Преди време написах статията “Демокрацията, която опозицията иска да убие”. Мои са и няколко статии, посветени на фалшивите новини, на българската журналистика и на медийната среда. Все се надявах да не дойде мига, когато категорично ще напиша сегашното заглавие. Няма нищо по-нормално от подобна констатация, след като вече имам сериозни подозрения за съществуването на заговора срещу истината. Колкото и жалко да е за българската демокрация, към подобно заключение ме тласна снощното интервю с българския президент в “Панорама” на БНТ.
И друг път съм казвала, че в журналистиката има една граница, която никой, имащ себе си за професионалист, не бива да преминава и тя е свързана с почтеното отношение към обективната истина. И ако интервюираният, пък бил той и президент, следва в своето публично говорене единствено линията на непочтеното, спекулативно и клиширано представяне на бъларската демократична действителностист, интервюиращият е този, който с независимостта си може да направи интервюто балансирано. За голямо съжаление, и този път станахме свидетели на едно театрално разиграно интервю, в което въпросите са част от един предварително скициран сценарий за разгонване на “надвиснали облаци”.
Снощното интервю на водещия на “Панорама” с българския президент беше и една добра илюстрация към споменаваната тези дни в публичното пространство книга на Малкълм Нанс – „Заговорът за разрушение на демокрацията”. Оставям на други да коментират кой е автора и по какъв повод в нея се споменава и името на българския президент Румен Радев. За мен остава коментара как една определено спекулативна версия за днешната българската демокрация целенасочено може да убива истината за нея. Дали е непознаване на функционирането на отделните власти, дали е подценяване на информираността и политическата опитност на българските граждани, останали да живеят все още в България, нямам мнение, но едно вече е категорично ясно – съществува интерес българската демокрация да се подкопава, вменявайки й целенасочено и единствено само недостатъци. Припомняйки на този фон и скандалното разкритие, че “политолози” и “социолози” – публично известни личности, поддържали нарочни сайтове за разпространение на фалшиви новини, няма как подобен факт да не ни изпълва с все по- нарастващо недоверие към информацията в публичното пространство. В най-добрия случай, някои от нас може да останат неутрално настроени към нея, което пак означава, че тя престава да играе ролята, заради която съществува.
Дали една информация е обективна или субективна? Самият факт, че вече свикваме да я отминаваме, е достатъчно доказателство за все по-натрапващата се и опасна политическа субективност, която се разминава с реалностите. Причината е навярно не само в политиката на съответната медия, но и в професионалната изхабеност, в дефицита на ценности, в непознаване на обществената тъкан и функционирането на независимите власти. И когато днешните читатели и зрители, които добре разбират, че не могат да направят много по отношение на медийната информация, те намират начин да изразят предубеждението си, отказвайки да я използват и не позволявайки тя да му влияе. Защото днес никак не е трудно да идентифицираш един източник като едностранчив и праволинейно следващ определено медийно отразяване. Но когато обществена телевизия като БНТ, предпочита премълчаването при явно и грубо спекулиране с реалностите на българската демокрация, проблемът им е много тежък, което ме навежда на мисълта, че самоцензурирането е не просто язва. То е доброволно отказване от правото, което може да предложи само демокрацията – свободата на словото и мнението.
Няма съмнение, че по-полезно щеше да е, ако интервюиращият се беше опитал да изясни естеството на президентските твърдения, наподобяващи по-скоро набор от клишета, извадени от дрешника на БСП. Без подобно изясняване, те оставят след себе си впечатлението за умишлено спекулиране, при все че демокрацията в България функционира, разгърната в познатите категориални проявления. Едва ли някой си мисли, че всичко в нея е наред. Както всеки български гражданин, и държавният глава има право на гледна точка, но тя все така продължава да е едностранчива, неточна и необективна, което все повече дава основание на гражданите да се питат, а дали той не е председателят на БСП? Вие сами разбирате, че няма как българският президент да влиза в ролята на партиен функционер. В това му евентуално качество би му било разрешено да влияе популистки на общественото мнение, очаквайки гражданите да му отвърнат с доверие.
