11.03.2026 15:00

Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) прие решение да остави без разглеждане предложението на служебния министър на правосъдието за определяне на временно изпълняващ функциите на главен прокурор. Решението може да се обжалва пред ВАС в 14-дневен срок. То бе прието единодушно.

Изпълняващият функциите (и.ф.) главен прокурор в момента е Борислав Сарафов.

По време на заседанието служебният министър на правосъдието Андрей Янкулов постави няколко теми на вниманието на колегията, които да бъдат обсъдени – цялостното управление на прокуратурата в периода, в който Борислав Сарафов изпълнява длъжността главен прокурор, поведението му и продължителността на периода на заемане на длъжността.

Той отбеляза, че изборът на титуляр не може да бъде направен по обективни причини, заради изтеклия мандат на членовете на ВСС. По думите на Янкулов трябва да бъде определен друг изпълняващ длъжността до избор на титуляр или друг временно изпълняващ длъжността, за да не се стига до прекомерна продължителност на временното заемане на поста.

Според служебния министър Сарафов не е изпълнил до момента нито една от ключовите си заявки, които даде при заемане на поста, като например да направи всичко възможно да изчисти прокуратурата от мрежата за паралелно правосъдие, позната като „Осемте джуджета“, както и не е направил достатъчно, че да има доверие към него.

Няма как да се абстрахираме от чл. 173 ал. 15 от Закона за съдебната власт, каза Стефан Петров от Прокурорската колегия. Според Калина Чапкънова служебният министър призовава колегията да действа единствено на базата на вътрешното му убеждение, без да съобразяват законовите норми. Тя постави въпроса за предмета на предложението и доколко е легитимен служебният министър да сезира колегията, макар и индиректно чрез Пленума на ВСС. Огнян Дамянов попита Янкулов коя правна норма му дава право да сезира колегията с въпроса за и.ф. главен прокурор. Според Гергана Мутафова сезирането на Янкулов се явява недопустимо, тъй като вече има решение на колегията по въпроса, което не е обжалвано. По думите ѝ е абсурдно положението, в което се намира прокуратурата с и.ф. главен прокурор от над две години, което е вследствие на редица законодателни предложения, приети назад във времето и това, че няма избран нов състав на ВСС. Йордан Стоев също зае позицията, че служебният министър на правосъдието не е компетентен да внася такава точка за разглеждане, защото няма такива законови правомощия.

Андрей Янкулов каза, че след като министърът на правосъдието може да предложи титуляр за главен прокурор, може да предложи и изпълняващ функциите главен прокурор, като за законова възможност да сезира колегията той се позова на Конституцията. В края на дебата Янкулов каза, че от изказванията на членовете на колегията се разбира, че Сарафов ще бъде и.ф. главен прокурор до избор на титуляр, след като бъде избран нов състав на ВСС, когато и да бъде това.

БТА припомня, че Пленумът на ВСС остави без разглеждане предложението на Янкулов да бъде определен нов временно и.ф. главен прокурор и взе решение да изпрати искането до Прокурорската колегия по компетентност. През октомври м.г. Пленумът на ВСС реши да не иска от Народното събрание автентично тълкуване на нормата на чл. 173 ал. 15 от Закона за съдебната власт. Решението беше взето единодушно след кратък дебат. Преди това Съдийската колегия взе решение с шест гласа „за“ и трима „против“ да бъде отправено предложение до Пленума на ВСС да реши да отправи искане до Народното събрание за автентично тълкуване на чл. 173 ал. 15 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). По отношение на текста от ЗСВ членовете на Прокурорската колегия приеха, че разпоредбата е неприложима относно и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов и потвърдиха избора му за тази длъжност.

През септември 2025 г. Прокурорската колегия на ВСС потвърди решението си, с което Борислав Сарафов е определен за и.ф. главен прокурор на Република България и не откри административно производство за определяне на нов и.ф. главен прокурор. В началото на октомври два състава на Върховния касационен съд (ВКС) отказаха образуването на производства по депозирани искания от и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов за възобновяване на наказателни дела. Според ВКС Сарафов не може да бъде и.ф. главен прокурор.

Текстът на чл. 173 ал. 15 се отнася до главния прокурор и председателите на ВКС и Върховния административен съд и гласи: При предсрочно прекратяване или изтичане на мандата на главния прокурор, председателя на Върховния касационен съд или председателя на Върховния административен съд се определя временно изпълняващ съответните функции, при спазване на следното условие: едно и също лице няма право да изпълнява съответните функции за срок, по-дълъг от шест месеца, без значение дали е имало прекъсвания в изпълнението на функциите.

Източник: Константин Костов, БТА

<<< Мотивът на Прокурорската колегия да остави без разглеждане искането на служебния правосъден министър е, че той няма право да прави такова искане, тъй като се касае за изпълняваш функциите, а не за титуляр. Колкото до чл. 173 ал. 15, той не е с обратно действие. Има и още едно обстоятелство – предстои КС да се произнесе по питане на Варненския апелативен съд във връзка с разнопосочното тълкуване на въпросния член от ЗСВ. Служебният министър има право да обжалва решението в предвидения от закона срок. (ЙХр)

10 март 2026 г.

Ръководството на Прокуратурата на Република България осъществява своите функции в съответствие с Конституцията на Република България, Закона за съдебната власт, приложимите стандарти на европейското право и съгласно решенията на кадровия орган на съдебната власт, при стриктно спазване на принципите на разделение на властите, магистратската независимост и върховенството на правото.

Тенденциозното разпространяване на голословни и клеветнически твърдения не само накърнява репутацията на отделни магистрати, но и подкопава авторитета на съдебната власт като цяло. Подобни действия са несъвместими с принципите на правовата държава и институционалната отговорност, които изискват всяко твърдение за противоправно поведение да бъде проверено от компетентните органи по установения в закона ред. Особено обезпокоително е, когато подобни внушения се разпространяват и легитимират в публичното пространство от лица, които претендират за експертност в областта на правосъдието и които следва да са наясно както със стандартите за отговорна публична комуникация, така и с последиците от разпространяването на непроверени твърдения относно дейността на органите на съдебната власт.

Създава се основателно впечатление, че тези действия представляват недопустим опит за оказване на нерегламентирано влияние върху хода на съдебни и досъдебни производства от висок обществен интерес.

С оглед на факта, че с действията на служебния заместник министър-председател и министър на правосъдието освен уронване на престижа на българската прокуратура е налице и засягане на авторитета на Европейската прокуратура, и с цел представяне на обективната истина ПРБ предоставя информация, съдържаща фактологията и официалната комуникация по случая с отстранения от длъжност и признат от колегията на Европейската прокуратура „за виновен в сериозно нарушение“ български представител.

По инициатива на Европейския главен прокурор г-жа Лаура Кьовеши през 2025 г. са проведени съвместни действия с българската прокуратура, включително размяна на писмена кореспонденция. По молба на Европейската прокуратура от страна на и.ф. главен прокурор и от Софийската градска прокуратура на вниманието на г-жа Кьовеши са изпратени поисканите материали, свързани с „отстранения от длъжност български представител“ в Европейската прокуратура.

