Це ii доля, це ii щастя. Това е нейната съдба, това е нейното щастие. Така би звучало обобщено усещането ви за Украйна, ако решите да отворите томчето “Кобзар” на Тарас Шевченко – основоположникът на литературния украински език и на украинската литература. Наричат го Кобзар, а творбите му и преди, и сега се знаят и пеят. Те са отражение на украинската душа, а Украйна може да пее и да плаче, но и във възторг да повтаря:”Я про Украiну!”
Ако искате да усетите психологията на украинеца, то тя е най-вече на онези, които населяват Западна Украйна. Съдбата ми отреди да ги познавам. Техният свят е по-различен от света на онези, които населяват Източните й части. Настроени са западно и носят в себе си корените на истинския патриотизъм, който някои се опитват да оприличат на краен национализъм. Подобна оценка е в главите на онези, на които не се нрави техния стремеж да извоюват своята независимост от Русия, дори когато става дума за употребата на националния език. Между другото, и преди 1991 година, когато се разпадна СССР, ако си дошъл в Украйна и си българин, не знаеш украински – за предпочитане беше да говориш на български, а не на руски. Това в повечето случаи се посрещаше одобрително и се нравеше на всеки украинец, освен ако ти самия не поискаш в очакване на комуникация да ти се отвърне с неодобрителна пасивност.
В Западна Украйна се намира старата столица Лвов – един от най-красивите градове в Европа. Той носи духа на различните епохи, които са оставили своите следи върху външния му облик. Усещането е, че си се озовал на кръстопътя на историята. Истински интерес предизвиква Стария град, където се усеща миризмата на историята. Позеленели каменни стени на сгради от времето на полския период. Вървиш в очакване, че от близкия ъгъл ще изскочи кръстоносец на кон, облечен в тежки доспехи. Големи катинари на вратите на църквите. Повечето от тях са защитени от ЮНЕСКО, като катедралaта “Св. Юра” и парка “Високий замок”. Старият град прави впечатление с тесните си улички, малките площадчета и многото църкви и катедрали – йезуитската църква “Св. Петър и Павел”, латинската катедрала „Успение на Просветата Дева Мария“, Доминиканската катедрала, Бернардинския манастир, църквата „ Св. Андрей“, Арменската църква… В самия град има много замъци и музеи, а тези в околностите му са на открито.
Може би украинският народ, който до 1991 година беше част от народите на СССР, най-изразително e показвал през годините, че не може да се примири с руската асимилация на неговия дух, история и култура. Оттогава до сега, народът на бившата съветска република преминава през страданието на оня преход, който ние добре познаваме и преживяхме, но и до днес не можем да излекуваме раните, които бяха нанесени върху всеки един от нас. Достатъчно е само да си спомним мътилката на 90-те години, а и след това, когато грабежа на държавните активи, вкл. и чрез приватизация, корупция и престъпност, надделяха над надеждите и очакванията ни за истинска демокрация и справедливост. Представете си всичко това за Украйна и към него добавете постоянните заплахи, които Русия не спира да генерира спрямо нея. Знаете, че Кремъл не се примирява така лесно, когато става дума за руските геополитически интереси. Затова и до днес в нейния прицел продължават да са много от бившите съветски републики, чиито народи избраха евроатлантическата ориентация. Но на същото отношение “се радват” и сателитите от бившия Варшавски договор – социалистическите страни от Източна Европа, в т.ч. и България.
Украйна е може би най-уязвима, поради голямата си територия, природни ресурси и многомилионно население. Още повече, че и нейният народ определено се е устремил към НАТО и ЕС. А това никак не се нрави на Москва и тя прави всичко възможно, за да я демобилизира в нейния избор, застрашавайки я не само икономически, но и териториално. Няма никакво съмнение, че анексирането на Крим бе само началото на руските претенции. А и неговото геополитическо разположение напълно съответства на нуждите на Русия да е непосредствена заплаха. Това е толкова очевидно, че всяко нейно действие в тази посока отдавна е престанало да ни изненадва. Прави го чрез засилване на геополитическото си влияние, намесвайки се по различен начин във вътрешнополитическия живот и особено по време на национални избори. Тя е заинтересована да изгради един безопасен териториален пояс около своите граници, тъй като не желае до тях да се доближава НАТО. Ако това се случи, както е с бившите северни съветски републики, тя избира да демонстрира военна сила и мощ. По отношение на Украйна, Кремъл стигна и по-далеч, анексирайки Крим и нарушавайки международното право.
