да спре агресията си, да приеме прекратяване на огъня и да се ангажира смислено с преговори за постигане на всеобхватен, справедлив и траен мир в съответствие с международното право”.

Вторият ми въпрос е към настоящия президент и кандидат за президент, към българското правителство – какви са предложенията за редакция и какви са българските резерви? Може би България не одобрява идеята за примирие по линията на фронта като предпоставка за истински преговори? И така заявява подкрепата си за позицията на Кремъл. Уж сме за мир, а в действителност се дистанцираме от колективните действия за постигането му, без да развиваме „българската” позиция. А солидарни ли сме с Украйна, след като за Йотова, Радев и правителството е проблем да посочат кой в агресорът и коя е жертвата. И това няма да е формален отговор, а потвърждение за позиционирането ни – на страната на международното право или – на агресията. И тук стаа дума само за едната част от същинския проблем – очевадното следване на руския интерес под прикритието уж на „национален интерес”. Странно разбиране за „национален интерес” на фона на дистанциране от европейската позиция. Колко убедително може да звучи обяснението – ние не пречим на ЕС да взема неговите решения, но ние си имаме наша позиция!? А ние не сме ли Европейски съюз като страна-членка? И ако искаме нещо в политиката за сигурност на ЕС да се преосмисли, защо тогава бягаме от “масата”, където и когато се обсъждат тези политики? Какво всъщност казваме с „празния стол” и отказваме възможности за проактивна външна политика? Скътаване? Снишаване под руски натиск? Така доверие на партньори и на съюзници не се печели. Губи се….

За поредния външнополитически провал на България.

България, заедно с още около 50 държави, се присъедини към съвместна проевропейска декларация, осъждаща руската агресия срещу Украйна. Часове по-късно обаче президентът Йотова публично обяви, че не е участвала в това заседание и не е подписвала документа, опитвайки се да дистанцира България от общата европейска позиция. От партия „Прогресивна България“ също излязоха с брифинг, декларирайки, че това не е позиция на страната и официално се разграничиха от документа и от евроатлантическите ни партньори

Брифингът на тримата депутати Кутев, Николов и Василев беше един нелеп пърформанс, от който не спира да ме напушва смях. И ирония, заради абсурдния опит да бъде “обяснен” и оправдан политическия гаф на президента Йотова в Ню Йорк по време на 81-та сесия на ООН. „Разяснявайки” казаното от нея по повод коя всъщност е била истинската позиция на България, предвид декларацията в подкрепа на Украйна, поведението им беше издайнически подвластно на собствената им некомпетентност и дефицит на комуникационен и речеви капацитет. Но да продължим с поведението на въпросните трима политици пред микрофоните. Видимо неподготвени, объркани и в ролята на защитници на един политически парадокс – хем сме в ЕC, хем официалната ни делегация няма нищо общо с документ, в който фигурира и името на България. Името на България е черно на бяло в списъка! Държавата ни е декларирала позицията си официално. И България е една от 51-те държави, декларирали подкрепа за Украйна.

Ситуацията стана още по-смешна, след като бившият външен министър на Украйна Дмитро Кулеба официално благодари в социалните мрежи на Илияна Йотова и България за подкрепата. Това се случи в същия момент, в който хората на Радев в София се опитваха да обяснят, че Йотова всъщност няма нищо общо с документа и не подкрепя тази евроатлантическа линия. „Благодарим Ви, президент Йотова, и благодарим на България, че застанахте до Украйна в ООН!“, написа във Facebook бившият външен министър на Украйна, след като България стана една от 51-те държави, подкрепили декларация, осъждаща руската агресия и призоваваща Москва да прекрати войната. „Благодарим Ви, че застанахте на страната на международното право, мира и свободата на Украйна!“, написа още Кулеба. Така той специално отбеляза ролята на България и на Илияна Йотова и благодари за солидарността, от която междувременно президентът и правителството опитаха да се отметнат. Впрочем Кулеба няма подобни постове за благодарност към нито една от останалите 50 държави, които подкрепиха Украйна, а с оглед на действията на България след общото изявление на страните, е много вероятно постът му да има доза ирония към обстоятелствата и очевидно неудобната, но официално декларирана позиция на властта у нас срещу Русия. Е, кажете! За смях станахме и в очите на този героичен украински народ!