На 30 април 2025 г. до кабинета на главния прокурор на Република България е изпратена открита грама от Постоянното представителство на страната в европейските институции в Брюксел, съпроводена от писмо на Европейския главен прокурор г-жа Лаура Кьовеши до и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов с искане за предоставяне на писмена информация, включително показания на свидетели по текущо наказателно производство срещу представителя на България в Европейската прокуратура.

В писмото г-жа Лаура Кьовеши посочва, че в Европейската прокуратура е образувана преписка относно предполагаема корупция на българския европейски прокурор вследствие на получен в институцията сигнал от частно лице на 24 октомври 2023 г. С оглед публикация в българска медия от 10 март 2025 г. относно „писмо и видеозапис на разговор между Теодора Георгиева и Петьо Еврото“, Европейският главен прокурор отправя официално искане за предоставяне на „всякаква информация, съотносима към текущото наказателно разследване на г-жа Георгиева, с цел оценка и наблюдение на нашето собствено разследване, което би могло да бъде засегнато“.

В отговор на писмото на Европейския главен прокурор и след изрично предоставено разрешение от наблюдаващия прокурор по реда на чл. 198, ал. 1 НПК, на 3 юни 2025 г. и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов изпраща отговор до г-жа Лаура Кьовеши. Отговорът съдържа справка в обем от 5 страници, изготвена от наблюдаващия прокурор по образувано на 25 април 2025 г. в Софийска градска прокуратура досъдебно производство за това, че в периода от началото на 2020 г. до месец март 2025 г. на територията на страната и в чужбина, при условията на продължавано престъпление, е използвано служебното положение на длъжностно лице – съдия в АССГ и европейски прокурор в Европейската прокуратура, за да бъде набавена противозаконна облага – парични суми (престъпление по чл. 283 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК).

В справката се съдържат извадки от показания на трима свидетели, разпитани в хода на разследването, които сочат за ежемесечно предоставяне от „Пепи Еврото“ на сумата от 10 000 лева на магистрата „Теди Еврото“.

ПРБ предоставя в отделни файлове кореспонденцията между Европейската прокуратура и кабинета на и.ф. главен прокурор, както и справката, изготвена от наблюдаващия прокурор, за което е предоставено разрешение по реда на чл. 198, ал. 1 НПК.

Прокуратурата на Република България и занапред ще изпълнява своите конституционни и законови правомощия при стриктно спазване на българското законодателство, независимо от политическия натиск и опитите за дискредитиране на съдебната власт, и в активно институционално сътрудничество с европейските институции.

Ръководството на ПРБ ще информира Европейския главен прокурор г-жа Лаура Кьовеши и комисаря по демокрация, правосъдие, върховенство на закона и защита на потребителите г-н Майкъл Макграт за извършените от служебния вицепремиер и министър на правосъдието действия, които на практика представляват опит за дискредитиране на приключилата дисциплинарна процедура на Европейската прокуратура, потвърдила сериозността на установените нарушения от страна на българския представител в институцията – факт без прецедент в 19-годишния период на членството на Република България в Европейския съюз.

Прокуратурата на Република България остава последователно ангажирана с принципите на върховенството на правото, независимостта на съдебната власт и обективното установяване на фактите. В случай че Министерството на правосъдието разполага с материали или доказателства във връзка с изложените твърдения, ПРБ очаква те да бъдат незабавно предоставени на компетентните органи, за да бъде извършена проверка по установения в закона ред.

Категорично неверни и клеветнически са твърденията, че посочените по-горе записи са разпространявани от прокуратурата или от „кабинета на главния прокурор“. Подобни внушения представляват пореден опит за въвличане на прокуратурата в публични спекулации, които нямат никакво фактическо основание.

Ръководството на прокуратурата изразява признателност към хилядите български прокурори, следователи, съдии и служители в съдебната система, които въпреки засиления неправомерен политически натиск продължават да изпълняват професионалните си задължения с необходимия интегритет, почтеност и отговорност, без да допускат съдебната власт да бъде въвличана в сценарии за институционална дестабилизация.

На този фон буди сериозно недоумение публичното легитимиране от страна на представител на изпълнителната власт – служебния министър на правосъдието, на лице, организирало и провокирало безредици в сградата на Съдебната палата в гр. София и призоваващо за ограничаване на правото на гражданите на достъп до правосъдие. Още повече, че въпросните действия, представляващи грубо посегателство срещу законовия ред и принципите на правовата държава, се извършват непосредствено след проведена среща в Министерството на правосъдието между служебния министър и въпросното лице.

Ръководството на ПРБ обръща внимание на служебния министър на правосъдието, че съгласно задълженията му по закон носи отговорност за сигурността на сградите на съдебната власт и за недопускане на действия, които възпрепятстват нормалното функциониране на органите на съдебната власт.

ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Файловете с кореспонденцията между Сарафов и Кьовеши, касаещи разследването срещу Теодора Георгиева може да видите на сайта на ПРБ в края на материала:

https://prb.bg/bg/news/77270-institutsionalna-pozitsiya-vav-vrazka-s-politicheski-ataki-sreshtu-balgarskata-i

„Омразата може да печели лайкове, но никога не е изграждала демокрация“,

Деница Сачева – депутат от ПП ГЕРБ, която миналата година бе избрана за вицепрезидент на групата на ЕНП в ПАСЕ (Парламентарната асамблея на Съвета на Европа ), съобщава във ФБ профила си за участие в заседанието на Комисията по политически въпроси и демокрация, коeто се провежда в Монако. Може веднага да си кажете какво толкова може да ме е впечатлило в съобщаването на един информационен факт. И щяхте да сте прави, ако не става въпрос за една от основните теми на дискусията – насилиието и езикът на омразата срещу политици. На фона на размирната международна ситуация и тектоничните политически трусове, и разбира се – предвид предизборната ситуация в България, темата наистина придобива актуални измерения. Нещо повече – когато се констатира значителен спад на доверието към дейността на много от международните институции, то ПАСЕ, чиято дейност е насочена към насърчаване на демокрацията, върховенството на закона и защитата на правата на човека в Европа, очевидно успява да се позиционира в контекста на протичащите политически проблеми в Европа и останалата част от света.

От съобщението на българския депутат разбирм, че измежду основните теми като тази за ситуацията в Иран и развитието в региона на Персийския залив, сигурността на Европа и подкрепата за Украйна, както и ролята на т.н. „мека сила“ за защита на демокрацията и международния ред, особено внимание по време на заседанието е било отделено на нарастващия проблем с насилието срещу политици. Според представени данни 71% от парламентаристите съобщават, че са били обект на някаква форма на насилие или заплаха. В Германия случаите на атаки срещу политици са достигнали близо 5000 годишно, във Франция са регистрирани над 2300 атаки за девет месеца, а в Швеция един от всеки трима избрани представители е бил обект на заплахи или насилие. Тези факти показват, че проблемът съществува и решаването му изисква общи усилия и европейски подход при преодоляване на непрежението в демокрациите на отделните държави – членки.