По мнение на специалисти, Крим се е превърнал в плацдарм за атакуване на Украйна, което му придава не само геостратегическо, но и оперативно значение. Със струпването на голям брой въоръжени сили и военна техника се цели поддържането на постоянна заплаха и провокиране на напрежение. За същите цели служат и т.н. ДНР и ЛНР – две незаконни сепаратистки образувания, подкрепяни по всякакъв начин от Русия. Сблъсъците там, макар и епизодични, не са прекратени. Русия има определен интерес да подхранва междуетническата вражда, предвид преобладаващото рускоезично население там, както и противопоставянето на тази база в други райони на страната. Разчита се и на стари връзки от съветското време, залагайки на междупартийни крамоли в обществено-политическия живот на Украйна. Част от този процес на усложняване на отношенията между двете държави е и отделянето на украинската църква от руската, който факт е още една победа за отвоюването на пълна независимост.
Украйна e с тежки проблеми като всяка друга страна, стремяща се да се откъсне от орбитата на Русия. Тя има право да е независима, и в тези й усилия трябва да бъде подкрепяна от ООН, САЩ, ЕС и от НАТО. При все, че се знае за систематичните усилия на Кремъл да дестабилизира страната, което веднага би се отразило на съседните страни и на цяла Европа, усещането е, че по отношение на Украйна Русия е оставена “да си разиграва коня, както тя желае”. Прословутите санкции не дават никакъв резултат, както по отношение на незаконната анексия на Крим, така и друи нейни действия, свързани с незаконна инвазия на територии. Със случая с Керченския пролив тя посегна и на териториални води, с което определено цели да засегне военностратегическите и икономическите интереси на Украйна.
В едно интервю Виталий Москаленко – посланик на Украйна в България, определи морският сблъсък в Керченския пролив като ново руско нападение и разширяване на военните действия в акваторията на Азовско и на Черно море. Запознавайки се с оповестената публично хронология на въпросния конфликт, мисля че е спекулативно да търсим причините за него, свързвайки ги с вътрешната политика и търсейки някакъв сценарий, режисиран от самия Порошенко, предвид предстоящи президентски избори. Видите ли, с тази “провокация”, организирана от самия него, се надявал да повдигне авторитета си – предстояли избори, а рейтингът му бил нисък. Считам го за спекулативно и манипулативно, защото по същия начин бихме могли да се отнесем и към мотива за действията на Русия. На кого не е известно, че Кремъл винаги прибягва до “дрънкане на оръжие”, когато трябва да отклони вниманието на обществото от вътрешни проблеми? В този контекст, не звучи никак национално отговорно, когато след като българският президент публично, и в присъствието на полския президент, изрази официалната позиция на България, призоваваща към въздържаност от двете страни, бързо изясняване на конфликта и връщане на украинските кораби, след това побърза да редактира това свое изявление, добавяйки едно към едно версията на Кремъл: ”…Eвропа не трябва да става заложник на украинската вътрешна политика и амбиции”.
Каква трябва да бъде позицията на България по отношение на новия руско-украински конфликт? Няма съмнение, че ние сме част от ЕС и сме член на НАТО. Това е водещо при формирането на българската позиция – да се настоява за спазване на международното правo и да се призовава към въздържаност от военни действия. Гаранции за подобряване на отношенията между Русия и Украйна може да е зачитането на териториалните граници и спазването на трите важни документа – Минските споразумения от 5 септември и от 19 септември 2014 година, както и документа от 12 февруари 2015 година. Неотложно е и изтеглянето на руска бойна и военна техника от украинскa територия. Между другото, по данни от медиите количеството на бойната техника в района на Донбас било по-голямо от това на цялата немска армия.
Няма съмнение, че милитаризирането на този район и на Черно море е пряка заплаха и за нашата страна, поради което ние имаме интерес този процес на обострени двестранни отношения между Русия и Украйна да бъде ограничен и спрян. Умерената българска позиция съвсем не бива да означава, че сме склонни да си затваряме очите пред фактите и да не настояваме за мирен диалог между двете страни, спазване на международното право и подписаните до този момент споразумения. Да не забравяме, че всяко непремерено военно действие произвежда напрежение и води до ескалиране на междудържавните отношения. A когато те засягат националната сигурност и на други съседни страни или са свързани с незаконна анексия на чужда територия, това се превръща в опасна тенденция, застрашаваща цяла Европа.
Колкото до Украйна – це ii доля, це ii щастя, това е нейната съдба, това е нейното щастие, и тя няма да се откаже да отвоюва своята независимост с възгласа:„Я про Украiну”. Родени в границите на руската или на съветската империя, те както някога, така и сега ще продължат да защитават независимостта и територията си. Но украинският народ очаква искрена солидарност, която да бъде ясно изразена, защото на нейното място днес, утре може да се окаже всяка друга европейска държава. Днес – около Керченския пролив и в Азовско море, а после – и в екваторията на Черно море. Още повече, че Русия не показвa никакво намерение в скоро време да се откаже от провокациите си, въпреки санкциите на Европа.
