Няма нищо по-безспорно от твърдението, че всяко придвижване напред се основава на предлагането на идеи и на алтернативи. Процесът много прилича на търсенето на нови ценности и стойности. От опит знам, че не винаги е лесно да се приеме нечия чужда идея. За съжаление, логичните ни навици ни карат да мислим: ”Тези ни готвят нещо”, „Защо ни трябва да си разваляме политическия рахатлък” или „Не трябва да предизвикваме общественото недоволство“. Отказването e най-лесния начин да бъде “затрита” една идея, особено ако тя цели да отхвърли досегашни практики и засяга статуквото в генезиса му.
Съществуват няколко възожности за отношение към идеите. В един случай те биват отхвърлени въобще, защото водещо може да е безразличието – политическо, експертно и ценностно. Във втори случай – да бъдат приети само някои нейни аспекти, защото не всичко в нея съвпада с нашите политически интереси или лобистки намерения. И в третия случай – да бъдат приети в цялост, или след обобщено анализиране да се стигне до ново видоизменено решение. Последното предполага, че е било извършено подробно анализиране на съществуващата ситуация или проблем. Важно е чрез търсене на допирни точки да се стигне до някакво приемливо съгласие за бъдещото на тази идея – нейното отхвърляне или реализиране. Между другото, дори несъгласието води до положителни резултати, тъй като самото обсъждане на идея може да предизвика изследване на проблема или ситуацията.
Навярно вече се питате, защо ли съм избрала тази тема и то точно сега? Веднага бързам да ви отговоря – политиката е мястото, където трябва да се раждат най-много идеи и алтернативи. Има смисъл да търсим корелация между идеите и алтернативите, от една страна, и успешната политика, от друга. Съществува една особеност, че при предлагането и приемането на идеи, винаги има две страни – всяка от тях защитава своята позиция, като се стреми да демонстрира своето превъзходство. И всяка смята, че предложената от нея интерпретация “за” или “против”, е най-правилната. Например, предложението за отмяната на някои забрани за пушенето. Това може да означава, че има отстъпление от предишния ценностен модел, довел до забраната, а сега решаваме да се върнем към старата рамка. Да припомня ли, че обект на тогавашното обществено обсъждане бяха аспектите, свързани със здравето и правата на непушачите. Истината обаче е, че най-големият проблем на българина е спазването на правилата. Но дали това е достатъчно основание, за да променяме наредби и закони? И не трябва ли ценностите в случая да са водещи?
Когато има обществено обсъждане на една идея, винаги се намират хора, които ще я приветстват, а други ще й се противопоставят. От коя страна ще сме ние, зависи от ценностите ни и от житейския ни опит, който е определящ за формирането на нашата гледна точка. При всички случаи, се налага да предвидим последствията от едно или друго решение, преди да отсъдим значението на предложената идея. Ще трябва да се съгласите с мен, че до вярно решение може да се стигне, когато се фокусираме около различни приоритети и различен набор от ценности, имащи отношение към дадената идея. Понякога е нужно да поставим различните мнения едно до друго и да ги разгледаме успоредно.
Разговорите и обсъжданията, свързани с определени идеи, трябва да се стремят към определена експертиза, а не отделните участници да преследват формална политическа опозиционност, съзнателно вкарвайки позицията си в “мъглата” на демагогията и спекулациите. Те предпочитат да изрекат “опорните точки” на партията, която представляват, вместо да прецизират доводите си и да предлагат алтернативи. А те са другата възможност дискусията около една идея да стане интересна и смислена. В тази връзка, един от мисловните инструменти, които Системата за латерално мислене на професор Едуард де Боно предлага, се нарича АВИ – алтернативи, възможности, избор. Според автора на латералното мислене, алтернативите имат отношение при правенето на връзки в политиката. Например, дали съществува връзка между намаляването размера на външния ни дълг и стабилизационните процеси в икономиката, доходите, приходите в държавната хазна.
Когато става дума за алтернативите и правенето на връзки, никак не ми се ще да споменавам за опитите на опозицията да заблуждава обществото със съществуването на зловещи конспиративни варианти и предположения. Те най-често са част от нейния инструментариум и като че ли – единственият начин да съхранят политическото си влияние. Да са интригуващи точно по този начин, е опит за пресъздаване на друга реалност, която е подвеждаща. А това българските политици го умеят. Според мен, по-голям смисъл би имало дори оповестяването на една провокативна идея, защото тя ще предизвика нов начин на мислене, отколкото подмяната на реалностите, за да се влияе върху формирането на погрешни обществените нагласи и настроения.
Когато една идея бива предложена на обществото, се очаква тя да бъде приета или отхвърлена. Не трябва да се отнасяме пренебрежително към нагласите на обществото да я видоизмени или да я надгради. Възможно е този, който я е предложил, да не осъзнава всичките й възможности или да не отчита всичките последствия от прилагането й. Смисълът на всяко изследване, свързано с определена идея, е да се търсят всички аспекти. Иначе би било невъзможно да се стигне до очакваното обществено съгласие. Вече имаме много примери на вземане на държавни и парламентарни решения, които са резултат, както от проучване на обществените нагласи, така и след обсъждания (Истанбулската конвенция, случаят Скрипал и др.).
В не една моя публикация съм твърдяла, че алтернативите в политиката са свързани с даването на идеи. Няма друго реално измерение на конструктивна опозиционност, освен тази, в която се мисли с езика на алтернативите и концепциите. Оказва се обаче, че подобно умение е невъзможно за практикуване от страна на българската опозиция. Навярно причините са различни – дефицит на експертност, влечение към сценарно политическо поведение, което разчита на измислени “скандали” и режисирано обществено “недоволство”, така че политическото говорене да изглежда резонно на “недоволството” на определени слоеве или професионални групи. А и така много оправдателно звучат “обобщения” от рода на “всеобща политическа нестабилност, хората недоволстват, напрежението е голямо, всичко ври и кипи (има се предвид недоволство)“.
Българските политици, би казал професор Де Боно, трябва да се научат да оценяват стойността на идеите и на алтернативите, както и да са мотивирани да ги предлагат и търсят. Използването им е възможност да се търсят по-добри начини за решаване на обществените проблеми – мисия на всяка политическа дейност. Вярно е, че творческото усилие е в основата на предлагането и на създаването на алтернативи. Вярно е, че то може да бъде придобито в резултат на личните усилия на всеки. Вярно е, че става дума за много мислене и намиране на по-добър начин на действие. Но със сигурност, генерирането на алтернативи е свързано с определени подходи. Единият, към самата идея да тръгнем, изхождайки от собствените си ценности. Вторият, да се опитаме да видим противоположните ценности и те да ни послужат като основание за нова идея. Но и в двата случая, идеята трябва да е изпълнена с концепцуално съдържание.
Когато някой ви каже, че има идея и иска да я сподели, бъдете активни и го изслушайте. Защото понякога нагласата да си креативен е с по-голяма стойност от самата идея, която ще чуете. Креативността е човешко качество, което трябва да се стимулира. А в интерес на всяко общество е генерирането на идеи и алтернативи, защото този процес е свързан със създаването на стойности. Що се отнася до политиците, които би трябвало да са приели, че политиката е преди всичко посветеност на обществото, няма нищо по-естествено от това те да генерират идеи и да предлагат алтернативи, да провокират същата креативност и у хората, променяйки нагласите им.