Аз имам няколко десетки публикации в моя сайт по темата за омразата в българската политика и как през последните години тя изцяло е изтласкала и изключила публичното говорене с аргументи и дебат. Това е симптом на дефицит на идеология и на идеи за решаване на обществените проблеми. В България заради честите предсрочни парламентарни избори, се очерта една политическа среда, натоварена негативно откъм интегритет, професионална компетентност, дефицит на притежавана персонална експертиза и на политически опит. Нека не забравяме, че да си политик не е хоби, а е професия, ако трябва да гледаме сериозно на съпътстващите я проблеми. Задължително към нея трябва да се подхожда и със съответните критерии за опит, визионерство и умения за дебатиране. Но „когато омразата започне да заменя аргументите, когато заплахите изместват дебата, а страхът кара хората да се оттеглят от публичния живот – губят не политиците, а обществото. Затова разговорът днес не е просто за защитата на политиците.Той е за защитата на демокрацията”, обобщава Сачева. И заключава:„Омразата може да печели лайкове, но никога не е изграждала демокрация.

В българската политика омразата отдавна се е превърнала в присъда. Един от начините да се сатанизира един или друг политик, като се започва с прикачването на обидни определения или като му се вменяват негативен образ, който е удобен за неговите политически опоненти. Ще кажете, че това е най-безобидния подход. Но дали това е така? Защото в български условия става дума за целенасочено преследване на „изчегъртване”, изолиране чрез т.н. „санитарен кордон„ прилагани най-често спрямо субекти, ползващи се с голяма електорална подкрепа. И когато срещу такъв опонент не можеш да се изправиш с аргументи и с предлагане на автернативни решения, прибагвяш до най-лесния начин – да окарикатуряваш с изкривяване на фактите, да дезинформираш и да пускаш фалшиви новини, да спекулираш, разчитайки на доверчиви избиратели. В този ред на току-що изброеното, доксирането изглежда най-безболезненото действие с цел тормоз и агресиране. Факт е, че всеки политик може да се окаже обект на негативно интерпретиране, на телефонен терор и даже на сатанизиране без основания. Но всъщност двигателят на това е омразата в политиката.

Омразата в политиката има две страни. Дотук за едната вече стана дума. Другата е свързана с поведенческия модел на самите политици, които от екрана заплашват политическите си опоненти с „юмруци и бой”, а водещият на предаването не реагира. A oтправянето на директни заплахи в политиката е дъното, до което може да стигне всеки слаб политик. Нещо повече – тези политици „осмислят” това си поведение през призмата на емоционалния ефект на въздействие върху избирателите. Провокирането на усещане за насилие и агресия е търсен резултат най-вече чрез популисткото говорене. Не сме забравили и онези погроми и палежи преди четири-пет години. Не бива да отминаваме с пренебрежение и изключителната враждебност между политическите субекти. В този контекст се сещам за заглавието на една статия на руския десидент Навални, която той написа след като получи онези деветнадесет години лишаване от свобода при условията на специален режим и която е със заглавие “Моят страх и омраза”. Сетих се за нея може би заради това, че нейният автор като истински политически анатом не скрива нищо от онова, което е убило неговите надежди. Но и не се страхува да назове тези, които са го разочаровали. Според него, те са се превърнали в “забогатели олигарси”, които са продукт на „дива капитализация” и бивши „комсомолци”, назовали себе си „реформатори”. Според Навални, те „продадоха, пропиха, пропиляха историческия шанс“ на Русия в началото на 90-те години. Между другото, звучи коректно и за всяка подобна действителност в държавите от Източна Европа, вкл. и в България.

Насаждането на омраза и в двете посоки – към политиците и от политиците, е свързано и с разпространението на потенциално враждебно съдържание, което показва бърза възходяща тенденция особено по време на предизборна кампания. Ако разглеждаме тенденциите като цяло, има моменти на „по-спокойни“ периоди и на такива с по-висок информационен интензитет. Когато се анализира враждебният компонент в публичните наративи, следвани в публичното говорене на разлчини представители на политически субекти, прави впечатление, че преобладават нападки срещу личността с цел компрометиране на интегритет. Моето впечатление е, че доминиращо враждебно политическо говорене е присъщо на крайно десни и популистки партии, чиято реторика се пресича и с прякото дискредитиране на политическия опонент. Този процес се обостря особено по време на предизборната кампания и винаги води до радикализиране на езика и на изразните средства, използвани по време на протести. На какво ли не сме били свидетели – разнасяха се черни чували, провесваха се бесилки, палежи, площадно демонстриране на вуду ритуали. В момента едно от най-големите предизвикателства в предстоящата предизборна кампания е как партиите ще се справят с популистката и агресивна реторика.

Ще завърша с казаното от видния български политик Никола Мушанов:„Политиката е практическа дейност. Тя се цени по практическите достижеиия, а не по възгласа на крясъци за възвишени принципи”. И ако трябва да се съглася с него, което и ще направя е, че “няма по-мъчен режим, отколкото е режимът на демокрацията. Да се възпита и образова едно лице е лесно…. Но да се възпита и образова един народ е трудно дело. А в демокрацията мнозинството, което управлява, трябва да бъде просветено, за да не бъде стадо от овце, които могат да влачат насам-нататък – въобще да няма една психология на тълпа… Аз ще кажа само две думи – че е много добре партиите да се стегнат, да се морализират, да се обединят около принципи, около искания и всички задружно да могат да служат тъй най-добре на народа си.”

Или просто на Дървото.

д-р Lubo Kanov, Фейсбук

Гражданинът Радев е бил посъветван или сам е решил да играе ролята на “Дървото на мълчанието”. Или просто на Дървото. Мълчаливо, с множество явни и неявни чворове по стъблото и с дълбоки многогодишни корени в българо-съветската дружба. След като много години беше роб на собствената си умствена и речева бедност, реши да стане Господар на Мълчанието, подобно на един бивш цар, чиято спъната реч поне имаше извинение в дългата му емиграция извън страната. Очевидно, някакви пиари са разбрали колко несъстоятелен е този преждевременно пенсионирал се бивш военен и бивш абдикирал президент, продукт на гореспоменатата “дружба” и са му забранили да говори публично. Особено в неконтролирана среда или в условията на свободно задавани въпроси, когато не чете или не рецитира предварително наизустени заявления. Неизвестни са неговите политически идеи, проекти за обещана нова конституция, икономически намерения, данъчни промени, външнополитически действия. Известни са обаче две неща:

1. Този човек ще се позиционира в ляво, ще се опита да се представи като “прогресивен” псевдосоциалдемократ, за беда на бедния Зарков. Ще бъде ляв идеен продукт.

2. На президентските избори ще се сблъскаме с един друг “бухлат облак”, в женски облик, изпълняващ длъжността президент, който също идва от ляво и е вероятно да затисне и президентската ни перспектива със своето туловище, макар и с по-гладка реторика.

Накрая, внезапно, след най-масовите протести през декември, ние се озовахме и то по време на титанични битки между два свята, единият от които излишен, с два леви крака, единият от които с ботуш. Или Боташ.

Както казва народа:

Ай чиститу!

