За тези почти тридесет години демокрацията промени България. Промени я, но дълбоко в душите на българите остана чувството за ненаказаното “зло” и за несправедливостта, която продължава да безпокои сънищата им. Подобно усещане е като дълбока рана върху тъканта на националната ни памет. Тя ще продължи да сълзи и ще остава все така незаздравяла. Ще ни прави уязвими, докато истината за приватизацията не се доизприкаже докрай. Ако успеем да го направим, навярно ще можем да кажем, че ни остава още малко до края на Прехода. Затова съм изненадана от опитите да се манипулират българите с погрешни тези за намерението на ГЕРБ да бъде премахната давността за преследване на престъпления, свързани с приватизацията.
Внушенията, които се отправят идват от различни посоки – и от “ляво”, и от “дясно”. И едните, и другите твърдят, че “стигнахме до там, една лява партия да защитава приватизацията, а дясната партия да твърди, че “там има нещо“. Невярно, грешно и опасно! Опит да бъде изкривена темата, представяйки ГЕРБ като противник на приватизацията. Подобни внушения могат да бъдат свързани единствено с политическата цел за дискредитирането на подобна стъпка още в началото й, така че стрелите да бъдат насочени към политическия опонент – управляващите. Видите ли, няма нужда да връщаме времето назад, защото пак щели сме да се изпокараме! Но демокрацията не се ли основава на принципи, основаващи се на законите и на справедливостта? Кой иска да ги омаловажи и да ги обезстойности? И “левите”, и “десните”! Защо са в кавички ли? Ами, защото имам съмнения за автентичността им. Едните се страхуват да признаят, че онова “там има нещо“, е всъщност разказ за истината – не всичко се е случвало така, както е трябвало. Другите, “левите“, също се струхуват. Как иначе, когато сред тях са най-големите приватизатори! А днес – ментори и борци срещу паралелната държава! Те не спират нагло да ни поучават, демонстрирайки “морален” и “политически” капацитет. А доколко са “леви”, можете сами да си отговорите, защото те по-скоро са узурпирали лявата идея, жонглирайки с понятия като “гладните и бедните”. Правят го, докато градят публичния си образ, излегнали се във ваната или правейки си селфи в двора на имението или до новата луксозна кола. И всичко това се случва, докато българите продължават да виждат в сънищата си “скелетите” на изоставени и рушащи се индустриални сгради, за което никой никога не потърси сметка…
На темата за приватизацията и на всички тъмни сенки, свързани с нея, трябва да се сложи край. Днес понятието е един обобщаващ термин за всичко, което е свързано с приети, но неизпълнени договорни отношения по приватизирането и “изправянето на крака” на българската икономика, чрез смяна на формите на собственост. Но отговорите за същността на този процес може да дойдат, само ако архивите проговорят. В тази връзка, има много работа за професионалисти с опит за документалистика. Ще има много работа и за правосъдната система, където поради изтичане на давността отлежават “замразени във фризера” преписки. Отварянето на т.н. икономически досиета на Прехода, не трябва да е желание на една или друга партия, а национална задача, която да удовлетвори очакването за справедливост на болшинството българи, които понесоха неговия товар. Защото през тези години на повечето ни се наложи да се борим с глада, да останем без работа, да загубим парите си в банките… Докато други ограбваха привилегировано и незаконно, без правила, без последващи наказания за нарушeния и неизпълнени договорни ангажименти, за “стопени” държавни активи…
Опитите за изкривяване на темата за давността се вплитат в един сценарно добре подреден сюжет, който цели спасяването и на “десните” и на “левите” олигарси, които през годините се възползваха от всяка власт и така бягаха от отговорността да развият предприятията, като влагат инвестиции и увеличат персонала. В много от случаите това не се случи – приватизираните обекти бяха продадени на скрап, а работниците – изгонени на улицата. За тези случаи става дума. С тях е свързан и най-големия страх у баш приватизаторите! Така става ясно и защо са опитите им да се изкриви темата за давността с опорни точки, идващи от “лявото” и от “дясното”. Вече чуваме и виждаме екранните лица на несменяемите политолози, социолози и представители на партии, как се опитват да ни внушават, че „там (в приватизацията) няма нищо и че давността била тема, която да засегне Прокопиев и Нинова.” Да им напомним народната поговорка:”Гузен негонен бяга.” Едно хитро и спасително подмятане, което цели омаловажаване на политическата воля, приравнявайки я с политически инструмент срещу опонента. Да твърдиш подобно нещо, е като да искаш да заличиш с лека ръка стотици страници от националната ни памет за т.н. Преход. Колкото до споменатите лица, да оставим фактите и документите да говорят, а правосъдните органи да отсъдят кой е крив и кой е прав.
Приватизацията беше един необходим процес, но организацията му и управленските действия го опорочиха и се стигна до там, че едни хора набързо се обогатиха с държавни активи, т.е. принадлежащи на данъкоплатците. Поради тази причина българите и до днес очакват отговорите на много въпроси. Един от най-важните е, как така огромни собствености се “стопиха” и днес от тях даже няма следа? Кой и как ги е присвоил? Каква трансформация са претърпели? Кои са били тези, които са определяли толкова ниски номинални стойности на дружества, разполагащи с доказани финансови и материални активи в страната и в чужбина? Как така при номинална стойност на дружество, определена на 700 хиляди долара, си можел да платиш само 70 хиляди, а останалите – с компенсаторки? Отговорите на тези и други въпроси ще ни помогнат да разберем защо в края на краищата, паричите постъпления от приватизацията са минимални?
Ако тези дни един случай, свързан с бившето дружество “Техноимпекс”, не спира да комулира коментари, то е, защото представлява учебникарска илюстрация за същината на един процес, от който зависеха темповете на социално-икономическото развитие на България през последните три десетилетия. Това е пример, който всеки университетски преподавател може да използва, документирайки начина, по който се е осъществявала българската приватизация. Това е фактологически материал за аналитичен прочит, но и пример за това как е функционирала т.н. паралелна държава – за едни е била майка, а за други мащеха. Докато ние мажехме филиите с маргарин за децата си, някой е купувал акции с неидентифицирани финансови източници, сдобивал се е със собствености…Правел го е, поради близост със “силните на деня”, т.е. с властта. Докато едни осъмваха на площадите, окрилени от Бъдещето, което ни обещаваха, то други …брояха акциите си.
Да си богат не е порок. Но е важно как си се сдобил с богатството. И когато това е станало по нечестен начин и на гърба на другите, на ход трябва да е законът. Защото справедливостта е над всичко и никой не бива да злоупотребява с нея, криейки се зад някакво “национално помирение”. То ще настъпи тогава, когато сложим точка и на последното изречение в разказа за т.н. българска приватизация, но и когато всички заедно не позволим на “приватизаторите” да продължават да ни манипулират, вживявайки се в ролята на наши морални и политически ментори. Не е по силите ми да правя десекция на случилото се през различните етапи на приватизацията. Не е по възможностите ми, и защото не съм била участник в политически сметки и схеми. За тях съм чела. Мога да се съгласявам или да не се съгласявам с едни или други констатации. Мога да се досещам или да допускам. Писала съм и преди години по темата, представлявайки онези български граждани, които и днес остават с отворено съзнание за случващото се и се опитват да го обясняват, като го осмислят през призмата на демократичните ценности.
