Oбразованието отдавна е престанало да е някаква абстрактност. То е организъм, в който протичат жизнени процеси. Те са образование, възпитание и социализация (приложимост на образованието). Тези три процеса вървят едновременно и успоредно. При това се знае, че за ограмотяването вече се говори и като за процес на споделяне на идеи и даване на решения, придобиване на компетентности и умения за проактивно поведение. А Едуард Де Боно – автор на латералното мислене, е ощe по-точен. Той говори за т.н. действено мислене. И даже въвежда термина operacy, т. е.действеност. Според него: ”Думата operacy е замислена да звучи като грамотност”, тъй като твърдо вярва, “че действеността трябва да върви рамо до рамо с грамотността като основна съставка на образованието”(Едуард де Боно, Шест мислещи шапки, Кибеа, 2010, с.22) Това негово разбиране аз пропагандирам от 2002 година, когато стартира моя авторски проект „Училище за идеи”.
Какво всъщност е проактивното поведение, т.е. действеността и каква е връзката му решаването на проблеми и с работата в екип? Отговорът е в думите на Де Боно: ”Лесно е да седнеш пред чиния ядене и да го изядеш. Трудно е да го произведеш, да купиш, да приготвиш храната.” За целта са нужни много мислене, умения и действеност. Дори да имаш знания за това как да го постигнеш, оказва се, че само те не са достатъчни. Необходими са и умения. Нужна е стратегия, насочена към случването, към “правенето на нещата”. В тази връзка, повече от две десетилетия аз вече не се питам какво в повече дава българското училище на децата – знания или умения. Отговорът го получих в края на 90-те години и оттогава твърдя, че българските ученици получават знания, при това в един академичен стил, и минимум умения, свързани с тяхното прилагане. Да не говорим за това, че те не притежават почти никакви умения за практическо мислене, за което са нужни познания в областта на неформалните мисловни инструменти, методи и подходи, които предлага обучението по Системата за латерално мислене на Едуард де Боно. Точно този дефицит е причината българските деца да се затрудняват или да не се справят с решаването на проблеми и да не могат да работят добре в екип.
Kогато през 1997 година написах първата си програма за ранна социализация, свързвайки я с проблема за придобиване на социални умения и решаване на проблеми, ще ви призная – не съм допускала, че ще минат почти три десетилетия, докато българските “експерти” ще се “събудят” и ще бъдат принудени да започнат да говорят за съществуването на такъв проблем. През годините проявих достатъчно настоятелност в популяризирането на моя педагогически опит, свързан с проекта ми Училище за идеи, като не се отказах да търся съмишленици. Продължавам да го правя и днес чрез Детски сайт на библиотека “Родина“ – Клубове по мислене, а вече и чрез настоящия сайт www.ideaist.eu Целта ми е да помогна на учениците да мислят, да дават идеи и да решават проблеми, да се научат да работят в сътрудничество, защото всички подходи и методи в Системата за латерално мислене са свързани с екипна работа. При това, всичко в системата е поднесено като достъпно и разбираемо учебно съдържание. Запознавайки ги с неформалните мисловни инструменти, подходи и методи, които тази система предлага, ние приучвамe учениците към умения, които те усвояват много лесно, защото “опростяването” е основен принцип в прякото преподаване на латералното (страничното) мислене.
В предходната си публикация аз ви обещах да получите моя отговор на въпроса – защо българските ученици работят лошо в екип? Това е една много широка тема, но аз ще избера няколко акцента. Както вече ви е известно, целта на иновативния модул на PISA, който бе повод да се констатира, че българските ученици не могат да решават проблеми и работят лошо в екип, е да се даиагностицира доколко те могат да решават проблеми в сътрудничество, да покажат знания и приобщеност към ценности за постигането на обща цел при предварително дефиниран резултат. С участието си нашите ученици са постигнали среден резултат от 444 точки. Eдно от заключенията на организаторите е, че държавите с висок резултат по основните модули на PISA – четене, математика и природни науки, са постигнали висок резултат и в този модул. Известно ви е, че през последните години изоставаме по отношение на тях. В конкретния случай, изводът, който правят някои български експерти е, че учебните програми и методите на преподаване в системите за училищно образование на държавите с добри резултати, съдействат за развиването на умения за мислене и за решаване на проблеми в екип и сътрудничество. Браво! Дойдохме си на думата! Но трябваше да вземем участие в подобен модул ли, че да стигнем до подобно заключение! Трябваше да чакаме PISA ли да ни подскаже, че учебните програми и методите на преподаване в нашата училищна система, както и знанията, усвоявани от българските ученици, не съдействат за развитието на умения за мислене и за решаване на проблеми?