Тези които ще прочетат тези думи, може би няма да гласуват за тези двамата, но демоса, вече е правил и други глупости в предишни избори, като пълно мнозинство за Трифон, Тошко и Балабана и не само…

Така че, ний вървим, вървим, вървим, вървим натаатък и няма край и няма край и няма край….

ПП/ДБ саботираха Закона за лобизма

ГЕРБ внесе в Народното събрание проект на закон, с който се въвежда публичен регистър за лобистите във властта. Целта е да бъдат осветлени публично срещите на държавния глава, на депутати, на членове на изпълнителната и местната власт и на висши чиновници с представителите на различни интереси. Законопроектът е внесен от ПП ГЕРБ и предвижда въвеждане на публичен интернет регистър за лобисти към Сметната палата. Те трябва да се вписват сами в регистъра, ако осъществяват системни контакти с властимащите или работят срещу възнаграждение за трети страни, а представителите на управлението ще трябва да обявяват срещите си публично. Такава е практиката в държави като САЩ, Германия, Франция, Австрия и други, в които действа подобен закон за лобизма.. Лобизмът или „представителството на интереси“ е всяка писмена или устна комуникация, чиято цел е да окаже влияние при създаването и изменението на нормативни или административни актове в полза на обществени, групови или частни интереси.

Приемането на Закон за лобизма e пети опит той да бъде въведен в България. Сред сегашните вносители от ПП ГЕРБ първи се е подписал бившият правосъден министър Георги Георгиев*, който е работил по това законодателство, докато бе част от кабинета „Желязков“. Пред Mediapool той казва, че законът е съгласуван с европейските институции и представителите на гражданското общество, като всички забележки са отразени. Според него няма никакви опасения, че представителите на гражданските организации с идеална цел или журналистите могат да бъдат задължени да се регистрират като лобисти. „Няма такива опасения. Законът е съгласуван с европейските институции“, каза Георгиев.

Според мен, законът ще осигури прозрачност и правна регламентация на един по същество антикорупционен инструмент. Въвеждането на правила ще извади на светло и ще официализира всяка писмена или устна комуникация с цел лобиране и влияние при създаването и изменението на нормативни или административни актове в полза на обществени, групови или частни интереси“. Най-естествено е неспазването на правилата в един такъв закон да носи и съответните санкции при нарушение. Въпросът е има ли интерес този закон да не бъде приет? Още повече, че както разбирам – обвързан е с четвъртото плащане по Плана за възстановяване и устойчивост, но също е част от ангажиментите за присъединяване в ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие).

От ФБ профила на бившия министър на правосъдието Георги Георгиев, разбирам, че България ще изгуби 440 милиона евро по Плана за възстановяване заради саботажa на ПП-ДБ. “Няма дъно в българската политика, в това се убедих лично днес докато представях проекта на първия досега Закон за лобизма. Политическа безстопанственост в особено големи размери – това се случи днес в Правна комисия в Народното събрание. Без никакви аргументи по същество освен „искаме, но нямаме желание“, възмущава се Георгиев. Според него, депутатите от ПП-ДБ саботираха: националния интерес и ощетяват бюджета с 440 млн. евро, както и изпълнението на Плана за възстановяване, но и собствения си служебен кабинет.

В началото на месец април, 2026 г. България трябва да отчете изпълнени реформи по Четвъртото плащане, сред които последната неизпълнена задача в ресор „Правосъдие” е Законa за лобизма и срещу нея страната ни има право да получи 440 милиона евро безвъзмездни средства. Това условие, т.е. точно тази реформа, е поставена тъкмо от кабинета на ПП-ДБ преди 4 години през април 2022 година, като е включена в Плана за възстановяване и е договорена от тях с ЕК. Въпреки това не е изпълнена по време на тяхното управление – нито от кабинета „Петков“, нито от правителството „Денков“. А днес, когато законът е готов и е изработен от кабинета с премиер Желязков, проектът умишлено не е подкрепен в парламентарната правна комисия от същите тези политици.

Защо ли? Защото навярно не ги устройва антикорупционната цел на един такъъв закон. Навярно не ги устройва, защото с този закон – както писах по-горе, ще бъде осветлена всяка намеса в законодателния процес като представителство на интереси, а когато някой лобира по занятие или по търговски начин – това ще стане ясно на всички, защото ще се вписва в специален регистър. Тогава ще е видно кой с кого обсъжда и лобира за закони, ще се осветлят онези срещи, на които се поемат ангажименти срещу ….скрито финансиране. А и чрез този закон се вменяват задължения по разкриване на информация, както действащите лица и субекти – политици, депутати, институции, но също и информация за самите лобисти – за кого точно работят и кой точно им е възложил това застъпничество. Със закона лобиращите организации се задължават да посочват в годишните си доклади за дейността общата изразходвана сума за лобиране, за да е ясно кой за какво плаща и какво от кого е искал. Ето защо ПП/ДБ не ги устройва приемането на Закон за лобизма.

Не ги устройва, защото интересът им е друг. И защото антикорупцията при тях е само на думи. И защото, макар че корупцията в тяхната коалиция да обезсмисля катастрофално пропагандното им говорене за нея, те продължават да живеят в техния балон на разпад и пълно самоунищожение. И за да не съм голословна, ще ви припомня няколко факта. През април 2022 година управляващите от ПП-ДБ задължават България да приеме Закон за лобизма като условие да получи финансиране от 440 млн.евро; до април, 2024 г. ПП-ДБ не подготвиха и не предложиха проект на закона. За разлика от тях, юли – декември, 2025 г. правителството „Желязков“ с мандата на ПП ГЕРБ подготви закона след проведени обществени консултации, изготвяне на предварителна оценка и междуведомствени съгласувания. През март 2026 г. е внесен готовия закон, изработен от Министерството на правосъдието, за да е възможно приемането му преди предизборната кампания и за да бъде спасено Четвъртото плащане по НПВУ. Истината от тези дни е, че от април 2022 г. до март 2026 г. има една съществена разлика и тя е, че ПП-ДБ вече не бездействат, а противодействат и гласуват против закона. Толкова за отговорното държавническо поведение…, според ексминистъра Георгиев

*Георги Валентинов Георгиев е министър на правосъдиието в правителството на Росен Желязков. При подготовката на публикацията като източник е използван и коментара му по темата във ФБ профила му.

Трети март – Ден за памет и преклонение пред подвига на всички, които жертваха живота си, за да пребъде българската национална държава.

За пореден път – в деня на националния празник Трети март, ви припомням думите на Старозагорския митрополит Методий Кусев – достоен и заслужил българин, изцяло предан на делото на българщината и на България: “Стига сме жумели, народе. Да си отворимъ очитѣ и да погледнемъ. Ще видимъ, че фантома, който, поради жуменето ни, се прѣдставляваше въ нашето въображение и ни се чинеше, че е нашъ великъ покровитель, а пъкъ излиза, че той е виновника за погрома на България.” И тъй като няма алтернатива на документите, няма алтернатива и на истината:

Сан-Стефански мирен договор, сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.

………………

Чл. 2. Високата порта признава окончателно независимостта на княжество

Черна гора.

…………………..

Чл. 3. Сърбия се признава за независима.

……………………….

