Българското училище разполага с традиции и достатъчно натрупан опит в обучението и възпитанието. Добрите резултати са плод на високия професионализъм и на алтруистичния подход на учителите, на традиционното отношение на българското семейство към образованието и желанието да изучи своите деца.
Днес българското училище е изправено пред предизвикателствата на конкурентна информационна и комуникационна среда, в която има сблъсък на ценности, конфликт на интереси, агресивен натиск за влияние на нездравословни фактори за печелене на позиции сред подрастващите и младите хора. И всичко това, на фона на едно общество, което догонва европейските стандарти на развитие. В същото време, пред училището ни стои нелеката задача да достигне такова качество на образованието, което да отговаря на потребностите на съвременния човек от знания и умения за справяне с живота. В този смисъл, когато говорим за реформата, в нея най-важни се оказват две стойности – разрушаването на сегашното статукво в образователните ситуации и скоростта на самата реформа.
Адаптирането на учебното съдържание, съобразено с психофизиологичните особености на децата и с оглед на практическата му приложимост е първата стъпка. Освобождаването от енциклопедичния и академичен стил ще ликвидира прекаленото теоретизиране, а от учебниците ще отпадне излишната информация. При сегашното положение, фактът, че очакването е да се възпроизведе точно написаното, затормозява учениците. Обременява тяхната памет и отблъсква интереса им към ученето. Науковедският стил стимулира „зубренето”. А информацията, получена по този начин, много скоро се изтрива и трудно се превръща в познание. А ако се доверим на Уйлям Гласър, то „хората са склонни да съхраняват в стойностните си светове само онези образи и представи, които имат шанс да им вършат работа и да ги правят щастливи.” Т.е. това е познанието, „което ни интересува и е важно за нас.” /Теория на избора, 2001/
Кое е това познание? Какво е най-важно за подрастващия човек? Да притежава знания и умения, които да го позиционират най- безопасно в света около него, да може на изхода на училището да е в състояние да организира собствения си живот, да е компетентен да предприема действия и да извършва дейности, да се социализира успешно, без да бърка истинските ценности с пороците и лошите нрави.
Според дефиницията на ЮНЕСКО, образованост означава – образование за знание, образование за извършване на определена дейност, образование за съжителство ( социални умения ), образование за организиране на собствения живот. По мое мнение, ние изоставаме особено в последните две категории. А училището е организъм, в който протичат жизнени процеси и те, освен образование, са и възпитание и социализация ( приложимост на образованието). Тези три процеса вървят едновременно и успоредно. Подценяването само на някой от тях, превръща в обществен проблем една от целите на училището – придобиването на знания и умения, които да бъдат използвани по-късно за справяне в живота. Проблем, който рефлектира в негативната тенденция да се увеличава броя на т.н. губещи хора. Обстоятелство, което ни подсказва, че социализацията чрез практически насочено знание и умения за мислене, за вземане на решения и поемане на отговорности, трябва да се превърне в съществено съдържание на училищната реформа.
На темата за социализацията на децата и подготовката им за живота посветих петнадесет години от педагогическата си практика. Започнах още през 1996 година с авторска „Програма за ранна социализация на детската личност в условията на полуинтернатно обучение”, а през 2001 година стартира проекта ми „Училище за идеи”.
Свързах проекта с прякото преподаване на мислене в училище по системата на професор Едуард де Боно, защото тя фокусира всички ценностни категории, които развиват мисленето, дава знания и умения за придобиване на стойност. Провокира съзидание и мотивира учениците да успяват. Дава им самочувствие и ги прави активни. Формира друго отношение към познанието и към училището като институция. Учениците получават реални усещания за живота, който ги очаква извън училищните стени, учейки се да решават проблеми от различен характер, но и да бъдат продуктивни, търсейки нови възможности и алтернативи.
Успяващата педагогика реализира успешно петте елемента на качественото образование – слушане, говорене, четене, писане и решаване на проблеми. Те са пряко обвързани с личностно ориентиран процес – подготовката на учениците за справяне с живота. Решаването на проблеми е умение, което трябва да се усвои. Без съмнение, то има отношение към усвояването, упражняването и практикуването на мисловни умения като цяло – процес, който може да започне още в ранна училищна възраст. В рамките на проекта съм провеждала такова обучение с деца от шест до четиринадесет години. За голямо съжаление, въпреки интереса на много учители към такъв род обучение, държавната политика в това отношение проявява въздържаност. Аз имам обяснение, и то е свързано с по-големия проблем – мисленето се променя много трудно. И това не е проблем само на България, защото засяга мисленето на съвременната цивилизация.
На семинара с негово участие през месец септември 2010 година, професор Едуард де Боно определи като глобален проблема със старото мислене. Ще ми се да го цитирам: „Светът е напреднал много, но нищо в мисленето на човечеството не се е променило. Днешното мислене продължава да е в плен на Бандата на тримата – Сократ, Платон и Аристотел.” Имайки в предвид, че мисленето ни продължава да е насочено преди всичко към търсенето на истината, така както е било и по тяхно време и по времето на Ренесанса, той произнесе прословутата си фраза: „Да, това е чудесно, но не е достатъчно!”