Трябва да се отбележи, че в речта си пред Общото събрание на ООН Йотова не изказа подкрепа за Украйна, а отново говори за постигане на мир чрез дипломатическо решение, което да бъде взето с участието на Киев и Москва. След разпространението на общото изявление в подкрепа на Украйна МВнР и самата Йотова започнаха да увъртат и опитаха да се отрекат от декларираната подкрепа с оправданието, че под тази позиция не се слага подпис и тя не е изцяло съобразена със становището на България по отношение на войната в Украйна.Ами тогава кой ни вкара в тази позиция? Получи се изключително комичен момент! И в София тримата депутати дадоха израз на собственото си чудене, както се изрази Владимир Николов, когато буквално попитаха как така Европейската комисия ни е вкарала в тази обща позиция срещу Русия? Пълни невнятници, които демонстрираха тотално неразбиране на механизма, по който България като пълноправен член на ЕС участва в международните документи на съюза.

Ама Йотова я нямало на снимката! Ами няма я, защото това е снимка на инициаторите на тази декларация, които са петнайсетина човека и са членове на Съвета за сигурност на ЕС. И няма такова положение, че държавните глави на подкрепилите въпросния документ удостоверяват това като задължително участват във фотосесията. Нелепо и абсурдно звучи и казаното от Йотова, че държавата ни имала резерви, но не могла да ги изрази. Заяви го даже след като вече беше казала, че документът е бил предварително разпратен, както и се процедира винаги в такива случаи. Тогава? Що за неадекватно обяснение – имала била съображения и затова не е отишла да се снима с тези без съображенията.

В този контекст говореха и участниците във въпросния брифинг. Те ни направиха свидетели на абсурдната теза как „България се разграничава от ЕС, но и Йотова – от себе си“. В опит да я защитят, те искаха да ни убедят, че България е подписала обща проевропейска декларация в ООН, която всъщност „не е позиция на България, а на ЕС“. Било обща декларация на Европейския съюз, а не на България!!! Това било само на Евросъюза. Ама ние къде сме, бе, безродници! Да не би да ни казвате, че вече сме вън от него? Я ни го кажете направо, че да знаем, и да грабнем сопите, и да ви окачим по едно тенеке – съвсем по Алековски, за да може чак в Кремъл да ви чуят! В същото време знаете ли, че декларацията е подкрепена от 51 държави, а в ЕС са 26 страни-членки? Да се смее ли човек, да плаче ли? Веднъж в Париж – с главен герой Радев, втори път в Киев – с вънКАшната министърка, трети път – с Йотова в Ню Йорк! Веднъж – скандал! Втори път –скандал! Трети път – скандал! Е, стига, де!

Клета ми, Българийо! Докога ще берем срама на тези баш саморасляци? Не къде да е, а на световен форум да спретнеш подобен провал – след като си приел текста на декларацията, да тръгнеш да твърдиш, че не сме се присъединявали и не сме част от този документ. Това не е нормално! Подобна девиация е симптом на нещо много обезпокоително и страшно – България няма достойни политици и държавници! Вече станахме за посмешище на Европа, а сега – и на света. Външната ни политика с този държавен глава, с този премиер, с този външен министър и с това управляващо мнозинство е пълен провал. Катастрофа. Заради липса на дипломатически капацитет и отсъствието на система за отстояване на външнополитическия си интерес на страна-членка на ЕС и на НАТО, България все повече губи авторитет и доверие. На нея не гледа никой сериозно. Управляващата партия не следва постянна и последователна външнополитическа линия, защото докато Йотова се опитваше да се разграничи от самата себе си и същото искаха да направят тримата депутати на въпросния брифинг, официалното съобщение на МВнР гласи: „България поддържа европейското единство и затова се е присъединила към декларацията. Изявлението съдържа принципни позиции в защита на международното право и призив за мир, които България последователно подкрепя“, Ей ти лудница! А това обрича съдбата ни на държава-маргинал във време на дълбоки сеизмични сътресения в международните отношения и в променящата се архитектура на световния ред, Що се отнася до отговора на въпроса – разграничи ли се България от Европейския съюз и още колко пъти тези управляващи ще продължат да ни позорят пред Европа и пред света, той е във ваши, в наши ръце.

Какво се случва, когато институциите бездействат, а общественият морал импонира на извращението.