Чл. 5. Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще пре-

дяви своите права за едно обезщетение, което ще бъде уговорено между двете страни.

……………………

Чл. 6. България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска.

…………………….

Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото упражнение ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар.

……………….

Тази ОКУПАЦИЯ ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години.

Ефективът на руския ОКУПАЦИОНЕН КОРПУС, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след изпразването на Турция от императорската армия, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на ОКУПИРАНАТА СТРАНА. РУСКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ВОЙСКИ в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море – Варна и Бургас, където те ще могат да организират, докато трае срокът на ОКУПАЦИЯТА, необходимите депозити.

Чл. 9. Размерът на ГОДИШНИЯ ДАНЪК**, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи по- късно, ще бъде определен по съгласие между Русия, отоманското правителствои другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация.

Този данък ще бъде установен върху средния приход от цялата територия, която ще съставлява княжеството.

……..

Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г. *

(п) Граф Н. Игнатиев (п) Нелидов

(п) Сафвет (п) Саадулах

А в Държавен вестник от януари в далечната 1884 г. в Указ № 1144 на „Държавен вестник“ буквално четем: „Ний Александър І с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по ОКУПАЦИЯТА на Княжеството от Руските Импер(аторски) войски, съгласно с определението на Берлинский договор”. Не стига, че ни окупират, а трябва да изплатим и „разноските по окупацията”. Така че „безкористната“ помощ е струвала на изстрадалия български народ повече от 10 милиона и половина книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези пари в злато е била точно 32,5 тона злато. Тези 32 тона злато са изплатени в Петербург в продължение на 12 години. Въпреки че България е била със силно намалено население и територия, българите плащат всичко до копейка.

Вземам предвид дотук написаното, когато ви казвам, че няма алтернатива на документите, няма алтернатива и на истината. Горното е само част от документалната истина и в нея се съдържа отговорът на въпроса – освобождение или окупация? Другата част от тази истина е, че Освобождението от османско робство е акт на цялото българско население, което през всичките столетия на отсъствие на национална държава се научи не просто да оцелява, а да демонстрира дух и да съхранява идентичността си. Българската революция измина дълъг път – на генериране на национална енергия. Лидерството, белязано от имената на Раковски, Каравелов, Ботев, Левски и още стотици имена, прокарваше пътя към национално освобождение. За свободата си българският народ даде свидни жертви, които само в Нишкото въстание от 1841 г., в Априлското въстание от 1876 и в битките на българското опълчение, които общо са 60 000 убити. Нашите опълченци дават свидни жертви – 3 456. А жертвите сред цивилното българско население, както и от клането в Стара Загора, никога не са изчислявани. Така, че нищо даром не сме получили, а сме платили с кръв и на Шипка, Шейново, Плевен, София, Стара Загора…Затова Трети март е Ден за памет и преклонение пред подвига на всички, които без страх преминаваха през процепите на историята и жертваха живота си, за да пребъде българската национална държава. А докато имаме общи спомени за тази история, ние ще продължим да трупаме общи знания и национална мъдрост. Нека да се поклоним пред подвига на героичното българско опълчение и на хилядите войни, пожертвали живота си за независимостта на Отечеството ни. Да обичаме България, и докато я носим в сърцето си, нея ще я има.

<<< За източник на представените по-горе цитирани части от Сан-Стефанския мирен договор е използван текста на договора, публикуваан в „Българската държавност – в актове и документи“, С., 1981, стр. 193-202

Доц. Борислав Цеков

Още с първите стъпки на правителството на Андрей Гюров се проявиха най-големите опасности, за които предупреждавахме преди приемането на некомпетентните конституционни промени.

Свидетели сме на открита партийна узурпация без избори и подмяна на същността на служебното правителство с цел изпълнение на партийни и предизборни задачи в условията на безконтролност и вакуум на политическа отговорност. Узурпация, която е в пълно противоречие с конституционния статус на едно служебно правителство.

Дори и след осакатяването на чл. 99 от Конституцията, статусът на служебното правителство остава непроменен. Този статус има два конститутивни белега. Първият е служебният характер, който се обуславя от непарламентарния източник на пълномощията и от известната ограниченост на неговите функции.

Не е никак случайно, че Конституцията употребява термина „служебно правителство“, а не „Министерски съвет“. Това е така, защото за разлика от Министерския съвет, избран от Парламента, който е проекция на законодателните избори и получилите в тях обществена подкрепа партийни платформи и програми, служебното правителство няма такава демократична легитимация.

Затова то следва да е относително дистанцирано от партиите, особено от онези, които се конкурират в текущата предизборна кампания. В своята тълкувателна практика, която е интегрална част от действащия конституционен ред, Конституционният съд изрично постановява, че непарламентарният мандат на служебното правителство обуславя известна ограниченост на неговите функции, която не подлежи на дефиниране или законово регламентиране, но е следствие от: а) ограничения период на функциониране; б) предназначението да управлява текущите въпроси; в) ограничеността на парламентарния контрол.Това означава, че макар и да има всички правомощия по глава пета от Основния закон, служебното правителство следва да се въздържа от действия и политики, които изискват наличието на парламентарно доверие, легитимирано чрез законодателните избори. Така например, следва да се въздържа от дългосрочни решения със стратегически характер, които обвързват държавата и нацията.

Понякога неоснователно се възразява, че сме имали пример за обратното – служебният кабинет на Стефан Софиянски и неговите решения за валутния борд и НАТО. Това сравнение е несъстоятелно.

Първо, защото тези стратегически решения бяха приети в извънредна кризисна обстановка и в условията на неотложност, каквито днес няма. Второ – чуйте внимателно! – тогава имаше консенсус между легитимните парламентарни сили за незабавното приемане на тези решения. Когато такъв консенсус няма, стратегически решения, приети от едно служебно правителство, което не е избрано по волята на българските граждани и съответно не носи пълна отговорност пред политическото представителство на нацията, са недопустими, защото узурпират власт, която не е делегирана от избирателите по пътя на изборите.

Такава антиконституционна и вредна за баланса на властите и демократичния характер на управлението политическа практика беше въведена от Румен Радев.

През неговия втори мандат президентът системно злоупотребяваше със служебните правителства. Те бяха трансформирани в инструмент за пряко президентско управление, каквото Конституцията не допуска.

С „Боташ“, с масови кадрови чистки, с устройване на „президентски хора“ по цялата йерархия на изпълнителната власт, специалните служби и държавния стопански сектор, с неприкрита намеса в парламентарните избори в полза на едни и в ущърб на други партии. Това са изключително опасни девиации, които увреждат в дълбочина конституционната държава и демокрацията.

Защото има един безпрекословен императив – вътрешната и външната политика на държавата се ръководят и осъществяват от Министерския съвет, но не според частните интереси на неизбрани партии и задкулисни политически кръгове, а на базата на демократичната воля на българските граждани, която се изразява в законодателните избори.

Зад едно служебно правителство такава демократична воля не стои и тъкмо това обуславя предимно техническия характер, към който следва да се придържа неговото управление. Няма нищо по-опасно от безконтролната власт. Настоящата ситуация обаче е още по-тревожна, защото освен нормативните ограничения на парламентарния контрол върху служебното правителство, сме свидетели и на официално заявено бягство от отговорност от страна на президентската институция. Това превръща кабинета „Гюров“ в безконтролен властови анклав.