Да започнем оттам, че през последните години българското училище отбелязва спад по отношение на петте основни умения, които са елементи на качественото образование – слушане, говорене, четене, писане и решаване на проблеми. Писала съм подробно по тази тема в други публикации. Сега само ще отбележа, че те имат пряко отношение към комуникативните умения и уменията за интерпретиране и аргументиране. А доколко ефективни са часовете, свързани с компетенции за говорене и писане, с построяване и дострояване на текстове? Как може да се пишат аргументативни текстове, когато малцина от учениците знаят какво е това ценност? Как да изразяват гледната си точка, когато има учители, които изискват от децата да възпроизвеждат учебното съдържание,”както е в учебника“, “зубрeйки” го? Вие мислите ли, че такъв учител е наясно с проблема, за който говорим? Вие допускате ли, че от него може да очакваме да е част от реформата в българското училище? А дали той самият е наясно с четеното с разбиране и стимулирането на самостоятелно мислене и интерпретиране? И нямаше ли резултатът да е по-добър, ако вместо да стимулира “зубренето”, карайки ученицитеедин след друг да рецитират дефиниции, “както е в учебника”, този колега да беше оползотворил това време за “правене”. Защото, както казва професор Де Боно, “в правенето се включва и много мислене”. В живота никой няма да ги кара да рецитират правила, а да ги прилагат, след като са ги разбрали.
Има и още една причина да се стимулира “зубренето” – многото излишна и академично поднесена информация, който факт българските училищни власти преодоляват през последните няколко години с промените в стила на новите учебници. Но истината е, че отдалечаването от научно-публицистичния стил продължава да обременява паметта на учениците. А запомнената по този начин информация много бързо се изтрива, защото според Уйлям Глосър, стойностният свят на всеки човек включва “познанието,което ни интересува и е важно за нас.” (Теория на избора, 2001.) Пак според него, “хората са склонни да съхраняват в стойностните си светове само онези образи и представи,които имат шанс да им вършат работа и да ги правят щастливи.” Добрият учител е този, който ще каже на учениците: ”Ето, това не е нужно да го помните.”, или ще акцентува:”Важно е. Хайде, да се опитаме да го направим заедно!” Ако вярваме на Глосър, то „смисълът на знанието е не просто да го “знаеш”, а да можеш да си служиш с наученото, да го прилагаш в ежедневието.” Точно в това отношение, българското училищно образование продължава да се проваля. Защо ли? Защото водещо продължава да е запаметяването на факти, дати, формули… А професор Де Боно казва, че в съвременния свят трябва да се промени съотношението между времето за преподаване на информация и времето за преподаване на умения, като по-важно е да знаете как да стигнете до нея.
Знаете, че най-тежките проблеми в българското училищно образование са свързани с функционалната грамотност – четене с разбиране, интерпретирането, коментирането и задаването на въпроси, изразяването на лична гледна точка и участието в дебати, формулирането и решаването на проблеми. Кое е това, което ги събира в “семейството” на т.н. функционална грамотност? Веднага ви отговарям – мисленето с ценности! И тъй като става въпрос за ценности, от много години за тях не се говори, така че те да се остойностяват в модела на мислене и на поведение на българските ученици. Когато учителят е възложил домашна работа на ученици от пети клас, свързана с отговора на въпрос за свободния избор на Ева и изкушението на змията, и не е намерил време да им обясни предварително какво е това свободен избор,акцентувайки на по-широкото му интерпретиране, нали не очаквате да кажа, че този учител си е свършил добре работата?