Анна Вълова, Фейсбук

Слави Трифонов безспорно е една от най-спорните фигури в съвременната история на България. През годините той е натрупал своите политически и обществени грехове към българския народ – решения, които са разочаровали мнозина и са оставяли усещане за грешни или пропуснати възможности. Но днес, пред лицето на един абсурд, който се разиграваше на прохода Петрохан, Трифонов направи това, което всяка работеща институция в тази страна беше длъжна да направи, но умишлено или от безхаберие пропусна. Унищожаването на тази паметна плоча не е просто акт на физическо премахване на един бетонен къс.

ТОВА Е ИЗМИВАНЕ НА ПОЗОРА ОТ ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА. Унищожаването на тази паметна плоча не е просто акт на физическо премахване на един бетонен къс. Tова е измиване на позора от лицето на българската държава. Месеци наред нашите държавници – от Община Берковица до централната власт – си затваряха очите пред монумент, който по същество изравняваше паметта на жертвите с тази на доказания педофил и убиец Ивайло Калушев. Но по-ужасното и циничното е, че с бездействието си институциите допуснаха издигането на паметник на самото извращение, деградацията и най-долната, низка страна от човешкото падение. Това не беше просто плоча, а паметник на едно морално зверство, което гази всякакви човешки норми.

Безумието обаче не спираше до изписването на имената. Самата символика върху плочата беше зловеща подигравка с морала. Там, редом до имената на загиналите, беше изобразено перо, оцветено в цветовете на дъгата, което беше брутално кръстосано с нож и кинжал. Да допуснеш подобни знаци – символизиращи изкривени послания и насилие – да стоят необезпокоявано на публично място под формата на „паметник“, е проява на висш цинизъм и тотална абдикация от човещина.

Критиците и някои уж „независими“ медии веднага заговориха за „самоуправство“ и нарушаване на процедурите. Но за какъв ред изобщо говорят, когато самите държавници действаха абсолютно незаконно, като допуснаха и толерираха издигането на този 600-килограмов паметник без нито едно разрешително? Когато управляващите първи газят правилата чрез престъпното си бездействие, те губят всякакво морално право да изисква от гражданите да чакат тромавите им чиновнически ходове. В такива моменти моралът и гражданската съвест трябва да вземат връх. НАЛОЖИТЕЛНО Е !

Но едва ли някой е изненадан от реакцията точно на OFFNews. Медията, чийто действителен собственик и главен редактор е Владимир Йончев, отдавна е известна със специфичната си „независимост“. Проповядвайки своите кухи неолиберални догми, това издание винаги се крие зад паравана на формалната законност и процедурите, докато умишлено си затваря очите за истинската справедливост. Казусът с плочата на Петрохан обаче ги освети в пълната им грозота. През призмата на своя неолиберален цинизъм, за тях разрушаването на един незаконен паметник е „агресия“, но присъствието на символи за насилие редом до името на доказан насилник очевидно се вписва в зловещо изкривените им „модерните европейски ценности“.

Двойните стандарти на това издание не са от днес. Спомняме си отлично как същата тази „обективна“ медия отразяваше събитията и протестите от 2020-та година, активно подклаждани и финансирани от Дубай от олигарха Васил Божков – Черепа. Tогава, когато се хвърляха бомбички по полицаи и се блокираше държавата в интерес на един беглец от правосъдието с 19 обвинения, OFFNews не виждаше „самоуправство и агресия“. Тогава това беше „гражданско общество“ и „справедлив бунт“. Когато организираният хаос на Черепа обслужваше определени политически цели, медията го легитимираше с охота.

Но днес, когато един български гражданин и политически лидер разрушава паметник на педофил и убиец – това изведнъж се превръща в престъпление. И тук дори не говорим само за онези невинни жертви, чиято памет беше брутално осквернена. Говорим за нещо много по-коварно и опасно: за тотално, перверзно обръщане на човешкия морал. Издигането и пазенето на този паметник беше директен, зловещ сигнал към всички педофили, които дебнат в сенките на това общество. Сигнал, че техните извращения могат да бъдат нормализирани. Че техните зверства могат да бъдат опаковани в красиви либерални фрази и че накрая изродите могат да бъдат изкарани жертви, а защо не и герои. Защитавайки тази плоча в името на „процедурите“, тези медийни адвокати на дявола всъщност легитимираха правото на всеки насилник да има свой собствен култ. И точно този двоен аршин доказва само едно: МОРАЛЪТ НА ПОДОБНИ МЕДИЙНИ ПЛАТФОРМИ СВЪРШВА ТАМ, КЪДЕТО ЗАПОЧВАТ ТЕХНИТЕ ЗАВИСИМОСТИ.