От състава, заявките и първоначалните действия на това правителство по категоричен начин може да се направи извод, че то не отговаря на конституционния статус на служебно правителство, защото е „служебно“ само по форма, но е радикално партийно по съдържание.

Правителство, формирано под задкулисната диктовка на ПП–ДБ и Румен Радев. Доминирано от ярки партийни фигури, ангажирани с партии, които участват в изборите, при това не с общонационален, а все с „опозиционен“ спрямо досегашното управление профил. Нещо повече, очевидно е, че действията на това правителство открито се диктуват и направляват от тези политически партии и получават организирана пропагандна подкрепа от техните медийни и активистки кръгове.

Какво общо има това с едно служебно правителство, което следва да е партийно неутрално и да се концентрира върху поддържането на текущото управление и организацията на свободни и честни избори?

Непарламентарният източник на пълномощията на служебното правителство е въведен не за друго, а за да бъде откъсната, поне в известна степен, изпълнителната власт по време на избори от острата конфронтация в един парламент, който е стигнал до задънена улица и предсрочни избори.

С поддържането на дистанция от участниците в изборите, служебното правителство е призвано да успокоява политическата конфронтация или поне да не се превръща в генератор на допълнително напрежение в предизборната кампания.

Казано метафорично – доброто служебно правителство е това, което работи незабележимо, а не онова, което фокусира в себе си политическия процес със спорни и конфронтационни решения в интерес на тази или онази партия. Тъкмо обратното на всичко това е кабинетът „Гюров“ – със заявките за масови партийни чистки в администрацията, с откритото съучастие в предизборната кампания на конкретни партии, които стоят символно и фактически зад това правителство и не се смущават всекидневно да му възлагат задачи от телевизионните студия, а само можем да си представяме какво става зад кулисите.

Имаме партийно, а не служебно правителство, което вече е превърнато в партиен предизборен инструмент – за замитане на престъпната афера „Петрохан“, в която са замесени публични и политически фигури от същите тези партии; за инсталиране на „наше МВР, с което да правим избори“, както пак същите клики безскрупулно целеполагаха; за разчистване на лични и партийни сметки; за обслужване на частни икономически интереси в условията на безконтролност при вакуум на парламентарен контрол.

Това изначално опорочава предстоящите избори. Сричането на кухи фрази и назначаването на нефелни вицепремиери не могат да обезпечат честността на вота, ако политическата партизанщина, която се бълва от правителството на Гюров, не бъде спешно изоставена и то не се завърне на територията на конституционния статус на едно наистина служебно правителство.

Но катастрофалният упадък на политическите нрави и девалвацията на гражданските добродетели, които тази токсична партизанщина генерира ежеминутно, предизвикват силен скептицизъм, че такъв обрат е възможен. Трябва обаче да е ясно кой носи отговорността за тази партийна вакханалия. Конституционната отговорност се носи от президента Илияна Йотова, а непосредствената политическа отговорност – от ПП-ДБ и Румен Радев.

Историята разказва бъдещето.

Хрониките са пълни с примери за волунтаризъм и узурпация, но и с безусловната закономерност, която най-добре се изразява с библейската мъдрост: не притуряй грях след грях, защото за нито един няма да останеш ненаказан.

Източник: Epicenter.bg

Всъщност войната на Русия в Украйна започна преди 12 години  с незаконната окупация на Крим на 20 февруари 2014-та година. Но и днес се намират експерти и коментатори, които в оценката си за началото на пълномащабната война на 24 февруари 2014-та година, пропускат предшестващите я събития. Попитайте, и всеки втори украинец ще ви каже също, че войната в Донбас е последствие от анексирането на  Крим. Още тогава политическите наблюдатели акцентираха на руските подривни и хибридни действия,  които целяха  да подкопават политическата стабилност в източните и южните части на Украйна. Руската хибридна война не беше измислица, а тя се водеше на територията на Украйна като се реализираше с прякото участие на многото тогава руски и проруски украински медии. Открай време се знаеше, че най-силно и целенасочено бе влиянието им  в Източна Украйна. Не бяха тайна и многото  сепаратистки действия, организирани  в източните и южните градове на Украйна, които по тогавашни медийни публикации, не бяха инициирани от местното население, а са подстрекавани, направлявани и финансирани от Москва. Целта на Русия беше да остави впечатление у външните наблюдатели, че става въпрос за някакъв вътрешнодържавен, а не за началото на международен конфликт, който непременно щеше да се развие до  пълномащабна война. А целенасочените крачки бяха окупирането на Крим и “гражданската война в Донбас”. По това време прозорливи анализатори заговориха за „пренебрегваното нашествие на Русия”. Основания за това имаше, и тогава те се потвърждаваха с публикуваните  емперични изследвания за участието на Кремъл в провокирането на конфликти в различни райони на Украйна, вкл. в Донбас. В този контекст е и твърдението ми, че пълномащабната война на Русия срещу Украйна  започна още през 2014-та година. След окупирането на Крим, събитията, които се случиха след това в Донбас – в периода до 24 април 2022- година, не са вътрешноукраинска гражданска война, а междудържавна, която още тогава Русия започна срещу Украйна.

Днес всички украинци очакват да чуят кога ще завърши войната? А четвъртата годишнина от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна се превръща и в памет, и в почит към жертвите и героите. Повод  е и да се обърнат назад – към преживяното и към онова, което изгубиха – близки хора и свързаните с тях мечти, дом, бизнес и кариера. Днес във всяко семейство има най-малко един празен стол. И никоя семейна история не прилича на останалите. Но си приличат по оптимизма на живите, че все някой ден ще дочакат края на тази война. И всичко, за което мечтаят децата им, ще се сбъдне. И това е така, защото те вярват в украинската армия, част от която са техните бащи, братя, сестри, майки, роднини и приятели. Истината е, че Въоръжените сили на Украйна достигнаха бойни способности, които я правят една от най-силните армии. И въпреки помощта на евроатлантическите партньори, най-важни остават бойния оптимизъм и духовния ентусиазъм на украинските бойци. И както и да се променяше парадигмата на войната, те и сага продължават да не губят надежда за скорошния край на войната, въпреки турбуленциите в световния ред. И докато умните се наумуват, и докато лудите се налудуват ….