Днес само малка част от учениците четат, и поради това имат много ограничен речник. На тях им е трудно да се изразяват даже в ежедневната комуникация. Имат проблем със запомнянето и боравенето с информация, поради което възприемането на учебното съдържание се превръща в проблем. Да не говорим за това, че част от основните участници в системата – учителите, често заблуждават самата система, относно нивото на действителните знания на учениците (това е друга тема), преминаващи от клас в клас. Факт, който продължава да “виси като Дамоклев меч”, превръщайки децата в своеобразна жертва. Затягането на реда при провеждането на външните оценявания в седми клас и в горната степен, дава възможност за обективен анализ на действителното равнище на подготовка, но дали е така в четвърти клас? Известно е, че там резултатите винаги са били по-обнадеждаващи, но през последните години и там настъпиха негативни тенденции, които често остават скрити…
Богатството днес е в креативността. Част от нея е предлагането на идеи и даването на решения. Те се развиват едновременно с интелигентността. Ако тя изостава, изостава и креативността. Но бързам да поясня, че според професор Де Боно, интелигентността и мисленето не са едно и също нещо. И сега много учители смятат, че по отношение на децата с висок интелект няма какво да се прави, защото те автоматично ставали добри мислители. Що се отнася до учениците с по ограничен интелектуален потенциал, и за тях нищо не може да се направи, защото те пък никога не можели да станат добри мислители. Перифразирам думи на Де Боно, които с пълна сила се отнасят и за българската педагогическа практика. Но дали това наистина трябва да е така? Ще си позволя да припомня неговото сравнение, което и друг път съм цитирала:”Интелектът и мисленето са като колата и шофьора й. Умението на шофьора определя как ще се използва мощността на колата, т.е. уменията на мислещия определят как ще се използва интелекта.” И продължава:”…мисленето е действено умение, чрез което интелектът оказва въздействие на опита.” Защо ви напомних за това разбиране на Де Боно? Защото в него се съдържа сърцевината на отговора на въпроса – защо българските ученици не могат да решават проблеми и работят лошо в екип? Причината навярно не е в техните знания, а в дефицита на умения да използват интелекта и опита си.
Преодоляването на този дефицит може да се постигне. Професор Де Боно има рецепта и за това. Рецепта, която аз прилагах в продължение на осем години в едно българско училище и не спирам да я популяризирам. Тя е лесно приложима, достъпна и дава резултати незабавно. Стартирането й започва с убеждението, че ”мъдростта може да се преподава.” А нейният основен инструмент е Системата за латерално мислене. Изградена върху Модела на дърводелеца, тя дава мисловните инструменти, формалните методи и подходи, чието усвояване е само по себе си “въоръжение”, без което не е възможна нито една победа в битката с проблемите, даването на решения и в търсенето на сътрудничество. Всичко това можете да намерите в моите публикации, заради което не смятам да се повтарям, както и в книгите на Едуард де Боно, за които съм писала и рецензии.
Латералното мислене е мисленето, което е свързано с проактивното поведение. Както отбелязах вече, то е действено мислене. В тази връзка, искам да се разгранича от онези експерти, които свързват проблема, който обсъждаме с необхоимостта от критическо мислене. За разлика от тях, аз приемам разбирането на Де Боно, че “критическото мислене е нужно при две общества: много стабилни, когато всяка нова идея или намеса, заплашваща с промяна е изисквала критична оценка, и в общество, което кипи от конструктивна и творческа енергия, и критическото мислене е нужно, за да се отсее зърното от плявата.” Де Боно мисли, че днешното общество не е нито едно от двете. Знаем също, че критическото мислене е реактивно – трябва да реагираме на това, което е пред нас. В случая – учениците реагират на написаното в учебниците, върху черната дъска или на видяното върху екрана на компютъра. Те трябва да бъдат приучени на умения да реагират на резултатите от едно проактивно мислене, представено от опонента отсреща. Самите те трябва да са фактор за подобно целенасочено мислене. А Системата за латерално мислене позволява точно това – всеки да използва мощността на своя опит и на интелекта, които притежава. И това е възможно, ако притежава необходимите за целта умения.
След неотдавнашната среща на европейските лидери в Гьотеборг, където се разискваха и въпроси на образованието и културата, остана една крилата фраза:”Да превърнем огледалата в прозорци.” Ще я извадя от контекста й, защото вече имам публикация по темата със същото заглавие, и ще я адаптирам към проблема, за който търсим решение. Ще го направя, категорично заявявайки, че е време в българското училище да се променят методите на преподаването, което по необясними причини продължава да се свежда до лекционното изнасяне на учебното съдържание. Подобен схоластичен подход е допълнителен фактор за отчуждението от училището. Днешното образование трябва да е жива картина, като пейзажа, който виждаме през прозорците. Фокусът да е върху интелигентността, която в днешно време става все по-разнообразна, все по динамична и отличителна в проявленията си. Тя да е основа за развитие на учениковите възможности за справяне сега, и по-късно в живота. Индивидуалният подход да осигурява на всеки онази мотивация, която ще генерира като резултат едно проактивно поведение. Що се касае до сегашното състояние, от негоможе да се излезе единствено чрез прякото преподаване на умения и навици за латерално (странично, проактивно) мислене. Така системата ще отговори адекватно, и едва тогава ще можем да очакваме, че учебните програми и методите на преподаване в системата на българското училищно образование ще дават добри резултати, защото ще съдействат за развиване на умения за мислене и за решаване на проблеми в сътрудничество.