В този конкретен ден Слави Трифонов постъпи правилно. Той направи това, което всеки нормален баща, брат или просто човек с работеща съвест би направил, ако държавата не беше абдикирала. Без значение какво е отношението на всеки от нас към политическата му кариера или миналото му, това действие заслужава абсолютна подкрепа. Защото има граници, които нито едно общество не бива да преминава – и защитата на паметта на децата пред тази на техния палач е точно такава червена линия. Когато държавниците са слепи, а медиите – морално фалирали, някой трябва да хване чука и да ги накара да прогледнат. Затова, въпреки всичките му минали политически грехове и спорната му фигура, днес истината и моралът изискват да кажем само едно: БРАВО, СЛАВИ! ТИ НАПРАВИ ТОВА, КОЕТО ДЪРЖАВНИЦИТЕ НЯМАХА СМЕЛОСТТА И СЪВЕСТТА ДА СТОРЯТ.

Източник:Val Anna, Фейсбук

*Заглавието е на автора на текста, а подзаглавието – на www.ideaist.eu

<<<:МОЯТ КОМЕНТАР. Навярно вече – като читатели на моя сайт, сте разбрали, че тук намират място публикации на автори, чиято ценнсстна гледна точка съвпада с моята. Така им осигурявам още една допънителна възможност да стигнат до повече хора. Защото истината, от която не бива да бягаме е, че времето след 2020-та година е време на обърнатите морални норми и ценности, когато общественият морал започна да импонира на извращенията и тях да издига в култ. Официално приетите от обществото правила за добро и зло не просто бяха разменили местата си, те изгубиха смисъла си в дебрите на посятата омраза и разделение. Вече сме там, където моралната деградация стигна дъното – обществените „ценности” перфектно пасват на извращенията в политиката и в бита. И знаете ли от какво най-много трябва да се страхува обществото ни? Най-вече от това – моралът му да е паднал до такова ниво, че напълно му съответства. Но все още съществува шанс обществото ни да не допусне това. Случаят, който коментира авторката ме окуражава да вярвам в това, защото иначе сме изгубени като народ и като държава….(ЙХр)

Според анализатори това е времето на тежък стрес тест за гарманската национална идентичност.

Преди време публикувах моята статия „За културата на паметта през погледа на настоящето” с подзаглавие „Демокрацията трябва да помни от какво се страхува, но още по-добре е да разбира какво я очаква в бъдеще….”. Конокретният повод беше друг, но в контекста на констатацията ми за няколкото поколения, които заради подценяване на темата за истината преди 1989-та, ги лишихме от добавена стойност познание за комунистическата диктатура, и аз съвсем не случайно дадох за добър пример Германия – според мен, как през наратива за националното достойнство поколения германци бяха, и са възпитавани в истината за Втората световна война. И днес – след изборните резултати в няколко провинции, не ми се иска да вярвам, че миналото се възприема само като история, която германците са забравили. Моите впечатления са, че те не биха могли току-така да сложат точка на темата за националната катастрофа, която за тях формално приключи преди осем десетилетия. Иска ми се все още да не вярвам, че така лесно биха се отказали от спомена за престъпленията на нацизма, пренебрегвайки своята следвоенна цивилизационна идентичност. А и доколкото ми е известно, в това отношение германската държава разчиташе на нарочна политика на паметта, свързана и с реални дейности в германското училищно образование.

Но както казах в началото: Демокрацията трябва да помни от какво се страхува, но още по-добре е да разбира какво я очаква в бъдеще….Очевидно се е получила някаква пукнатина в националното съзнание на германците. Някой нещо не е догладал. Някой нещо не е предвидил. Някой нещо не е предвидил. Някой нещо не е дооценил. Някой е подценил риска от заплашителна загуба на историческа памет. Някой не иска да признае края на либерализма и закъснява да предложи какво ни очаква в бъдеще. Едва ли резултатите от изборите в Саксония-Анхалт през този септември са първият и единственият по-раншен симптом на това, което се случи и тази неделя в други две германски федерални провинции – лидерството на крайнодясната Алтернатива за Германия (AfD).

