Животът на Васил Левски е свързан със Стара Загора и Старозагорско. Началото е поставено с пристигането му в Хилендарския метох през 1855 г., който е към църквата “Св. Димитър”. Придружава го вуйчо му Василий. Вече възстановени, тъй като през Руско-турската война всичко е разрушено и опожарено, днес всеки може да види реставрираната килия от метоха и да придобие впечатление как е изглеждало тогавашното килийно училище. Постройката е в двора на църквата. Тук Васил Кунчев живее през периода 1855-1858 година.
Васил Кунчев идва в Стара Загора, за да се изучи за свещеник. Обучава се в Светиниколското училище, което е открито през 1841 година от видния старозагорец Даскал Атанас Иванов. То е първото взаимно новобългарско светско училище в града. Помещавало се е в сградата на килийното училище към църквата “Свети Никола”. Учител на бъдещия Апостол в курса за свещеници е будният старозагорец Атанас Илиев. Известно е, че по време на обучението си Левски пише богословски трактат. А според някои изследователи на живота и дейността му, той приема монашеското име Игнатий, повлиян от саможертвата на св. Игнатий – старозагорски мъченик на християнската вяра.
Храмът “Св. Димитър” е бил нещо повече от църква и училище, но и място за родолюбиви възрожденци. През 1856 година тук е създаден първия църковен хор, чийто диригент е видният старозагорец Даскал Петър Иванов. По време на пребиваването им в града, Левски и вуйчо му архимандрит Хаджи Василий също пеят в него. Участници са и видни старозагорци – Стефан Славов, Кольо Ганчев, Тодор Шишков, Даскал Петър Иванов и др. Те са негови учители, съученици и съратници в революционната борба. Епизодите от живота му през този период, както и последващите му посещения, свързани с учредяването на Старозагорския революционнен комитет, и днес може да се видят изобразени върху стенописите на църквата.
Когато се създава Старозагорския революционен комитет, Левски се запознава с поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево (дн. село Коларово). Революционер по душа и творец по сърце, този високообразован служител на Бога и на Българското, е автор на известната “Видрица”. И ако ме питате, този илюстрован ръкопис от 2200 страници е достоен за изучаване в училище, наравно със “Житие и страдания грешнаго Софрония” на Софроний Врачански. Според тефтерчето на Дякона, и според “Видрица”, двамата са имали и втора среща, която се е състояла през месец май 1872 година. Тогава той го води и в родното си село Арабаджиево.
Васил Левски и поп Минчо са съратници в организирането на революционни комитети в Старозагорско, но не им е липсвало вдъхновението, което те черпели от срещите си с народа. Поп Минчо е автор на песни и стихотворения, което е видно и от съдържанието на “Видрица”. Интерес за изследователите представлява песента “Сбогом, мамо”. Относно авторството й съществуват различни хипотези. Откриваме текста в тефтерчето на Левски, но и във “Видрица”. Кой е авторът – Левски, поп Минчо, или е резултат от общото им вдъхновение? Но едно е сигурно – текстът става популярeн марш, разпространяван и от самия Апостол. В своите спомени поп Минчо разказва как са я пеели по пътя към Диарбекир. За същото споменава и Никола Обретенов, а по думите на четника Никола Кючуков, пеели са я и в дружината на Ботев.
Все за тебе мисля, мамо,
как се готвя аз за бой.
Пред вразите рамо с рамо
в кърви да се облея.
Искам, мамо, да те видя
и вси драги у дома.
Но знамето не ме остава
докат си служба не свърша.
Сбогом, мамо, кой знае дали
щели ме видя вече жив.
Но драга, не щеш ме забрави,
мамо, не щеш ме забрави,
ако падна аз убит.
Последният ред от спомена на поп Минчо за Диарбекир е: ”Кажете на изедниците ни, че знаем делата им!” В тефтерчето на Левски това изречение съществува като последен стих. А самата песен е записана два пъти, което навежда на мисълта, че този факт има отношение към двете срещи между тях. Може да допуснем, че наред с важните революционни дела, изпипването на текста е било също толкова важно.
“Видрица” на поп Минчо Кънчев е достоверен източник и за последните дни от живота на Левски, както и за предателството и обесването му: “Овчарят казал: ,,Аз съм Левски, когото от два месеца насам правителството търси.” Търновският паша телеграфически обадил на Кючук Саиб паша приятната новина. Царският комисар телеграфически заповядал под силен конвой да се изпроводи от Търново в София хванатия в Къкринското ханче овчарин. Петдесет конни стражари са провождали Кешеш Първана (Левски). На всяка станция раните на Левски премивали и превързвали, но от големия студ раните се подлютили: с дясното си ухо Левски оглушал и лявата му ръка от рани онемяла.… Новата 1873 г. Левски посрещнал в Плевенската тъмница. На 5-й януарий 1873 г. докараха Левски пред софийските военни казарми. Заптиите го снеха от колата, та го туриха в една тясна стаичка. Софийци заговорили: баш комитата докарали и в казармите затворили…. Неоценимий дякон Васил Левски се оцени от къкринский свещеник Кръстя за шестдесет желтици, от 100 гр(оша) т(урска) лира… 35 и 25 хиляди – всичко 60 хиляди гроша. Юда предаде, продаде Христа за 30, тридесет сребърника, които струваха 1500 гроша. От тези предатели, Юда се обеси, а попът полудя.” (Из“Видрица”, 2006). Едва ли друг би могъл да даде по-точна оценка за великата саможертва на Апостола, откривайки паралел с библейския разказ за разпятието на Исус Христос. Аз му се доверявам като на съвременник и съратник, който е стискал ръката на Дякона, дишал е същия въздух и е делил с него един и същ комат...
