За времето, което не ни чака…
Времето е река, която ни понася натам, където се влива в морето. Cами не усещаме как то изтича, понесено от течението – тиктакането на часовника. Повлича те. Ти се оставяш то да те носи, защото лодката ти няма гребла. А от брега други те гледат безмълвни. Не се хвърлят в реката, защото ги е страх. Или предпочитат да останат анонимни. Може би нямат сили и възможности. Или са избрали да мълчат, докато други – да мърморят. Трети гледат сеир и маркират присъствие с едно ха-ха. Но на всеки нещо не му харесва и затова е недоволен. А някои от тях никога не чувстват вина за онова, което събужда недоволството им. Да са само зрители или да бягат, е алиби за после – да оправдаят безразличието или пасивността си. Накрая – са лайковете…Те са на приятелите. Те са нашите гребла в най-трудните ни мигове. На тях се доверяваме. С тях се опитваме да променим света, без да очакваме аплодисменти.
Животът ни представлява различни фрагменти от един сюжет, който другите могат да прочетат. А за времето ние сме само пътници, които се борим с течението…
>>>Довечера много столове ще останаат празни около масата в нечии домове. Съболезнования за жертвите! Бързо оздравяване за ранените!
10 ноември 2026 г.