Десният популизъм винаги е разчитал на призивите за “национален интерес”, който в повечето случаи поражда омраза и разделение. Но суверенният егоизъм не е единствената причина за противопоставянето. Знаете кои са основните стълбове на нацистката идеология – освен крайниият национализъм, още и – расизъм, хомофобия, антисеметизъм и тоталитаризъм. Няма нищо изненадващо, че от AfD побързаха да се обявят за изгонването на украинските бежанци и на мигрантите. Но ако гласувалите за въпросната партия изведнъж са решили, че миналото не може да се върне, те просто грешат, подценявайки какво то може да им донесе. Що се отняса до призивите им за експулсиране на украински бежанци, ще им припомня какво казва за Украйна известният американски историк Тимъти Снайдер в своя фундаментален труд „Кървави земи: Европа между Хитлер и Сталин“.

Според него, Украйна се е озовала в самия център на масовото насилие, разгърнато от Сталин и националсоциалистите. Според неговата оценка, между 1933 и 1945 г. Украйна е била „най-опасното място в света“. Именно тук се пресичат сталинският терор, Гладоморът, националсоциалистическата окупация и Холокоста. Същевременно Снайдер посочва, че европейската памет за масовите престъпления на 20-ти век отдавна е фокусирана предимно върху конфронтацията между Германия и Съветския съюз, което е изместило на заден план специфичния опит на украинците и други народи от Източна Европа. В неговата интерпретация жертвите на тези престъпления трябва да се разглеждат не просто като част от историята на две свръхсили, а като независими народи, хванати между два тоталитарни проекта за унищожение. Защото въпросът за историческата памет днес има и пряко политическо значение: как не само Германия, но и ние в България разбираме миналото си и какви изводи правим от него за настоящето.

Да не забравяме, че германското общество премина през катарзиса на денацификацията и не трябва да се позволява на десни радикали да пренаписват историята. За щастие, с няколко изявления на Мерц, федералното правителство очерта границите на допустимото. Веднага след обявяването още на шокиращите резултати в Саксония-Анхалт, канцлерът направи изключително остро изявление: курсът на Берлин в подкрепа на Киев не подлежи на никаква ревизия, а популистките демарши на AfD няма да променят международните задължения на страната. Мерц отправя директно предупреждение към десните радикали: всякакви опити на „Алтернатива за Германия“ да гази Конституцията, да подкопава демократичния ред или да нарушава основния консенсус на историческата памет, ще бъдат твърдо отхвърлени от държавните институции. Германия няма да позволи на екстремисти да диктуват външната политика и да разрушават правните основи, върху които е изградена следвоенна Германия. Това той го потвърди и тази неделя, подкрепено с отказа да подаде оставка.

А какво иска още да прави Алтернатива за Германия? Иска да замени историческата отговорност към националното минало с политически реваншизъм,прикрит зад „национален интерес”??? Били се обявили и за излизане от ЕС и от НАТО. И това не са просто популистки провокации. Hо нека преди това си спомнят за Берлинската стена и за затворените граници. Не мисля, че въпросните усещания може да имат давност, те са толкова болезнени. И все пак не може да си затворим очите пред случващото се. Без съмнение, германското общество навлиза не просто в някаква локална криза на партийната система. Според анализатори това е времето на тежък стрес тест за гарманската национална идентичност. За първи път от много десетилетия популистите успяват да убедят значителна част от избирателите, че моралният дълг е бреме, от което е време да се отърват в името на днешния комфорт.

Така че основното изпитание днес не e и все още е възможно постигането на политически коалиции в Бундестага, а изпитанието е за обикновените германски граждани. Те трябва да отговорят на фундаменталния въпрос: готова ли е страната да защити уроците от собствената си история, когато те изискват реална солидарност и финансови разходи, или следвоенната денацификация ще се окаже, че е била просто една удобна политическа фасада, която е готова да се срине. Ако германците позволят на радикалните популисти да превърнат историческата памет в циничен разменен коз, това ще означава морална капитулация на цялата система от демократични ценности. И Германия трябва да премине този тест – в името на собственото си бъдеще, но и в името на мира и на бъдещето на европейския континент, тъй кат Германия има лидерска роля в него. Точно в този по-широк контекст на темата, която развих по-горе, искам да сложа край на тази моя публикация.