А дали Кремъл иска мир? Не съм убедена. Русия продължава да поставя невъзможни условия, които Украйна трябва да изпълни. Преди всичко – териториални, но не само.В същото време тя с нищо не показва, че е готова да извърви пътя към мира. A в настоящата сурова украинска зима, престъпната тактика на агресора Путин цели да унищожи не просто енергийната инфраструктура, той се цели в нещо много важно – в духа и в оптимизма на украинците. И когато хиляди от тях днес преживяват в невиждани студове без ток и отопление, тази тактика на машабен геноцид, поражда единствено ярост у всеки украинец. Защото каквото й да говорят, украинската армия остава все така неумолимо силна, а украинците са готови да защитават родната територия. Нека не забравяме, че още от първия ден на войната, беше накърнена репутацията на „непобедимата” руска армия. Заявката Кремъл да осъществи контрол над Украйна за десетина дни се оказа безнадеждно наивна, а и днес жертвите и загубите на Русия умишлено се крият от управляващите. Някъде четох, че числото на загиналите и ранени руснаци надвишава милион и двеста от началото на войната. В това е и обяснението за компенсиране на човешките загуби с набирането на ресурс по  всякакви схеми за привличане на “доброволци”, вкл. и от чужди държави. Прибавете към този проблем и ефекта от санкциите, галопиращата инфлация, военните разходи и военната икономика,  които с продължаването на войната ще трупат още признаци на настъпваща финансова и икономическа криза. И това е неизбежен резултат след тези четири години пълномащабна война, която е с тежки последици и за двете държави – Украйна и Русия.

И така, с какви чувства и надежди навлизаме в петата година от войната?  Оптимистично?  По-скоро окуражаващо. Европа полага усилия да се превърне в новия център на силата и това има отношение към Украйна, защото на европейците им е ясно, че бъдещето на Европа няма как да не е свързано с опитната и закалена в битките украинска армия. Междувременно бе създадена “Коалиция на желаещите”, която откри нов етап в сътрудничеството между Украйна и Европа. В Абу Даби текат украинско-руско-американски мирни преговори. Чуват се възгласи за “успехи” и за „решаване на 90 %  процента от проблемите“. Но все още не се говори за минималния шанс за „прекратяване на огъня”, което би било предпоставка да се премине към един следващ етап, който да сложи на масата реалистичните очаквания на Украйна. Защото трябва да признаем, че всяка война изтощава. Но за компромис с територията, украинците не биха се съгласили. Засега. А и кой може да им гарантира, че Русия ще спре на границата на Донбас? Или че ще спре с натиска върху Украйна, която доброволно да се откаже и от други области, които Кремъл да включи в административните си граници в т.н. тяхна конституция, както направи с  Херсон, и Запорожка област? Защото крайната цел на диктатора Путин е Русия да получи целия Донбас – и той,и Крим, и останалите окупирани територии, да бъдат международно признати и да се считат за легитимна част от Руската федерация. Но дали удовлетворяването само на интересите на едната страна – тази на окупатора и на агресора, ще доведе до край на войната? Съмнявам се. Не очаквайте Кремъл да се откаже от т.н. “Новорусия”.

Украйна оцеля и не се предава след четири години жестока пълномащабна война. Остава ни да се надяваме, че в петата година ще сме свидетели на края й. Тогава милионите украинци, разпръснати по света, ще се завърнат по родните места, за да построят новите си домове. Но и за да реализират мечтите на онези, които вече няма да са между живите. А вие спомняте ли си за убитата осемнадесетгодишна Дария от Лвов, за която писах преди две години? Тя също като много други имаше мечти и планове, но войната прекъсна живота й и живота на цялото й семейство – майка й и двете й сестри. Оцеля само баща й.  Тя учеше втора година по програмата „Културология“ във Факултета по хуманитарни науки на Украинския католически университет (УКУ). Тя беше активна и енергична, целеустремена и отговорна, занимаваше се с доброволческа дейност и имаше много планове за живота. Тя беше написала в дневника си:„С войната дойде осъзнаването, разбирането на това, което наистина се случва, ценностите и принципите се промениха. Но най-важното е, че разбрах колко е важно да познавам историята на моята страна. Благодарение на упоритата работа ще мога да постигна успех и да допринеса за развитието на Украйна“. Дария я няма. След войната други ще трябва да продължат и да реализират мечтите й…

<<<Все пак аз продължавам да твърдя, че агресорът Путин можеше да бъде спран преди 12 години, но западните политици продължаваха да вярват, че Русия все още може да бъде интегрирана в цивилизования свят…

Във връзка с публични изявления на г-н Владимир Николов*, в които се правят внушения за „натиск“, „репресия“ и „принципност“ от позицията на АПБ, Управителният съвет заявява следното:

I. АПБ не е и не може да бъде използвана като персонален щит на главния прокурор:

Под ръководството на г-н Николов, АПБ бе използвана като инструмент за осигуряване на персонална защита на главния прокурор 2019-2023 г. В разрез с добрите практики за дейността на организацията и без знанието на УС, видно от наличната вътрешна документация, множество декларации и публични текстове – над десет броя, са били изготвяни и разпространявани без предварително обсъждане и изрично решение на управителния орган.

Поради съдържащи едностранчиви оценки и похвални квалификации по адрес на тогавашния главен прокурор, в публичното пространство бе формирано мнение, че съсловната организация провежда политика на персонална лоялност, в разрез с институционалната независимост.

II. АПБ не следва да се използва за трупане на личен имидж и кариерно израстване:

В публичното пространство и в професионалната общност г-н Николов дълго време бе възприеман като близък до бившия главен прокурор и като лице, което е черпило легитимност и влияние от тази близост. УС намира за неприемливо днес да се изгражда обратен образ – на „борец срещу зависимости“, без ясна самокритика и без отчет за предходното поведение и публичните позиции, както и за сметка на АПБ.

В противоречие на общоприетите норми за функциониране на професионални организации, дълго време АПБ е била трамплин за постигане на личните кариерни амбиции на г-н Николов, в т.ч. при проведените избори за членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет.

III. Злоупотреба с доверие:

Непонятно и до днес остава причината за решението на г-н Николов за трайно обвързване на АПБ, с конкретен представител от академичните среди, с цел осъществяването на дейности по проекти, финансирани от частни фондации и с членския внос на магистратите. Неприемлива бе и практиката за присъствие и активното участие на лица без членствено или функционално основание в работата на общите събрания и обсъжданията на АПБ.

При преглед на наличната документация и финансово-организационни следи от периода на предходното управление на АПБ в тази връзка са установени редица нередности, което пораждат основателни съмнения за допуснати правонарушения.

УС призовава г-н Николов да прекрати внушенията, че говори от името на АПБ. Категорично не приемаме използването на организацията за персонални кампании, легитимация на определени политически или кадрови зависимости – стари или нови. Г-н Николов изразява единствено личното си мнение, с оглед на това, че преди близо една година с решение на Общото събрание на АПБ същият бе освободен от поста на председател, а съставът на УС бе обновен. Решението е влязло в сила и не е било обжалвано, поради което е окончателно и задължително за всички членове и органи на АПБ. Поради това г-н Николов няма мандат да изразява становища от името на АПБ и да внушава институционална подкрепа за направените от него коментари.

УС на АПБ изразява острото си възмущение от отправените от г-н Николов изцяло неверни, обидни и дори клеветнически твърдения, както по адрес на организацията, която е ръководил, така също към ПРБ и кадровия орган. Наясно сме с мотивите за това поведение и заявяваме, че същите противоречат на принципите за независимост, интегритет и етично поведение на българските прокурори.

