Темата ми дойде от сюжета, свързан с вчерашния КСНС при президента. Бързам да ви кажа, че писането на текстове не е единственото ми професионално занимание. Открай време имам интерес към проучването, изучаването и интерпретирането на чужди текстове, което е свързано не само с годините, които посветих на българското училищно образование. Началото е много преди това, когато се появи моят интерес към езика, философията на себеизразяването и измеренията на това да се чувстваш свободен човек. В този контекст никога не съм пропускала очевидностите, свързани с обществените процеси и проявленията на властта, дори когато съм била част от нея и за мен ценностното и моралното са били от изключително важно значение. Много преди да познавам системата на професор Едуард де Боно, винаги съм смятала, че догматизмът, сковаността, предразсъдъците и тесногръдието произтичат от мисленето тип “кутия”. Бягала съм от онези структури на мисленето, свързани с тях и пречещи на промяната. Казвам ви го, защото те са най-честите спирачки за ефективни поведенчески стратегии на всяка власт, която не трябда да допуска прекрачването на ценностните граници.
Всеки ден ние се сблъскваме с проявленията на властта и се опитваме да открием в тях обективиране на собствените си очаквания. Кой какво ще види обаче, зависи от много предпоставки – знания, житейски опит, ценностен капацитет, умения за странично мислене и формулиране на ясна позиция. В тази връзка, се сещам за историята, която научих от известния мислител Мишел Фуко, разказана в неговата книга “Генеалогия на модерността”. В случката става дума за един експеримент, проведен от психолози, които решили да проведат тест с участието на хората от едно малко африканско селце. Прожектирали им кратък филм и после ги помолили да разкажат историята със свои думи. Каква била изненадата им, когато разбрали, че единственото, което привлякло вниманието им във видяното са тримата герои: играта на светлините и сенките през дърветата. Не съм сбъркала, защото образите наистина са три – светлината, сенките и дърветата.
Не искам да звучи обидно и затова ще пропусна квалификации, но на коя част от българския народ са разчитали авторите на преамбюла в проекта за резолюция на КСНС по проблемите на националната сигурност? И тъй като всеки текст има своя генеалогия, т.е. родословие, което трябва да търсим – кой го създава, какви са неговите ценностни ориентации, какви послания преследва, трябваше да изчакам публикуването му, за да го прочета. А когато става въпрос за текст, дори той да е проект, отнасящ се до средата за сигурност и е формулиран от президентски екип, много характеристики в него имат значение от гледна точка на изразяване на официалната българска позиция, отчитането на обективните реалности и международното право, както и ясно обоснована политическа стратегия на българската външна политика.
Прочетох въпросната уводна част и усещането ми бе, че тя отразява позицията на страна, която като че ли не е член на НАТО и ЕС. У мен не остава впечатление, че сме част от решенията на двата съюза. Това по-скоро е преповтаряне на някаква чужда гледна точка, която никой не може да ме убеди, че съвпада с официалната българска. А тя е добре известна, публично оповестявана и доказвана, илюстрираща нашата евроатлантическа принадлежност. За голямо съжаление, не може да не се забележи удобното непридържане към вече познати оценки за конфликтни ситуации, както и присъствието на констативни фрази, чрез които без да се посочват фактологичните причини и нарушения на международния правов ред, внасят най-малкото – странен и неприемлив щрих към официалната българска политика. Става въпрос за Сирия, Украйна и други назовани конфликти. Права е министър Захариева, която в интервю тази сутрин заяви, че “в този документ има текстове, които са притеснителни – различни са от официалната ни позиция и затова е бил редактиран. Появяването му щеше да създаде проблем, относно участието на България в партньорските съюзи. Относно това, че е без резолюция намесата на САЩ, Великобритания и Франция в Сирия, не изглежда точно така, защото има и други документи, които аргументират действията на съюзническите държави”. Същото се отнася и за формулировката, отнасяща се до Украйна. Остава да виси един въпрос – защо експертите на президентството се придържат към чужда външнополитическа линия, която не представя официалната българска позиция, дори да става дума за проект на документ на КСНС? Разчитали са на – ако мине!? Дори ако приемем факта, че КСНС е място за дебат и изразяване на виждания и позиция, какво ни казва уводната част на предложеният текст?
Подготвяйки се за статията, отново отворих българската конституция и проучих онези текстове, които трябваше да ми припомнят – от какво е длъжна да се ръководи българската държава във външната си политика, кой в края на краищата я формулирa, реализира и представя на външния свят? Всеки може да го направи. Там, в чл. 24 се казва, че “външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на международното право(1) и Основните цели на външната политика на Република България са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяване на справедлив международен ред(2)” И по-нататък (чл. 105), че ”Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешнaта и външната политика на страната в съответствие с Конституцията”.
Става ясно, че външната политика е задължение на правителството в лицето на министър-председателя и външно министерство, за разлика от президентските републики, в които президентът има значителна власт и влияние и може да предприема действия за формиране на външната политика. И това е така, защото става въпрос за президентска власт, а в парламентарна република като България, президентството в лицето на президента не е власт. Субектите на външната политика у нас са точно определени от Конституцията – народът чрез избраните от него органи, парламентът – взема всички решения, свързани с външната ни политика, изпълнителната власт – ръководи и осъществява външната политика чрез Министерски съвет, т.е. пряко от министър-председателя и Министерството на външните работи, президентът – чрез международни контакти да представлява българската външна политика, която е официална и е в синхрон с дейстията на парламента и изпълнителната власт. Всички тези субекти следва да действат единно и не някой друг, а Министерството на външните работи е координиращия център, разполагащ с необходимата експертиза и механизми за реализирането на успешна, ясна и недвусмислена евроатлантически ориентирана външна политика.
КСНС е съвещателен орган по въпросите на националната сигурност. Съгласно статута му, определен със закон, той обсъжда въпроси и прави предложения, свързани с националната ни сигурност. Един от нейните инструменти е външната политика. Целта е Консултативният съвет да постигне политическо съгласие и единодейстие по приоритетни теми на сигурността и отбраната на страната. Достатъчно важно, за да се подхожда професионално към подготовката на всеки документ още в етапа на проектирането на неговото съдържание, защото то отразява позицията на българската държава чрез консенсуса на политическите сили, които са представени в заседанията.
Придържайки се към изискването за професионализъм, българските институции трябва да се научат да вземат решения, работейки в синхрон и в координация, без да се пренебрегва българската конституция. И в случая не става въпрос за различен прочит на въпросния уводен текст в проекта за резолюция на КСНС от вчера, а за обективен и непредубеден прочит, който да ни даде отговор – така предложеният приамбюл, описващ средата за сигурност, дали отговаря на българската официална позиция и на българския национален интерес, съобразено с евроатлантическата ни принадлежност, с дипломатическия език и при отчитане на международния правов ред? Или получихме още един повод да зададем въпроса за сенките, провиращи се …между думите, сътворени в българското президентство. А всеки непредубеден и обективен прочит не е ли със светлината на прожектор… Сами помислете, и решете дали да се съгласите с мен.