В средата на 1908 г. настъпва удобен политически момент България да обяви своята независимост. Това е една много тържествена церемония, която протича в църквата „Св. 40 мъченици” в старопрестолния град Велико Търново. На хълма Царевец са посрещнати министрите и княз Фердинанд. Цялото търновско гражданство е там. Самата церемония е извършена от българския екзарх, като глава на българската църква. Тъй като все още не е имало царска корона, той поставя своята тиара на главата на Фердинанд и по този символичен начин е даден знак за възстановяването на българската държавност.

Българският княз е провъзгласен за български цар. Издаден е специален манифест, който предварително е подготвен от министър-председателя Александър Малинов, докато всички чакат Фердинанд да пристигне от Виена. С манифестa cе обявява, че се възстановява българската държавност, а България е Царство. “Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска”, се казва в Манифеста към българският народ, провъзгласен от княз Фердинанд.

Подчертава се и другият акт на национално обединение – Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 година. „От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.

Стара Загора е един от първите градове в България, който Цар Фердинанд посещава броени дни след обявяването на Независимостта. На 25 септември 1908 г. той пристига в Стара Загора. Преди това, още на 22 септември Общинският съвет в Стара Загора начело с кмета Йовчо Хитров обявяват решението си – Станционната градина да бъде наречена градина „Цар Фердинанд I”. Изпращат му поздравителна телеграма с решението си и явно заинтригуван от вниманието, той решава да посети Стара Загора. Посрещнат е много тържествено от всички старозагорци. Градът е бил украсен с българския трибагреник. Триумфална арка е имало в района на Станционната градина. Цар Фердинанд е посрещнат от първия старозагорски митрополит Методий – негов личен приятел, който отслужва благодарствен молебен за здравето на българския цар и на българския народ.

Честит празник!

Доц. д-р Борислав Цеков, Фейсбук

Светът, който Европа познаваше след края на Студената война, вече не съществува. САЩ остават най-могъщата държава с глобално влияние, което формира облика на съвременния свят и оказва определящо научно-развойно и социокултурно влияние, но американската политика все по-отчетливо поставя въпроса за необходимостта от еманципация на традиционните съюзници, най-вече Европа, в сферата на отбраната и сигурността.

Китай вече не е просто огромна фабрика, а технологична, военна и политическа сила, чиито основи бяха налети от западните капитали, инвестиции и ноу-хау, но авторитарната държава съумя да трансформира в автономно разрастване. Липсата на капацитет за глобално социокултурно влияние ги лишава от перспективата да оспорят американското глобално лидерство, но натрупаната икономическа и военна мощ ги прави фактор, с който всички се съобразяват.

Агресията срещу Украйна демонстрира нагледно дълбоките стратегически дефицити и ограничения, които правят напълно нереалистични авантюристичните амбиции на част от руската олигархия Русия да възвърне своя геополитически статус от времената на СССР и Студената война.

Докато нашият Европейски съюз все по-отчетливо открива баналната истина, че да притежаваш икономическо могъщество, само по себе си не те превръща в геополитически колос. Тази реалност в третото десетилетие на XXI век поражда един въпрос, който само преди десетина години би прозвучал направо екзотично: дали Европа да не потърси стратегическа дълбочина не толкова в традиционната посока отвъд океана – към САЩ, а в една по-широка общност, която сглобява в геополитическо отношение Европа с фундаментите на някогашната Британска империя – Канада, Австралия и Нова Зеландия?

Не става дума за присъединяване към ЕС на тези богати и влиятелни държави, обединени не само от общи културни корени, но и от общ държавен глава, нито за реинтеграция на самата Великобритания в ЕС. По-интересната възможност е друга: политическа консолидация на два блока от държави, които постепенно да свързват своята отбранителна индустрия, стратегически суровинни запаси, енергетика, наука, космически програми и не на последно място – своите външни политики. Ако подобна конструкция някога придобие достатъчна плътност, тя би могла да стане глобален геополитически фактор.