От българския президент се очаква баланс в оценката – и за лошото, и за доброто. Към този момент се оказва напълно невъзможно да останете с подобно впечатление. Причината – сякаш слушаме извадки от реч на Нинова в предизборна кампания. Ако към това прибавим и пристрастеността му да критикува правителството и да ни внушава сюжетната линия „аз съм гражданиТе, аз съм хораТа”, подобно поведение започва да изглежда твърде комплексарско. Трябва да си бил в отвъдното, и връщайки се да не знаеш, че в България демокрацията функционира по всички познати на демократичния свят критерии. Това което липсва на българската демокрация в момента е достатъчно критична маса граждани с пораждащо мислене, които да знаят как да се ползват от предимствата на демокрацията и които да не чакат държавата да им свърши работата. Да напомням ли за онази до болка позната фраза на Кенеди – един от братята, принадлежащ към най- известната президентска династия:”Не питай какво прави държавата за теб, а какво ти правиш за държавата.” Когато искаш да осмислиш живота си, това не звучи никак гръмко, защото да полагаш усилия по посока на общата солидарност е повече от ценност. Така както е ценност да не си затваряш очите за постигнатото и да не захлебваш с популизъм онова съществуване, което лишава от смислен живот и напомня шедьовъра “В очакване на Годо” от Самюел Бекет.
Българинът е увреден в нагласите си да очаква “Месия” и “Алтернатива”. Какъв месия и каква алтернатива, когато имаме най-доброто, което светът познава – демокрацията. И докато всеки българин не осъзнае, че сам трябва да е Месия на себе си, самозванци ще продължават да му бъдат ментори, а готованци ще чакат Годо. Стигнахме до там, че на първите им позволяваме да ни наричат “хораТа”, а вторите да бъдат сочени за пример, защото видите ли, хаосът е начин да повишат стандартa на живота си. Фалшивите новини подтикват точно тези две тенденции. Пресата, която те упражняват върху обществените настроения цели да стопира темповете на ускорено развитие на страната през годините на точно това управление.
Ако си партиен функционер – как да е, но ако си член на правителството или си държавен глава, е недопустимо популисткото говорене. А и днес съществуват толкова много стандартни възможности, за да си информиран гражданин и да не допуснеш да те подведат за истината. Преподавайки латерално мислене, учех дори и най-малките, че авторитетът е един от най-достоверните източници на истината. Българинът отдавна не вярва нито на това, което гледа и чува, нито на това, което чете. И как ниаче? Наслагването чрез медийната среда на неправдоподобна информация, преобладаването на спекулациите в политическото говорене и дефицитът на професионална журналистическа смелост, подсилват недоверието. Когато и политическото говорене е лишено от своята същност и се плъзга по наклона на режисирани скандали и скалъпени сценарии за злепоставяне на опонента, едва ли може да очакваме оползотворяване на гражданска активност. Обичайна политическа практика е подхвърлянето на неверни факти в публичното пространство, за да се посегне умишлено на нечия репутация. Напоследък зачестиха претенции и факти, които въпреки че засегнатите ги опровергават и вече се знае, че не са верни, това не отказва авторите на дезинформацията. Подобен подход определено се затвърждава като опозиционен политически инструмент. Така най-лесно се измества фокуса на истинския политически разговор и се прогонва другия фокус – на вътрешнопартийните проблеми.
Не е лесно да направиш балансирано послание, ако си политик, защото говоренето му винаги цели атака на опонента и се изтъкват всички негови пропуски, недостатъци, скандали, но не и постижения. Когато обаче става дума за президент в парламентарна република, конституцията му отрежда по-различна роля. Излизането извън нея е неконституционно. Постигането на балансирано поведение е трудно, особено ако си решил, че позицията президент ти отрежда да си политическа опозиция. При такова разбиране няма как да говориш балансирано – и за недостатъците, и за постиженията. Истината е, че българският президент не е направил до този момент нито едно балансирано публично говорене. Ако приемем, че казаното от него е гледната му точка, тя продължава да не оставя след себе си някакви следи на обществена приложимост, защото липсва най-важното – посланието и предлагането на решение при назоваване на проблемите. Остава ни да направим един-единствен извод, че и едното, и другото липсват, защото има дефицит на компетентно извличане на тези и ставаме слушатели на схоластично повтаряне на клишета, илюстриращи отсъствие на качества за лидерство. Затова считам, че и този път интервюто с българския президент по БНТ бе използвано, както и други – преди това, за да може държавният глава да оправдае себе си и съпругата си, да ни предложи една полуистина за българската демокрация и настоящето управление, като го атакува с опозиционни клишета и с опорните точки на БСП.
