Него просто го няма в българския политически живот. Отсъства, поне нe във формата, в която той може да е продуктивен. На тези, които ще побързат да ми се противопоставят ще кажа, че моето разбиране за дебата не се свежда непременно и единствено до противопоставянето. Когато става въпрос за политически дебат, опозицията е обикновено тази, която винаги се противопоставя на правителството и на управляващите, независимо от обстоятелствата. Докато в същото време водещо трябва да е искреното изследване на проблемите, визионерството в предлагането на решения и настоятелни действия за тяхното решаване през парламента.
Поне засега опозицията се е ориентирала в режисирането или в откриването на поводи за имитационно говорене, бягайки от собствените си политически отговорности. В нейното “опозиционно” говорене не откриваме такива водещи характеристики на подобно политическо поведение – ценностни принципи и прагматизъм в оценката. По-скоро става дума за безуспешен опит догматизма, предразсъдъците и идеологическото тесногръдие да бъдат преодоляни от сегашната лидерка с имитацията и с внушенията за консервативна насоченост. След себе си това оставя впечатлението за негласна подмяна на идеологическите основи на лявата идея. Само по себе си е нечестно към техния твърд електорат, който по думите на известен политолог, гласува за лявата идея, свързвайки я по принцип с БСП и тази идея се покрива с живота му преди 1989-та година.
Участието в политическия дебат не се изразява в режисиране на скандали, в разпространение на фалшиви новини и в изкривяване на информационната среда с помощта на “дворцови” медии, обслужващи политолози и социолози. Противопоставянето на политиката на управляващите не е единствения начин да се демонстрира опозиционност. В момента подобно политическо поведение е определено дразнещо и скучно, дори за червения електорат. Желанието на управляващите да решат един или друг проблем е добра възможност за всяка опозиция да изрази съгласие или несъгласие, т.е. като допълни или предложи изцяло своя алтернатива (съдържателна, а не куха), или като мотивира ценностно гледната си точка.
Изричането само на “не” е най-примитивния начин за присъствие в политиката. Реализираните от едно правителство политики могат да се използват от опозицията за публично оповестяване на нейната позиция, формирана след обстойно изследване на съществуващ проблем и предлагане на алтернатива. Подобен стил изключва каквато и да е агресивна реакция. Класически пример за селективно възприятие в политиката е обслужването единствено на стереотипите и предразсъдъците в собствената идеология. Известно е, че там, където те присъстват, има и много емоции. А емоциите не са най-доброто нещо в политиката. Когато емоциите са водещи в политиката, това може и да е опасно. Или да се превърне в симптоматика за едно незряло политическо поведение, като оная реплика на новоизбрания президент Радев към депутатите. Или да вземем политическия конфуз, в който често изпада лидерката на БСП, например, квалифицирайки ГЕРБ като убийци, след случая с автобуса край Своге или определяйки проблемите в здравеопазването като “погром”, извършен от ГЕРБ. В цитираните примери не става дума само за политическа незрялост и необективност, за отсъствие на самоконтрол върху емоциите, но и за неовладяно политическо поведение.
Използването на квалификации и незрели обобщения не допринасят за истината и не могат да бъдат част от същинския дебат. Време е политическата класа да се съобрази с факта, че все повече български граждани притежават чувствителност, която им позволява да оценяват обективно случващото се – скандалното поведение на едни или други политици, желанието им винаги да се противопоставят формално, вместо да мотивират своето несъгласие и без да предлагат реална алтернатива. Как биха могли да се ориентират те в съществуването на различни мнения, ако политиците не им ги предлагат? За голямо съжаление, политическото говорене, което българските политици импровизират (това е точния глагол) е отдавна износено и лишено от отразяването на истинската картина на настоящето и на екстраполиране на бъдещи тенденции.
Ако днешната опозиция продължава да пренебрегва утвърждаващия се напоследък прагматизъм в оценката на българското общество и се опитва да ескалира напрежение с режисиране на поводи, тя ще продължи да губи своята опозиционност и да затвърждава дефицита на алтернатива. “Стани ти, да седна аз!” е по-скоро призив за вътрешна употреба, който вече не е фактор за изкуствено нажежаване на предизборна ситуация. За нея не помага и изкривеното представяне на обществено-политическата ситуация от приближените на опозицията политолози и социолози – на тях все повече никой не им вярва. “Отсъждането” все повече зависи от личната информираност и ценностен опит на отделните граждани. Някои ще са повлияни положително, а други – отрицателно.
Разликата в мненията не е нещо непременно лошо в политическия дебят. Това означава различна гледна точка и различна изходна ценностна база. На различните мнения трябва да се гледа като на фактор за решаване на проблемите. Но те може да са симптом и за различно дефиниране на основата за формулиране на даден проблем. Така сближаването по време на дебата ще се окаже невъзможно и той ще се окаже безсмислен. Определяща за този процес ще е липсата на алтернативи и на различни възможности. Тенденцията към подобна непродуктивост отдавна се забелязва от болшинството български избиратели, в който факт е и обяснението за увеличаващия се брой на негласували по време на избори или на тези, които отговарят с “нямам мнение”. В тази връзка, не мога да спомена призива на президента Радев за “радиомълчание”, докато купуваме нови бойни самолети. Без да се отклонявам от темата на статията, ще кажа само, че това не е единствен пример за опит да се стопира обществения дебат и да се даде път на едно или друго непрозрачно и лобистко решение, което да бъде взето под прикритието уж на “професионалната” експертиза и без отчитане на националните ни интереси, а в случая – на принадлежността ни към евроатлантическия алианс.
Какво характеризира днешния политически процес? Ще кажеш, че всички са се втурнали да се пишат консерватори и антилиберали! Горките! Дали се сещат, че либерали или консерватори – лицата им се все същите, както и мераците им – да оплюят политическия си противник и въоръжавайки се с още по-агресивен популизъм да гъделичкат електората по традиционната му обвързаност с едни или други ценности от народопсихологията, търсейки келепира…за себе си. Нали така го беше казал и Бай Ганьо: ”А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост либерал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра… Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли… Тъй е!”
Дебатът! Започнах с него, а завърших с консерватизма и келепира в политиката. То май между тях не само има връзка, но и няма разлика, тъй като мотивите за трите са едни и същи: ”На сухо патриотизъм бош лаф“. (Пак думи на Бай Ганьо)…