Историческият ключ към такава консолидация може да се търси в различния начин, по който възникват, от една страна САЩ, а от друга – останалата част от англоезичния Нов свят. Американската идентичност се ражда чрез революция срещу Короната. Замяната на монархическия политически и правен ред с републикански не е просто смяна на формата на управление, а част от метанаратива за американската идентичност, който скъсва с европейския обществен ред. Канада обаче възниква и изгражда своята идентичност по друг начин. Там няма радикално скъсване с Европа. След Американската революция десетки хиляди жители на северноамериканските колонии, които са воювали на страната на британците, напускат новооснованата република и остават лоялни на Короната, преселвайки се в днешна Канада. В тези територии европейското се вгражда по-отчетливо и чрез френскоезичното население, а пък значителното присъствие на „първите народи“ – коренните местни племена, слага специфичен отпечатък върху формиралата се мултикултурна традиция, която е в основата на канадската идентичност. Затова северноамериканската граница постепенно започва да разделя не просто две държави, а две различни традиции на държавно строителство и на отношения между политическата държава и свободното гражданско общество. От едната страна стои република, родена от революция срещу имперския център. От другата постепенно възниква парламентарна федерация, която придобива самоуправление и национална идентичност, без да превръща скъсването с Короната в условие за национална независимост. Канадската конфедерация от 1867 г. е именно такъв компромис между приемственост и самостоятелност: Онтарио, Квебек, Нова Скотия и Ню Брънзуик образуват Доминиона Канада, като новата федерация запазва монархическата и парламентарната традиция. Днешна Канада е напълно суверенна държава, но Короната остава част от нейната конституционна архитектура.

Австралийският път е различен в детайлите, но сходен по своята държавноправна логика. Там няма Бостънско чаено парти и война за независимост. Шест британски колонии постепенно решават да се обединят и през 1901 г. създават Австралийския съюз. Самите дебати за федерацията в края на XIX век говорят за съюз „под властта на Короната“. Австралия формира отделна нация, без да превръща политическото отделяне от британската конституционна традиция в свой учредителен мит. И до днес тя е парламентарна демокрация и конституционна монархия.

Нова Зеландия предлага трета разновидност. Нейната конституционна система също остава монархическа и парламентарна, но националният ѝ разказ включва още един фундаментален пласт – прякото договорно уреждане на отношенията между Короната и маорите като коренно население. Затова новозеландската идентичност не се свежда просто до „британско наследство“.

За разлика от САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия изграждат суверенни национални идентичности не чрез унищожаване на наследената британска институционна рамка, а чрез постепенното ѝ „национализиране“. Короната престава да означава управление от Лондон, а се превръща в местна конституционна институция. Това създава в определен смисъл определен институционален континюитет между тези държави и Европа: парламентаризъм, силна администрация, независими съдилища, социална държава в различни форми. Сходството никога не е пълно, но е достатъчно, за да направи политическото сближаване по-лесно, отколкото географските фактори предполагат.

Канада вече показва докъде може да стигне това. През юни 2025 г. Европейският съюз и Канада подписаха партньорство в областта на сигурността и отбраната. То обхваща морската и космическата сигурност, военната мобилност, киберзаплахите, отбранителната индустрия и в редица други области. През 2026 г. ЕС и Канада стигнаха и до договорености, позволяващи канадско участие в европейския отбранителен инструмент SAFE. Европейският парламент призова отношенията да бъдат задълбочени още повече, включително чрез интегриране на канадската индустрия в европейската отбранителна технологична база. А преди няколко дни председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен направи още една крачка, предлагайки да се проучи възможността Канада да стане първият „асоцииран член“ на ЕС. Такъв правен статут в момента не съществува и тепърва ще се търси конкретна политико-юридическа формула. Но по-важното е, че геополитическото въображение на Европа започва да се събужда. Следващият въпрос е дали канадският модел би могъл някога да бъде разширен към Австралия и Нова Зеландия. Географията на XXI век дава аргументи за подобно мислене. Канада носи Арктика, огромни природни ресурси и непосредствен достъп до Северна Америка. Австралия е континентална държава между Индийския и Тихия океан и значим производител на критични суровини. Нова Зеландия добавя присъствие в Южния Пасифик. Европа внася мащаба на единния пазар, индустриална база, научен потенциал и регулаторна тежест.

