Когато става въпрос за култура и изкуство се старая да използвам най-мекия подход, който в никой случай не е колебливост в оценката ми. Повече от две десетилетия посветеност и професионална работа в контакт с хора на изкуството, това обстоятелство ме доразви по-скоро като ценител на таланта и на истинското изкуство, което умее да провокира подсъзнанието. Това какво е моето концептуално разбиране за ролята на изкуството, в никакъв случай не означава, че поставям същото изискване към другите хора, защото нагласите за възприемането му се формират доста сложно и индивидуално. Но едно е сигурно – те са дълбоко свързани с вътрешния свят на отделния човек, с познанията му за света и най-вече – с нагласите на неговия ум да възприема естетически образи, които са плод на творческо въображение и са създадени с изразни средства – избор на самия автор. А всеки автор изпитва творческо удовлетворение, ако посланията му бъдат разбрани по начина, по който той очаква. Но тук съм длъжна да спра и да кажа, че изкуството е като политиката – с отворен край. Всеки може да разчете различни послания, които да не съвпадат с авторовите.
Сканадализирането на пърформанса в Художествената галерия, оприличен като “голямото плюскане” след публично разпространените кадри от партито, организирано от българката Ода Жон – авторка на въпросната изложба, не може да бъде тълкувано еднозначно. Особено след брифинга на директорката Яра Бубнова и последващи нейни, а и на Георги Лозанов, медийни участия. Опитът на двамата да сведат негативното отношение до рефлекс на неразбиране за съвременното модерно изкуство, както и до израз на някаква злоба и лично отношение към настоящата директорка, е по-скоро илюстрация на буквализъм, в който самите те обвинят онези, които възприемали по погрешен начин въпросния пърформанс. И още – пак по думите на Лозанов, не ставало въпрос за някакво битово тълкувание, което ограничавало посланието, а за естетика. Бих се съгласила, ако резултатът на въздействие беше точно такъв. Знаем, че пърформансът е живо изкуство и не винаги е свързано с необходимостта от галерия като място за представяне. В случая бе прекрачена и границата между изкуството(пък било то сюрреалистично) и живота.
Ще се върна пак към началото. Истинското изкуство не е онова, за което се налага на потребителя да му се разказва какво било посланието на автора. Нали знаете оня въпрос-клише, който някои учители продължават да отправят към своите ученици:”Кажи ми какво е искал да каже авторът?” Може би моят концептуален възглед за творчеството, в т.ч. и за модерното изкуство, да не съвпада с нечие друго, но за мен водещ е прочита на читателя или на ценителя на различните жанрове изкуство. В нашия случай концепцията на авторката, свързана с въпросната инсталация, беше победена от възприятията. Те не могат да бъдат други, особено когато виждаш насядали около масите хора, на които чрез един материален способ – директната консумация, им се предлага да асимилират посланието, изпитвайки удоволствие или отвращение. Веднага чувам аргумента:”Ама в основата на пърформанса е живия контакт!” Съгласна съм, но по-добре щеше да е, ако организаторът бе предвидил, че на това място идеята на концепцията щеше да се реализира успешно, ако въпросната софра с всичко върху нея, си останеше една инсталация, а насядалите около нея да не бъдат възприемани като част от нея. Гледката оставя водещото впечатление за “голямо плюскане”.
Друг щеше да е ефекта на усещането, ако присъствието беше изискано, както подобава на подобно парти – присъстващите да са прави и с чаша в ръка. Тогава и пърформанса щеше да се възприема единствено като естетически продукт, а не като угощение за едни подбрани хора, възприемани за елит. Така обявената “Вечеря на натюрморт“ се превърна в доказателство за един много елементарен и буквален подход да бъде тласнато възприятието към концепцията на авторката. Намирам за грубо и арогатно да бъдат обвинявани хората, изразили негативно мнение за въпросната гледка, след като присъствието на тези хора уби въздействието за инсталацията. Както и не е нормално различното възприятие да бъде определено като спекулативно, само заради това, че то не съответствало на концепцията на авторката. Да, истинското изкуство е интерактивно, иначе не би било истинско. Обратното би лишило всяко творческо усилие от смисленост.
Според домакините на този пърформанс, интерпретациите на замисъла трябва да се сведат до идеята за „месото, като взаимодействие на човека и противопоставянето на романтичното, а не плюскане сред кичозни телеса и месища”. При вида на тези женски тела, покрити с меса, едва ли може да си представим как апетита на присъстващите е бил убит от протеста им срещу възприемането на жената като месище за консумация. Дали обаче нямаше да е по-добре, ако точно в тази зала, тази инсталация беше представена eдинствено като акцент на произведение на изкуството. Проблемът за насилието над жените е много тежък и сериозен. Затова по-добрият вариант щеше да е пърформанса да е само повод около него да се реализира един смислен разговор по темата и отражението й в изкуството. А що се отнася до съдбата на цялото това количество меса, предоставянето им на несретници от центровете за бездомни хора, щеше да е добър начин да подкрепят Ода Жон.
И накрая искам да кажа, че не винаги се получава пърформанс в галерия да е изкуство(по думите на Георги Лозанов), както в случая. Нека не забравяме също, че изкуството подбужда подсъзнанието и винаги може да породи алтернативно разбиране, което да е различно от това на автора. Концепцията на Ода Жон като протест срещу погрешното разбиране за еротиката и насилието към жените е актуална сама по себе си. Това не е повод грубо да елиминираме възприятията на хората, свързани с изкуството и да ги набеждаваме, че нищо не разбират от него. Не, те бяха провокирани от начина, по който бе режисирана една концепция, която след огласените кадри от проявата, остави усещането за “голямо плюскане”, отиграно като изкуство.
