Накъде ни води амбивалентната външнополитическа позиция на България?
През април 1987 година по време на среща с профсъюзния актив Тодор Живков произнесе думите: „Другари, ние решихме да изчакаме, да видиме… Така ще се поснишиме да мине тая буря, но след това ще видиме какво да правиме… Ако не мине бурята, тогава ще…“ Каза го повод на тогавашните събития, които предвещаваха големите премени в Европа и символичното събаряне на Берлинската стена. Всъщност периодът от края на осемдесетте години на ХХ век бележат началото на една голяма политическа промяна в геополитическо отношение. Мисля, че стартът й в Източна Европа започна през май 1987 година, с масовата стачка на независимия профсъюз “Солидарност” в полските градове Гданск и Краков. Стачката имаше голям отзвук и се приемаше предупредително от комунистическите правителства в останалите страни на Варшавския договор. Още в началото на 80-те години, те се опитваха да се впишат в реформаторския стил на Кремъл за “гласност и преустройство. Ей от това време датира и горната реплика на Живков.
Защо ви напомням за нея ли? Защото тя много напасва на поведението на настоящото българско правителство. Заради изразяваната от българския премиер, от президента и от вънКашната ни министърка амбивалентна външнополитическа позиция, съчетаваща „за” и „против”, която провокира различно и противоположно отношение не само у българските граждаии, но формира същата оценка и недоверие у нашите съюзници и партньори. Не бих казала, че външната ни политика е просто келеблива, защото тя е политика на снишаване. Става дума за целенасочено следване и определено обслужване на проруски интереси. И в този контекст не е никак трудно да се посочат аргументи за политическата амбивалентност на настоящата българска външна политика. Общо взето те се фокусират в двете крайности, за които споменах в началото 0 „за” и „против”. Очевидно става въпрос за конфликт на интереси и на ценности, които не звучат еднозначно в публичната среда.
В никакъв случай не можем да кажем, че българското правителство изразява еднозначно отношение към агресивната война на русия в Украйна. Помните нееднократни изказвания на премиера и на представители на ПБ, чийто смисъл е, че Украйна няма да може да победи русия, която като ядрена сила не може да бъде победена. Според тази логика, както бе казал българският премиер, че ако победената страна е тази, която е ядрената сила, то тя би използвала този си арсенал. Само че някой забравя, че Украйна доброволно се отказа от ядрения си потенциал. В замяна на разоръжаването си, тя получи писмени „уверения за сигурност“ (security assurances) от САЩ, Русия и Великобритания, с които те се задължиха да зачитат нейния суверенитет, независимост и съществуващи граници, както и да се въздържат от заплаха или използване на сила срещу нея. А кой грубо наруши тези свои ангажименти като първо анексира незаконно Крим през 2014 г. и впоследствие започна пълномащабната инвазия през 2022 година, окупирайки украински територии. В същото време Украйна никога не е възнамерявала да нападне русия.
Разпространението на опорката за ядрена ескалация цели да всява единствено страх и да провокира усещане за апокалипсис на фона на внушенията за отчаяна ситуация. А решение за края на войната има. Агресорът русия трябва да прекрати военните действия и да бъде положено началото на преговори, за които Украйна има готовност. И не тя, а русия предизвиква ескалацията в тази война, плашейки с ядрената си сила на фона на пораженията, които й нанасят Въоръжените сили на Украйна. А онези, които днес в България плашат с ядрена война, искам да им кажа, че се надявам дори и агресорът русия би трябвало да знае и да предвиди, че използването на ядрени оръжия за външна намеса е стратегически безсмислено и морално безотговорно. Факт обаче е, че от началото на пълномащабното нахлуване през 2022 г. опитите за сплашване стават по-упорити и чести. Но да чуваме подобна апокалиптична реторика от представители на страна-членка на ЕС и на НАТО, може само те да бъдат определени като говорители на путин.
На много хора в България продължава да не им е ясно, че Украйна се защитава. Защитава народа си, децата си, територията си, независимостта си. И една от причините е, че такива послания ние не чуваме да е поднесена на обществото ни като официална политическа доктрина на настоящото българско правителство. Тази амбивалентност между „подкрепяме” и „отказваме” продължава да се отразява катастрофално на външнта ни политика. Това не ми дава основание да изразя рационални съображения от рода на – правителството наистина е наясно с т.н. български национален интерес. По-скоро се налага усещането за един рефлекторен страх да се заеме категорична позиция, и което вече обобщено звучи като отказ да бъде даден директен отговор на въпроса: Kой е агресора?
И да знете, че не става въпрос за етични съображения! Нещо повече – подобна позиция води единствено до загуба на репутация в международен мащаб. Защото от нас не се иска само да признаем, че имаме безпрецедентно нарушение на международното право и на обичайните норми на международните отношения, но и последователно да защитим тази си позиция с проактивно поведение. Тази война ни направи свидетели на нарушение на баланса в световния ред, който осигури и възможното най-дълго – осемдесетгодишно мирно съжителство. Днес русия се стреми със сила да оставя впечатление за военно предимство. Един от начините да постигне това е като разширява територията на предприеманите от нея провокации, извън Украйна и в близост до държавите-членки на Европейския съюз. Такъв е случаят с Черно море, като целта е постигането на директни последици както за Украйна така и за използването на Черноморския басейн като международна транспортна зона. Очевидно русия отговаря така и на европейските санкции, преследвайки темп на ескалация.
След последните случаи на руска атака на търговски кораби в Черно море, войната се приближи до българските териториални граници. Би трябвало това да впечатли българското правителство и то да отговори категорично кой е агресора, а не да продължава да се държи амбивалентно, криейки се зад понятия като „логично”, „недопустимо” и „нямаме доказателства”. Очевидно такава позиция отразява скрития страх от русия. Ще припомня само че нарoдната поговорка „Преклонена глава, сабя не я сече” често е била опровергавана в българската история. В много ситуации снишаването не спасява, а води до унижение. Спомняте си арогантното поведение на руския патриарх по време на срещата му с тогавашния президент, който днес е премиер на България.
България не печели от амбивалентната си външна политика. Последствията са както във вътрешен, така и във външан план. Видяхме какви разнопосочни сигнали идват към обществото, тъй като разнопосочно е говоренето навън и вътре. Това многократно предизвиква публични дебати и коментари в социалните мрежи. Вече е ясно, че правителството и политиците от ПБ се държат амбивалентно с единствената цел да угодят на избирателите си от една определена обществена група заради страха да не изгубят тяхната подкрепа. Но така най-лесно се манипулира общественото съзнание и се скрива истината.
Последните съобщения за нови руски атаки близо да Румъния и Молдова ни казват, че русия ще продължи да разпалва ескалация на войната срещу Европа. Затова е толкова важно България да заяви категорично, че подкрепата за Украйна е подкрепа за Европа. И тази подкрепа не може да се основава на разпространението на страхове.Още по-малко – на стратегическо късогледство, демонстрирано от настоящото българско правителство. Със своята външна политика България трябва да се води от искрената подкрепа за Украйна и ясно заявяване кой й агресора и тук не става дума за лингвистичен проблем. Ние като част от ЕС и от НАТО имаме фундаменталния интерес да сме проактивен участник в усилията за отстояване принципите на международния ред. Колкото по-последователно и системно следвРаме тази тенденция във външната политика, толкова националният ни интерес и приносът ни в този процес ще бъдат по-убедително защитени и оценявани от нашите съюзници и партньори. Не е време за снишаване!