Една хипотетична консолидация не би трябвало да се изгражда като антиамерикански проект. Канада е член на НАТО, Австралия и Нова Зеландия имат дълбоки отношения в сигурността със САЩ, а европейската отбрана остава тясно преплетена с Атлантическия алианс. Самите споразумения ЕС–Канада подчертават допълването, а не заместването на НАТО. По-същественият замисъл би бил диверсификацията. Европа няма особен интерес да замени зависимостта от Америка със зависимост от Китай или обратното. Канада няма интерес цялото ѝ икономическо бъдеще да се определя от отношенията с един огромен съсед. Австралия има собственото противоречие между азиатската си икономическа география и западните си политически и отбранителни връзки. Пресичането на тези интереси създава пространство за консолидация.

Един трети геополитически фактор от такъв порядък съвсем не означава трети лагер в една нова Студена война, а способност една група развити демокрации да разполага със собствена индустриална, технологична и отбранителна тежест, достатъчна да не бъде принудена при всяка криза просто да избира между Вашингтон и Пекин. Тъкмо тук Канада, Австралия и Нова Зеландия престават да изглеждат като далечни роднини на Европа и започват да изглеждат като възможни части от една по-голяма стратегическа география. Не под властта на една империя и една столица. По-тясното партньорство между ЕС, Канада, Австралия и Нова Зеландия би било геополитическа мрежа от суверенни демокрации, свързани от интереси и институции повече, отколкото от география.

Източник: Borislav Tsekov, Фейсбук

Четиво за мислещи читатели или ….кой как може да разчете „Ни лук ял, ни лук мирисал”

По мое мнение в основата на сагата „Мантинели” стои въпроса кои служебни лица от кое правителство са поставяли подписа си на договори и анекси за монтаж на въпросните мантинели по републиканските пътища. Иначе публични внушения с политическа цел могат да се правят до безкрайност и целенасочено, премълчавайки умишлено истината за действащите лица и правителства.

Постаах се коректно да проследя зададения по този начин въпрос и установих, че подписването на договорите и анексите за доставка и монтаж на мантинели (ограничителни системи) по републиканските пътища обхваща няколко последователни правителства и конкретни служебни лица (министри и ръководители на Агенция „Пътна инфраструктура“. Ще се постарая да проследя хронологията на процедурите, подписването и плащанията, които се разпределят по следния начин:

1. Правителство на Кирил Петков (декември 2021 г. – август 2022 г.)

· Действие: През април 2022 г. Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) официално пуска и провежда обществените поръчки/търговете за мантинели на стойност над 253 милиона лева, разделени по обособени позиции.

· Политическо ръководство: Регионален министър по това време е Гроздан Караджов.

2. Служебни кабинети на Гълъб Донев (август 2022 г. – юни 2023 г.)

· Действие: През втората половина на 2022 г. реално се подписват и влизат в сила действащите договори с фирмите изпълнители на база приключилите търгове.

· Служебни лица: Договорите се подписват от ръководството на АПИ под политическата отговорност на тогавашния служебен министър на регионалното развитие и благоустройството арх. Иван Шишков. В публичното пространство ГЕРБ посочва като отговорни фигури от този период министрите Иван Шишков и тогавашния вътрешен министър Иван Демерджиев (в качеството му на вицепремиер).

3. Редовно правителство на Николай Денков (юни 2023 г. – април 2024 г.) и Последващи кабинети (кабинети „Главчев“ и „Радев“ през 2024–2026 г.)

· Действие: По силата на вече сключените през 2022 г. контракти, в следващите години се извършват мащабни разплащания. Според данни от ревизии на МРРБ, през 2025 г. са подписани поредица от анекси, с които първоначалната стойност от около 300 млн. лв. нараства лавинообразно с над 200 млн. лв. (включително индексации), достигайки общо изплатени близо 500 млн. лева.

· Текущ контекст: Разследванията на МВР, ДАНС и регионалното министерство (представени от настоящите министри Иван Демерджиев и Иван Василев) сочат, че парите са концентрирани в картел от няколко фирми, като се проверяват съмнения за отклоняване на средства към политически лица.

>>ОСТАВЯМ БЕЗ КОМЕНТАР. Разчитам на вашите умения за четене с разбиране, каквито съм сигурна, че читателите на www.ideaist.eu притежават.