По опит и наблюдения
Днешната българска политика е ориентирана най-вече към потока на емоциите. Последните три години тя изгуби смисъла на действителната ценност, която оправдава съществуването й. А тази ценност е в антропологичните основи на политиката, разбирана като провокиране на взаимодействие между гражданите и консолидирането им около определени възгледи, идеи и действия. И то не какви да е идеи и възгледи, а такива, които пряко касаят живота им и водят до решаване на обществените проблеми. B държава, която претендира да е европейска, това трябва да се случва по проверени във времето и ясно дефинирани демократични начини. Така че не е необходимо да бъде “откривана топлата вода”. В това отношение не винаги е разумно да гледаме на „иновативността” в политиката като на добра инвестиция. Дори когато обяснението е в „усет за ситуацията”. Добре е в такива случаи да се опитаме да видим как изглеждат нещата в очите на гражданите.
Винаги може да се намерят основания за извеждането на едни или други факти, но в българския политически живот винаги има и едно съмнение за съществуването на неизвестни задкулисни фактори. Най-често обобщавани с понятието „задкулисие”, чийто идиоматичен синоним бих формулирала като „обречени на тайните си”. Затова на днешните политици не се гледа с респект. Липсата на желание у гражданите да реализират правото си на изразяване на политическа воля по време на избори не е единственият аргумент за изчерпаният матуритет. Те не вярват на политиците. Ниската избирателна активност доказва, че все повече са тези граждани, които се отказват даже от възпиращия ефект – да отидеш до изборната урна и да гласуваш така, че да спреш онова, което не се вписва в модела на демократичното и европейското. Всъщност не е толкова трудно да се стигне до вярна преценка за опасностите, рисковете или потенциалните проблеми, които може да породят едни или други възгледи за развитието на обществото.
Всъщност ние все по-малко чуваме политиците да говорят за техните възгледи, а това е начина да се въздейства умозрително, защото крайната цел е човешкият опит и познанието да служат на общественото развитие. Вярно е, че днес много от политиците продължават да разчитат на отрицанието и събуждането на негативни емоции у гражданите към политическия опонент като спекулират или правят внушения за него. Да не говорим за фейка и за сюжетите с „кюлчета и пачки”. Но това беше, като че ли до време. Сериозната страна на подобен аспект е, че той e маркер за идеологическа слабост и негодност на политическия субект да си осигури с лоялни подходи реално присъствие в политиката. Всъщност достойнствата на реалното присъствие в политиката имат своя измерител – системност, печелене на доверие, наслагване на управленски опит, продуктивност на идеите, експертна представителност и ….реализъм. Защото когато реализмът се замени с оптимизъм за „светлото бъдеще”, последният се превръща в глупост.
А през последните три години ние се наситихме на много глупост. Няма как да е и друго. При това настъпление за влизане в политиката на хора с дефицит на самооценка. Много от тях ми напомнят на „онези” герои от първите филми за възхвала на новата Деветосептемврийска власт. Дали наистина не трябва да се наложат някакви ограничения? Били сме, и продължаваме да сме свидетели на всякакви нереалистични представи и мечти, вдъхновявани от политическата и гражданска незрялост на техните автори. Но по-опасното е, че същите тези „политици” се опитват да предадат свръхоптимизма си и на най-уязвимите български граждани. На онези, които продължават да искат да чуват как държавата ще е тяхна „и майка, и баща” в поредната предизборна кампания. В случаи като този не очаквайте да бъде свършена някаква работа, а по-скоро – провал! Ние познаваме и сме преживели повече от един. Лошото е, че те се пишат на нашия гръб и заради изборите на онези наивници, които са повярвали в обещанията за поредно „чудо”. Нали все пак човек не спира да се надява?
Вразумяване, вразумяване и пак – вразумяване! Само то би могло да ни спаси от политическото и от общественото невежество, което доубива постигнатото и изстраданото през последните тридесетина години. Ако не спрем тази негативна тенденция, ще продължим да клатим глава и да цъкаме като Бай Ганьо: ”Ей, че сме калпав народ!”