Какво ли имаше в предвид големият мислител? И какво отношение има то към темата за приложимостта на училищното образование? Връзката е повече от пряка – и в българското училище преобладаващата част от образователните ситуации са по модела на старото мислене. Вниманието се насочва единствено и само към критическото, оценъчното мислене, а не се развива мисленето за създаване на стойност – според професор Де Боно, това е другата важна част на мисленето. Стимулирането само на мислене в подкрепа на едно или друго твърдение или хипотеза, ограничава търсенето на други възможности и алтернативи и спъва т.н. проактивно поведение.
Предлагането на стойност е умение, чието придобиване в българското училище не е методически обезпечено, в предвид сегашното учебно съдържание и неговото структуриране. Решаването на този проблем, както и обучението на учениците на мислене чрез усвояването на креативни мисловни инструменти в т.н. Час по мислене по системата на професор Едуард де Боно, е най-неотложната задача на реформата. Обучение по мислене не е трудно да се реализира, ако събудим интерес и продължим да поддържаме у децата мотивация за подобно занимание. Обстоятелството, че системата за латерално мислене постига своята крайна цел, боравейки с модели, я прави достъпна и за малки, и за големи. При всички случаи, тя е адресирана към личностното развитие и стимулира проактивно поведение.
В началото, когато открих тази система, даже не можех и да предположа колко мощно средство ще се окаже тя за ценностното приобщаване на децата. Самото стартиране на проекта бе една провокация към съществуващия модел на учебно-възпитателния процес в полуинтернатните групи. Отворих широко вратата за други възможности и форми на работа, които с времето се оказаха много успешни. Реализирането на проекта „Училище за идеи” успя още в самото начало да формира една устойчива социална общност, обединена ценностно от идеята на проекта. А това бяха деца, родители, колеги, медии и институции. Факт, който говори, че идеята е била достатъчно провокативна, за да предизвика интереса и подкрепата на една цяла общност. Тя се оказа достатъчно провокативна и за да ме отведе до още нови идеи, освен въвеждането на Час по мислене като извънкласна форма на обучение. С времето се появиха – Детски парламент, Работилница за детска инициатива, клуб „Приятели на книгата”, Клуб на кандидат-учителя, Социален театър, Час по бизнес, учебна фирма –симулация „Дизайн студио” ООД. (повече подробности за тях можете да прочетете в сайта www.rodina-bg.org/dete, както и в книгата ми „Първи стъпки в прякото преподаване на мислене в училище” , 2005 г., чието второ преработено и разширено издание е под печат).
Всеки човек притежава уникален вътрешен свят. И в него се включва цялото познание, което се научаваме да добиваме и да притежаваме, и което е важно за нас. При децата е същото – и те искат да придобиват знания и умения, които имат значение за живота им. Затова аз уважих техния избор да бъдат обучавани на мисловни умения, защото за мен решението им означаваше, че приемат тази идея като ценност. Зад първоначалното: „Аз искам!”, прозрях готовност за поемане на всички произтичащи от решението им последствия – друга организация на свободното им време, доброволно приемане на задължения, привикване към ред и дисциплина в Часа по мислене. Скоро знанията им се превърнаха в познание и те безпроблемно използваха новите си умения в ежедневието. Децата започнаха да се питат дали това, което имат намерение да предприемат, ще ги направи по-полезни, дали ще ги приближи повече до хората след като отчитат тяхната гледна точка, дали има друга алтернатива на тази идея и т.н. Моженето и усещането, че са важни се превръщаше в състояние на духа им – нищо не озаряваше така детските лица, както удовлетворението от едно ново знание. Наблюдавала съм ги с каква гордост демонстрират пред другите своите компетентности – стават сериозни и задълбочени. Личеше, че самочувствието им растеше във времето – учеха се на успяване и на независимост. Тях лесно можеше да ги разпознаеш измежду останалите – изглеждат самоуверени. Различното, което другите откриват в тях, ги прави щастливи и по-сигурни в себе си.
Прякото преподаване на мислене в училище по системата на професор Едуард де Боно предлага методи и похвати, развиващи възприятията на децата. Благодарение на това, те виждат една по-широка картина на света. Научават се да действат съобразно ценности, които имат смисъл за личността, но и за обществото. Получават опит, за който при други обстоятелства, би било нужно повече време. Упражняването чрез писане и говорене развива възможностите им за анализ и оценка. Компетентностите, свързани с раждането и представянето на една идея с аргументи, формират умения за интерпретиране и представяне на стойност. Концентрирането в Часа по мислене около целта на самото мислене укрепва дисциплината. Развива се не само рационалната, но и интуитивната, и творческата страна на ума – процес, който формира от учениците индивидуалности.
Уйлям Гласър, когото цитирах в началото, твърди, че „най-добрите учители обикновено са онези, които най-мъчно могат да бъдат удовлетворени: те изискват от своите ученици да мислят.” Да, но някой трябва да ги научи на това. Проблем, чието решаване остава в ръцете на образователните власти. При това, нищо, свързано с българското училищно образование не изглежда непреодолимо. Както казва Марк Твен – просто трябва да започнем, като разбием сложните и непреодолими задачи на малки и изпълними и после да започнем с първата от тях. Убедена съм, че българското училище го очаква добро бъдеще, заради децата ни.