А може би в края ще е най-добре да предложа на моите читатели да поразсъждават върху изречения от типа: “Демокрацията в България е застрашена от чувството за несправедливост, това чувство задушава българиТе, и затова те излязоха на улицата.” Тази лирическа препратка към демокрацията може направо да ви убие! Или да вземем този “злободневeн” стил, с който се обяснява президентското поведение: “Аз не съм избран да премълчавам истината…Аз не съм избран да пригласям на правителството…” Никой не го и иска от един президент, защото нито хвалбата нито опозиционността са предписани от конституцията. Конституционнните текстове предвиждат съвсем друга стилистика и поведение. Но да продължим по-нататък, коментирайки отсъствието на диалог между него и правителството:”Правителството не се вслушва в гласа на народа и това прави труден диалога ми с него.” Звучи неадекватно, защото до сега България едва ли е имала по-интерактивно правителство от сегашното! Президентът искал да обсъжда визии! Май по-нормалното очакване е обратното – не партиите да представят на президента визии за обсъждане (все пак не сме президентска република), а президентът да предлага визионерските си идеи за развитието на държавата и да търси подкрепата на партиите за тяхното политическо реализиране. Що се касае до партийните визии, те се защитават по време на избори, а когато една партия стане управляващиа, е длъжна да ги реализира чрез парламентарното законодателство и с министерските решения. Подмятането пък на Костинбродската афера, която ще остане завинаги свързана с името на сегашния омбудсман, бе най-меко некоректно препратена към управляващата партия, след като съдът категорично се е произнесъл.
Както винаги, и този път не бе посочено нито едно завоевание на българската демокрация и на настоящето управление. И това отговаря напълно на препоръчания от Решетников подход на “изчегъртването”. Правителството се ползвало с медиен комфорт!? Имало “комуникационни бюджети”, с които то си го купувало! В този случай ще се окаже, че въпреки моята наблюдателност, не съм успяла да формирам подобно впечатление за комфорт. Колкото до президентската готовност да подкрепи “алтернатива, извеждаща България до друго състояние”, не ми се налага да ползвам професионалните си познания и умения за точна прогноза. Достатъчно е само да си спомня за състоянието, до което ни довеждаше БСП винаги, когато дойдеше на власт. Що се отнася до обяснението за позицията на президента, относно конфликта Русия-Украйна в Керченския пролив, редакцията при второто му изявление май изглеждаше така:“ Eвропа не трябва да става заложник на украинската вътрешна политика и амбиции”, а не в тази интерпретация, която чухме в интервюто: ”И сега твърдя, че моряците не бива да плащат цената за политическите амбиции.” Разликата е голяма, нали? А и не знам колко подобаващо е българският президент да прецезира като по-важно, че “Русия претърпя финансови загуби, заради българския отказ от Южен поток”, а не че спирането му е заради неспазване на европейското законодателство и корупция при едно определено правителство. Що се касае до неумелото отхвърляне на замесването на името му в книгата на Нанс, която цитирах в началото, мога да кажа, че начинът, по който го направи, може да бъде възприет единствено като щрих към неинституционално поведение.
В заключение искам да кажa, че и за мен, подобно на полския актьор Енглерт, когото помним от филма “Осъдени души”, и за когото написах статията “Когато Енглерт заговори…” по повод на интервюто, излъчено преди време в същото това предаване “Панорама”, не е водещо дали си ляв или десен, а дали си подлец или честен, дали играеш честно, почтено или непочтено. По този повод се обръщам към моите постоянни читатели, уверявайки ги, че ще продължа да ценя стойностите на несъгласието и на потвържданието. И на това се научих от латералното мислене, т.е. да нося в себе си ценността на почтената независимост при изразяването на мнение, коментирайки фактите. Това е нещо, което прави от всеки човек свободен гражданин. А днес България има най-голяма нужда от две неща – от граждани с пораждащо мислене и от произнасяне на цялата истина. Знам също, че от всеки български президент се очаква да не спекулира, да не произнася полуистини и да не е проводник на фалшиви новини…
