Не е нужно да ровите в политически речници и енциклопедии или в електронното съдържание, за да разберете докъде може да стигне политическата некоректност, ако си решил да я използваш, за да размътиш представите на хората за действителността, която ги заобикаля. Аз имам кратък и разширен отговор. Краткият – манипулираш с публични изявления. Разширеният – не подбираш нито формите, нито мястото, нито форума, нито медията. Стилът ти е до втръсване познат и не е ценностно оправдан. Ценностите в него са по-скоро каламбури. Но в тази игра на думи комичната двусмислица е в разминаването между намерения, възможности, обещания и действия. Но как да спреш някой, който си е наумил, че еквилибристиката с демократичните ценности или използването на литературни образи по време на публична изява са достатъчни, за да засвидетелства умение за заработването на електорална подкрепа.
Към подобни мисли ме наведе публичната реч на българския президент пред студенти от УНСС, поднесена ни като иносказание за “светлината и тъмнината”. Едва ли използването на алегория е най-подходящата илюстрация за професионален пиар, тъй като гражданите очакват по конституция да чуят как българският президент назовава проблемите с истинските им имена, подкрепени документално и събитийно, защото само този подход е свързан с носенето на отговорност. Те очакват обръщенията му да са работещи, а не да ни прави свидетели на нечие литературно упражняване в популизъм. Между другото, използването на скрит смисъл със стилистична цел може да изиграе лоша шега на всеки автор, особено ако той е политик и някой го е посъветвал да използва езопов език през 2018-та година, когато свободата е ценност.
Ако търсите и други примери за подобно “литературно занимание”, можете да ги откриете и в публичните изяви на “старите” “нови” “десни” от “Демократична България”, чийто пореден поход по медиите стартира и е направо “впечатляващ”. Вчера един от тези представители, който беше при Кориторов в „Свободна зона”, стигна до там в търсенето на “арагументи” за поредното превъплъщение на дружинката, която нарича сама себе си “старото дясно”, че сравни днешното време с първите години след десети ноември 89-та!? До къде стигнаха? Готови са да изкормят настоящето, но да поставят под съмнение демокрацията! Това не може да е морална политическа позиция, когато действията ти са свързани единствено с изкривяване на действителността, представяйки си, че другите хора са слепи или глухи. Сами разбирате, че политическата некоректност и на т.н. “десни” е по-скоро повод да говорим за самите тях, отколкото – доколко те имат бъдеще на фактор да се роди нещо позитивно за обществото.
Почти три десетилетия ни делят от “онова” време след 89-та! Изпитахме вкуса на какво ли не, но траен остана единствено спомена от поразиите. Време е да се разбере, че ключът към гражданската подкрепа идва от реализираните политики, когато си на власт и управляваш, т.е. не e достатъчно само говоренето за намерения и обещания. А и какви са шансовете до тук, за да им повярваме, че могат (които и да са)? Според мен, авторитетът на демокрацията се защитава с действия, а не с популизъм в различни цветове. Вярно е, че в днешния размирен свят гражданите очакват закрила на своите очаквания за по-добър социален живот и за ограничаване на опасенията, относно сигурността им в утрешния ден, но проблемът е, че парламентарната и извънпарламентарната опозиция продължават да търсят опорки в напразни обещания или да ни заплашват с някакъв черноглед образ на сегашното ни обществено развитие.
Надявам се, все повече български граждани да не гледат с “добро око” на политическата некоректност и на опитите всичко да се очерня в краските на апокалиптични реалности, докато истинското опозиционно поведение е проактивното. То може да даде решения, да намира съмишленици и да търси политическо съгласие в парламента и с правителството, убеждавайки мнозинството в ефективността на своите предложения. Това е нещо много различно от стратегията на неаргументирано окепазяване на управляващите с една единствена цел – “стани, да седна аз”. Демокрацията функционира по правила, а най-важното от тях в условията на парламентарна република е, че се реализират политиките на мнозинството, избрано с гласовете на българските граждани. А управляващите са длъжни да реализират онези политики, които са залегнали в програмите, с които са спечелили изборите.
Предизвикателствата пред политиците и пред всяко правителство са много. Важно е те да се научат да разговарят с гражданите и да защитават своите управленски действия в условията на демократичен дебат. Защото всяко управление в условията на демокрация и в съответствие с конституцията, е длъжно да защитава демократичния модел. Това е един процес, в който през всичките тези почти тридесет години, повечето българските граждани успяха да натрупат впечатления за неуспешни и за действително работещи правителства, както и за управленци, които си вършат добре работата. Не е никак трудно такива представители да бъдат разпознати, защото тяхното говорене е експертно, а очакването за свършеното е с измеренията на обективирани и ефективни резултати. Този поведенчески щрих трябва да е “синята лампичка”, по която да се ориентира всеки български гражданин. Обещанията с основно глаголно време “ще” и в условното наклонение „ако ние дойдем на власт“, е по-скоро игрови подход, в чийто отворен край малцина днес са склонни да вярват.
Политическата некоректност не се свежда единствено до употребата на политически некоректния език и използването на политически некоректна терминология. Днес в нашия политически живот натежават некоректните внушения, което се постигат с инструментариума на фалшивите новини, с погрешните и удобни интерпретации на факти и събития, с крайни екстраполации за настоящето и бъдещето, с говорене по принцип, с начина, по който се атакува управлението. Факт е, че най-голямата парламентарна опозиция в лицето на БСП, заедно с издигнатия от тях български президент, постоянно нарушават рамките и правилата на политическата коректност, разчитайки на погрешни сигнали за формиране на обществени нагласи и за предизвикване на режисирано “гражданско недоволство”. Обслужвайки тяснопартиен интерес, те са се фокусирали около популисткото говорене, надявайки се да подведат гражданите с некоректен политически език, вместо да се вторачат в собствената си безтегловност и в отсъствието на работеща политическа стратегия.
Демокрацията ни дава най-добрия шанс като граждани да се борим и да отхвърляме подобни опити, чиято цел е да ни заблудят с политически некоректно говорене. В подобни случаи трябва или да ги елиминираме като възможност да ни се влияе по този начин, или търсим възможности да се противопоставим на тях със своя гледна точка, изразена публично, възползайки се от конституционното право на свобода на мнението и словото. Истинската гражданска позиция е да не позволяваме на днешните „политици” да си мислят, че в България са останали само маргинали, които те могат да манипулират с популистки обещания или с посредственост, скрита зад „елитарна” употребa на литературни похвати.
Авторитетът на демокрацията е в ръцете най-вече на самите граждани. А няма нищо по-лошо от това, когато и граждани, и политици си мислят, че се интересуват от едно и също нещо, и че дебатират, ръководени от едни и същи ценности, а се окаже, че това не е точно така. Защо ли? Защото гражданите са изпреварили политиците в мащабите на мислене. И затова ще продължат да се отдалечават едни от други – тенденция, която и сега е проблем, който много скоро по размери може да застигне демографския…