УПРАВИТЕЛЕН СЪВЕТ на АСОЦИАЦИЯТА НА ПБ

*Прокурорската колегия на ВСС освободи Владимир Николов като окръжен прокурор на Плевен заради допуснати дисциплинарни нарушения. Решението е взето с 6 гласа „за“ и един „против“. Според медийни публикации става дума за нарушения по чл. 307, ал. 3, т. 4 и ал. 5, т. 1 от Закона за съдебната власт – за неизпълнение на други служебни задължения и за неупражнен контрол като административен ръководител. Предложението е на и. ф. главен прокурор Борислав Сарафов, който поиска освобождаването на Владимир Николов като шеф на ОП-Плевен за неизпълнение на служебни задължения и за неосъществен контрол по спазването на сроковете по досъдебни производства и преписки. Нарушенията са били установени при планирана тематична ревизия на работата по организацията, ръководството и контрола на дейността на Окръжна прокуратура-Плевен, обхващаща периода от 1 юли 2023 г. до 31 декември 2024 г. и извършена от Инспектората на Върховната касационна прокуратура.

„Aко попаднете в безнадеждна ситуация (и усетите, че някой се опитва да подмени вашите възприятия и нагласи), не бъдете глупак, излезте през входа”.*

Тези дни се сетих за предишна моя публикация „Газлайтингът в българската политика”, в която ставаше дума за използването на “газлайтинг”(от англ. gaslighting), което е форма на психологическа манипулация, при която човек или група от хора систематично кара друг човек или други хора да се съмняват в собственото си възприятие, памет, разум или реалност. Досещате се, че конкретният повод да напиша следващите редове е публичното говорене за мистерията „Петрохан”. За разлика от мнението на някои, че на обществото се казва много малко, по мое мнение това съвсем не е така. Преценката ми е, че към този момент прокуратурата и МВР си вършат добре работата, предоставяйки само проучени факти, и които на съответния етап са допустими за публично оповестяване. Експертите по разследването добре знаят, че в случай като този, водещо на първия етап е извеждане на фактите. Защото фактите са тези, които могат да ограничат възможностите за психологическа манипулация, която да се използва за въздействие върху възприятията и обществените нагласи. А защо не – и за целенасочен контрол върху тях от страна на замесените във въпросната афера, обрасла с множество сюжетни линии. При всички случаи сме свидетели как най-споменаваните и пряко свързани с мистерията „Петрохан”, се опитват да отхвърлят отговорността от себе си.

Политическа формация като ПП/ДБ се опита тези дни да заплаши гражданите и журналистите със „съдебни дела – шамари“ , ако я свързват с криминалната афера “Петрохан”. Но каква друга ответна реакция те могат да очакват, когато фактите водят до техни представители. Eстествено е да се задават легитимни въпроси относно обвързаности. А и обществото има право да настоява за отговори, които по същността на фактологията няма как да не провокират политическо говорене. Още повече, че не става въпрос за инцидентни проявления на свързаност, а за интегрирана среда на взаимодействие във времето. Взаимодействие, обезпечено и затвърждавано вкл. със спонсорство, политическо и административно съдействие, натиск от друго НПО, обвързано с въпросната формация, определена роля на политически и публични деятели и т.н. Затова “замитането” няма място, както няма място и за всякакви опити да се подхранва недоверие към разследващите инситуции, защото работа е на експертите да сглобят цялата картина.

Случаят „Петрохан” ме връща към мисълта за българския политически живот, който никак не е чужд на подхода да накара гражданите да се съмняват в собствените си възприятия за реалността. Българските политици вероятно действат така от позицията на тяхната убеденост, че това е начина да получат признанието на електората. Впрочем аз съм сигурна, че много от тях не са наясно със значението на понятието “газлайтинг”, тъй като собствената им интелигентност не го позволява. По-скоро те практически добре са усвоили тактиката на лъжата, спекулирането с фактите или тяхното отхвърляне, както и демонизирането на политическия опонент. Последната „завоювана” от тях сюжетна линия е свързана с „недоверието в институциите”. Това не е просто „опорка”, а целенасочено използван манипулативен инструмент за подронване авторитета на институциите и индиректно – основите на демокрацията и на правовата държава. Използват се най-вече емоциите на гражданите и тяхната уязвимост в търсенето на справедливост. Във философски и психологически аспект – се посяга на онова, до което всеки е успял да достигне по самостоятелен път, благодарение на собствените си възприятия, образование, автентично съприкосновение с институциите, както и в съответствие с възможностите на интелектуалния си капацитет.
Но нали целта на манипулирането е да сее съмнения, да подхранва несигурност и даже да те накара да се откажеш от собствената си преценка за реалността под натиска на целенасочено разработена технология за въздействие. Най-лесно е да обозначиш публично някого като “корупционер”, “престъпник” или като прикачиш опеделението „модел” към политическо лице или партия. Това е много модерно българско „политическо течение”, в което един или няколко маргинални политически субекта, се опитват да оцелеят, или както аз обичам да казвам – „ да си изкарват хляба” по точно този начин. Така се появи и изразът “изчегъртване”, т.е. изолиране чрез „санитарен кордон”. И какво в края на краищата се получи – онези, които се бяха номинирали за „изчегъртвачи”, днес се озоваха в ситуацията на „хитрата сврака – с двата крака”. И бъдете сигурни – това се случва винаги с онези представители на българската политика, за които хейтът е и слабост, и безсилие.

Хейтът в българската политика е свързан с омраза, агресия, реактивност, която не подлежи на самоконтрол. А каква е връзката с темата за манипулирането ли? Връзката са емоционалните реакции, които може да предизвика у гражданите един такъв поведенчески модел и неговото вербално изражение. Какъв е резултатът върху отсрещната страна, ако тя е подложена на постянното въздействие на несъгласие с реалността и скептицизъм, без посочване на аргументи и факти? Резултатът е, че поражда същия негативизъм и …последователи, което е и крайната цел на всяко хейтърство. В наши условия то притежава характеристиките на барикадно говорене, измерението му е на медицински проблем, а по проявление във времето е махленски римейк. И винаги в центъра е т.н. „химия на негативното”, която в един момент винаги се изражда в „химия на страха”, което е и крайна цел на всяко манипулиране.

Но тези, които са тръгнали по този път едва ли знаят, че подходът им не винаги работи в тяхна полза. Причината е много проста – прякото концентриране в политиката само върху негативното, винаги свива негативния ефект на въздействие. Така стигаме до качеството на българската политика и до качествата на тези, които я представляват. А ние като граждани имаме добрата възможност да го правим всеки ден, отчитайки ежедневните набези да бъдат подменени нашите възприятия и да бъдат променени нагласите ни. Трябва ли да се защитим? Трябва. Най-лесно се постига със самостоятелно мислене в правилната посока и с доверяване на собствените ни възприятия и на фактите. Иначе рискуваме да попаднем в лапите на популизма, който е най-лесния начин да бъдем излъгани или манипулирани. Предизборно време е. И все пак, „ако попаднете в безнадеждна ситуация (и усетите, че някой се опитва да подмени вашите възприятия и нагласи), не бъдете глупак, излезте през входа” (Хорхе Букай).

* Хорхе Букай е психолог терапевт драматург и аржентински писател, известен с философските си романи, преведени и на български език.