Обществената функция на всеки закон не е само да е мост към справедливостта, но да е и инструмент за налагане на демократични ценностни стандарти. Всъщност тази статия е израз не само на моето безпокойство, свързано с опитите от най-високо равнище да се влияе на политическия процес с погрешно или витиевато тълкуване на законови текстове. В тази връзка искам да напомня, че всяко погрешно или умишлено тълкувание, както и последващите го действия, свързани с него, носят рискове и застрашават демократичния процес. Случаят с неотдавнашното пледоарно (позволявам си да използвам такова определение) отлагане на президентския указ по освобождаването на Младен Маринов като главен секретар, смея да кажа, че е точно такъв. И тук не става въпрос само за “лошото усещане, че с процедурни средства се прави опит да се влияе въху политическия процес” по думите на политолога Антоний Гълъбов, но и за опит държавният глава да упражнява правомощия по отношение на изпълнителната власт, което е недопустимо предвид Конституцията. Ако трябва да говорим за някакво усещане, то по-скоро бе за осъществено погрешно насочване на публичното говорене по посока на пренебрегване принципа за върховенството на закона (ЗМВР) за сметка на един подзаконов нормативен акт (Устройствен правилник на МС). Спокойно можем да кажем, че е налице опит за дописване на ЗМВР от страна на президентството чрез предявяване на несъществуващи правомощия на президента за директна негова намеса в пълномощията, упражнявани от Министерски съвет.
Кой закон, според вас, регламентира назначаването и прекратяването на правомощията на глания секретар на МВР? Очевидно това би трябвало да е Законът за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). Постарах се, и го проучих. Той е изчерпателен по отношение на законовата процедура. В чл. 36, ал. 3 и 7 е предвидено, че посочените две процедури се извършват чрез отправяне на предложение от МС до президента, въз основа на което той (Президентът) е длъжен да издаде указ. Други изисквания ЗМВР не въвежда. С оглед на това, за да приемем, че законовата процедура за прекртяване на правомощията на главния секретар е спазена, са необходими две предпоставки: Предожение на МС до Президента за прекратяване на правомощията на главния секретар, към което се прилага и искането на лицето за освобождаване, както и последващ Указ на президента за прекратяване на правомощията на главния секретар. Президентът няма право да изисква извършването на други действия, извън посочените в ЗМВР, за да издаде указа си по чл. 36. Противното означава неспазване на законовата процедура, разписана в ЗМВР.
Тогава за какво съгласуване говори президентът, когато в публичните си изявления се опитваше да мотивира отказа и забавянето (макар че няма определени срокове за неговото произнасяне) да подпише указ по чл. 36 ал. 3 и 7 от ЗМВР, за освобождаване на Младен Маринов? Очевидно е, че той се позовава на чл. 32 ал. 2 от Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация. Моите аргументи за следващите ми твърдения са в неговите текстове, с които също ми се наложи да се запозная. Там ясно се казва, че вносителите (членовете на МС) на проекти на актове, съдържащи предложения за издаване на президентски укази, ги съгласуват с президента, преди да бъдат разгледани в МС. Трябва да вземем предвид, че се касае за вътрешно-организационно правило, чиито адресати са членовете на МС и самия МС, и което правило не е абсолютно, т.е. има изключения. Това ясно се подчертава и от текста на чл. 36 ал. 4 от Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация. Той дава възможност по изключение проектът на съответния акт да бъде разгледан на заседание на МС, дори и същият да не е придружен с някой от изискуемите документи, а в случая това можеше да бъде – съгласуването с президента. Това последното, още по-ясно потвърждава независимостта на правителството във вземането на решения, касаещи упражняването на неговите правомощия.
Проучвайки двата документа, у мен възникна веднага въпросът – кой от тях е носител на върховенството и е водещ в администрирането на процеса и в институционалните действия на МС и Президентството? Това, което веднага ми стана ясно бе, че липсата на съгласуване по чл. 32 ал. 2 от Устройствения правилник на МС не може да рефлектира по никакъв начин върху законосъобразността на процедурата по чл. 36 от ЗМВР, защото такова съгласуване не се изисква от него. В същото време няма съмнение, че ЗМВР като нормативен акт е и от по-висока степен спрямо Устройствения правилник на МС, който е подзаконов нормативен акт. Още повече, че самият Устройствен правилник позволява проектът на даден акт да се разгледа от МС (по изключение и след решение на министър-председателя), дори и да не е придружен от всички изискуеми документи по чл. 36 ал. 4, във връзка с чл. 35 ал. 1 т. 10 от Устройствения правилник на МС. С оглед на това, според мен, президентът няма право да изисква такова съгласуване, по начина по който президентството го тълкува, тъй като така се нарушава ЗМВР и в частност – законовата процедура по чл. 36 ал. 3 и 7 от ЗМВР. Предвид казаното до тук, ако приемем за вярна тезата на президента, ще трябва да направим извода, че Устройственият правилник на МС има върховенство над Закона за Министерството на вътрешните работи, което всеки студент по право би определил за правен абсурд, а информираните и просветени граждани – като брутално нарушаване на принципа на върховенството на закона, залегнал в конституцията на България. Така се появява въпросът: ”А какво се цели с това?” Навярно отговорът е в правотата на онези граждани, които смятат, че целта е тихомълком да се формира усещане в обществото за властови правомощия на президента, което всъщност българската конституция не предвижда. По този повод съм писала и друг път. (Вж и статиите ми “Ексклузивно за едно интервю”, “Годината на президента”, “Имаме ли президент”, “Да изплюеш камъчето…” ) Тогава?
Мисля, че отношението към законите в демократичната държава винаги трябва да е в тяхното еднозначно тълкуване и то не може да е повод за налагане на ничия привилегированост, която би довела до нарушаването им. Най-малкото, това не приляга на институции, които са упълномощени и са задължени да ги прилагат. Имайки предвид, че спазването на законите и отчитането на тяното върховенство пред подзаконовите нормативни актове, бих препоръчала на министър-председателя Бойко Борисов по повод на неговите думи, че при назначаването на бъдещия главен секретар щял да отиде лично при президента с четири-пет предложения…, ще му припомня да се придържа към спазването на чл. 36, ал. 3 на ЗМВР, който казва, че “Главният секретар на МВР се назначава с указ на президента на републиката по предложение на Министерския съвет.” За други действия, в т.ч. и за съгласувателни, не става и дума. А всички знаем, че спазването на закона и независимостта на изпълнителната власт са конституционен принцип. Що се касае до проблема за отношението към законите, то може да се разглежда от различна гледна точка, включително и във връзка с упражняването на власт на всяко ниво. Но най-опасното проявление би било в опита да се използва едно тълкувание за вменяване и търсене на отговорност за несъществуващи задължения на МС, както и за публично демонстриране на властови позиции от страна на президента, докато в същото време – и за едното, и за другото не съществува хипотеза в даден конкретен закон или в Конституцията. Що се касае до разгледания случай, той дава основания да мислим за такъв опит да се вмешателства в независимата изпълнителна власт с нерегламентирани прийоми, чиято цел е печелене на политическо влияние. Нещо повече, наблюдава се вече едно натрупване на проявления, които илюстрират стремеж на президента към властова идентичност, което влиза в противоречие с конституцията, защото президентската институция не е власт. Накрая ще кажа, че за мен и за всички просветени български граждани спазването на закона все още продължава да е конституционен принцип, а не надуване на политически мишци…
Източници: Закон за МВР и Устройствен правилник на МС.
