Случаят “Димитър Върбанов” извади на светло темата как медиите могат да бъдат използвани за целите на манипулацията и спекулативната информация. Но такъв “елитарен” прийом като симулацията, онагледен с публично оповестените кадри от камерите във въпросния склад, трябва да бъде оценен подобаващо. Цялото театро спокойно може да е повод за “осъвременяване” на университетските учебни програми при подготовка на студентите по специалността “журналистика”. А документалият материал следва да бъде включен във фонда на всяка катедра, тъй като едва ли би могло да се намери по-добра илюстрация към темата за морала при упражняването на журналистическата професия.
Случилото се ни предизвиква да се запитаме, а дали след фалшивите новини, и симулирането вече не е билo често използван подход и в много други подобни случаи, преди това, целящи създаване на паралелна реалност, която да продължава да ни подтиска с удобни за задкулисието внушения. Ако симулирането е “ценност” от най-висок приоритет в журналистиката и се практикува по този начин, имаме основание да се съмняваме и да си мислим, че то (както и фалшивите новини) отдавна е взело превес над останалите стойности в тази професия. А моето разбиране за журналистиката винаги е било, че тя е едно комбинирано усилие за обръщане на вниманието на хората към човешките ценности (Вж и “Смешен плач”, “Kое изяжда професионалната журналистика”, “Моралът в медийната среда”, “Фалшивите новини”). За голямо съжаление, едва ли бихме могли да го съотнесем към труда и професионализма на преобладаващо мнозинство представители на българската журналистика. Много рядко са материалите, които да ни впечатлят като добре балансирани. Това, което ги прави разпознаваеми като такива е, в тях нищо да не ни дава повод да ги определяме като субективни. А как това се постига, всеки професионалист би трябвало да го е научил в университета.
Качеството на добрата журналистика днес е тя да позволява на читателя или на зрителя да види живота по най-убедителен начин и в най-значимите моменти. Очакванията ни са да уловим онази събитийност, която да отговаря на нашето очакване за информираност и на желанието ни да научим истината. А нея може да я открием само в обективното отразяване. И не е нужно да се прави нещо нечестно, за да бъде постигната преследваната цел. В професионалната журналистика няма място за трик като този – да се симулира “истина”, която и без това трудно може да бъде определена. В този контекст обективността е силен фактор, както в журналистиката, така и в обществото като цяло. Но заради фалшивите новини, а сега и заради възможността истината да бъде симулирана, ще продължава да расте недоверието към медийното отразяване. А това означава, че гражданите и в бъдеще няма да спрат да развиват висока чувствителност към всичко, което им се предлага като факти, проблеми и събитийност. Защо ще става така? Защото вече ще са научени и настроени да съзират опасността от онова, което е противоположно на обективността, т.е. от възможността да бъдат манипулирани с режисирана “истина”.
Отдавнашно е вярването, че всяко едно вмешателство във възприятието, каквото е и симулирането, е измама, мошеничество, а след този случай е и престъпление срещу правосъдието. Знае се, че днес все повече хора смятат, че възприятията им се манипулират от медии, от социолози и политолози, от политици. А и като вземем предвид, че всички ние реагираме на онова, което виждаме, любопитна съм да разбера колко от гражданите след този случай си зададоха въпроса:”Дали през цялото време не ни лъжат и манипулират?”, имайки предвид медийното отразяване на информацията, нейната обективност и безпристрастност. И ако ние като читатели и зрители не можем да променим една информация, стигнала до нас, то самият факт, че вече гледаме на нея с предубеждение, е достатъчен, за да решим дали да й се доверим и дали да й позволим да ни повлияe.
Ще е трудно ние да определим моралните, етичните, икономическите или политическите съображения, от които може да са се ръководили действащите лица в случая “Димитър Върбанов”. Но едно вече я ясно – конфликтът между създателите и разпространителите на информация – от една страна, и читателите и зрителите – от друга, категорично излезе от зоната на здрача. А е известно, че където съществува конфликт, най-добрият подход не е да предпочетем най-лесния избор – като си замълчат и виновниците, и потърпевшите, т.е. читателите и зрителите. Защото изходът от подобна ситуация е не просто негативен, а е симптоматичен за заплахата – един ден журналистическата коректност да е само история…В тази връзка бе, и е резонно общественото очакване – така както по повод на случая представители на професионалната гилдия набързо спретнаха протест срещу посегателството върху свободата на словото, по същия начин да отразят и отношението си към използването на непрофесионални подходи за манипулиране на читателската и зрителската аудитория, каквото e симулирането, граничещо с престъплениe. Или най-малкото – да стартират публичен дебат за професионализма и морала в журналистика…Иначе остава съмнението, че този случай е един от многото, замислени и режисирани като част от големия сценарий за надграждане на обществено напрежение по темата за “потъпкване” свободата на словото, имайки предвид и неотдавна случилото се край Радомир с представители на една друга интернет медия. Не знам… Но не смятам, че освобождаването на журналиста от въпросното телевизионно предаване е достатъчно за да говорим за развръзка. А и лицата, които могат да ни обяснят подбудите за подобна журналистическа “креативност” не са неизвестни…
