Той е Будителят! Паисий е от малцината европейски просветители от средата на XVIII век, за когото народът е този, който създава историята. И не е случайно, че името му е включено в световноизвестния сборник на Джеймс Кларк – “Учители на историята”, редом c Еразъм Ротердамски, Дени Дидро и други хуманисти, философи и ренесансови мислители. Тогава е нямало българска държава. Имало е само поробен народ, за чието съществуване светът сякаш е забравил. Eдин български монах го извeжда на светло, започвайки своята “книжица” с раздел „Историческо събрание за българския народ“. Звучи величаво и достолепно!
Той е Първият! Колко силен трябва да е бил духа му, за да създаде “историйцата”, в която миналото, настоящето и бъдещето се случват в едно? Колко чувствителен трябва да е бил към съдбата на народа, за да се откаже от избора да е само манастирски самотник? Колко трябва да го е боляло, взирайки се денонощно в тъмнината на миналото? Как ли са се напрягали очите му, уморени от мъжденето на църковните свещи, за да открие и напомни за най-същественото от историята ни? Колко силно трябва да е било желанието му да успее, щом е намерил сили даже да презре главоболието, от което силно е страдал.
Той е Родолюбецът! Написал “История славянобългарска” в усамотение, вярвайки, че много българи споделят неговата тревога за род, отечество и език. Но му било известно също, че „някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и към чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи.” Свидетел на родоотстъпничеството им, той се обърнал към тях с думите:”О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?” И бързал да ги събере всичките, също като в оная народна песен – и тези, които останали храбри и съхранили българското самосъзнание, и онези, които загубили кураж и бързо се отказвали от него. Бързал, преди още да се е “притурила планината”, за да ги събере в лоното на българското! Било е лето 1762-ро!
Той е Мислителят! Бил е прозорлив и далновиден. Искал е да даде надежда на народа ни. Вярвал, че и на робството ще му дойде краят. Затова искал с думи да събуди свободолюбието, да върне смелостта на българите и съгласието помежду им. А думите и речите му били за всички, които обичали и имали “присърце своя род и своето българско отечество”. На българите им била необходима национална гордост – такава, каквато те да отстояват, съхранявайки традициите и оставайки в наследство на своите деца истината за славното историческо минало. И той им я дал, категорично заявявайки:”От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се покръстили, най-много земя те завладели.”
Той е Публицистът! Съвременниците му са имали нужда от идеал. И той им го предложил чрез сплотяващата сила на миналото, когато е имало независима българска държава и силни царе, и “българите по-рано от всички славянски народи приели православието … и започнали да четат на своя език”, създаден от двамата братя Кирил и Методий. Без да е философ или политик, Паисий като пастир е търсил брод, за да изведе към бъдещото народа ни, откривайки онези идеи, които могат да направят от българската общност – нация. Знаел е как да събуди у тях усещането за обща родина и за земя на смели предци и на просветители.
Той е Будителят! Тази година се навършват 295 години от рождението му и 255 години от написването на неговата “историйца”, както сам я нарича. Затова да не забравяме завета му:”Преписвайте тази историйца и платете, нека да ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне…за вас, които обичате своя род и език, написах да знаете”.
А аз посветих тези редове, изпълнена с гордост. И като се прекланям пред ренесансовата личност на Паисий , ви ги предавам, за да ги прочетете. Прочетете ги и на тези, които все още не могат да четат. На които могат – им препоръчайте и те да ги прочетат. Така името и “книжицата” му няма да изчезнат…
