Работата е там, че когато става дума за днешния български популистки консерватизъм, се налага да си припомним принципите на традиционния консерватизъм – поне такъв, какъвто той ни е познат от западните общества. Малко или повече, това има значение за подхода ми да се включа с този непретенциозен прочит. Още повече, че на българска почва това модно увлечение го възприемам по-скоро с окраската му на опортюнистично проявление, т.е. безпринципно приспособленчество по различни причини към условията на момента и без визия за ценностно привързване към консервативните принципи в бъдеще. А и когато става дума за подобно нагаждачество, би ли се осмелило ръководството на БСП, например, да вземе решение и да оповести публично, че вече няма да е лява партия, а консервативна? Отговорът – не е никак лесно да признаеш отстъпничеството от официалната идеология на партията. Но пък е много лесно – като един фокусник да вадиш от джобовете “едно друго” (любимо словосъчетаниие на Симеон Сакскобурготски) и да манипулираш електората с внушения за привързаност към традиционните ценности. Така че оттук-нататък, по време на избори, очаквайте да ви застигне циклонът на “българщината”… по байганьовски.
Кои са основните принципи на традиционния консерватизъм в западните общества? Бих могла да ги представя кратко и стегнато. Най-важният е осигуряването на ред и законност. Водещ в този принцип е разбирането за върховенството на закона и правото и равенството на всички граждани пред закона. Редът и законността трябва да предхождат свободата, което ясно подсказва, че свободата на просветените граждани е функция на спазването на реда и законността. Предпоставка за тяхната свобода е и частната собственост, предлагаща възможности за гражданска инициатива и икономическа независимост при постигане на желания жизнен стандарт, за постигане параметрите на удовлетворение и лично щастие. Според традиционния консерватизъм пазарното стопанство е реалната икономическа среда за реализиране на частната собственост като гарантираща човешката свобода. Що се отнася до политическата власт, тя трябва да отваря условия и хоризонти за човешката дейност, т.е. да стимулира инициативата и креативността, а не да дава предписания за нейното съдържание. За консерваторите социалното неравенство не може да се избегне. А уравниловката означава ограничаване на свободата и неутрализиране на стимулите за активна икономическа инициатива, която е в основата на обществените връзки и социални взаимоотношения. Традиционните консерватори са за постепенни реформи. Те отхвърлят резкият революционен подход при реализирането им. За тях йерархията, съществуването на различия, както и лидерството, са част от добре уреденото общество. И не на последно място – традиционното разбиране за религията като основа на гражданското общество.
Какво се случва на българска почва днес? Българските кандидати, желаещи да станат консерватори или да имитират консерваторско поведение, откриха в това най-вече електорален потенциал, свързан с предстоящите евроизбори. Сред кандидатите да надянат маската на консерватори има такива, които видяха начин да избягат от системния си характер, като БСП. Тя е най-ярък пример за конюктурен избор и начин да се излезе от идеологическата безпътица. Cегашното й ръководство реши да се “радикализира” в отношението си към ПЕС и решенията, които се вземат там. Някой беше изразил публично мнението, че ако Сергей Станишев не бе председател на Партията на европейските социалисти, БСП отдавна щеше да е изключена. Засега може само да предполагаме за подобна вероятност. Но това, в което можем да сме сигурни е, че социалистическата партия търси начини да балансира вътрешните си противоречия. Прави го на гърба на непросветената част от нейния традиционен електорат, за когото синоним на левите им очаквания продължава да е “БеСИПе–тУ”. На този фон социалистическата партия разгръща “консервативните” си увлечения. Най-вече – чрез вербализирането в публичното пространство на понятия като българщината, родината, християнските ценности… Особено последователна е в плашенето с бежанци и “джендъри”, абсолютизирането на традиционализма и т.н. Идващо от редиците на БСП, това се възприема като връщане към фразеологията и всяването на страхове, познати ни от близкото й комунистическо минало. Но еквилибристиката с традиционните български ценности едва ли ще я изведе до традиционния консерватизъм. Невъзможно е да се случи и по една основна причина – същността на лявата идеология се разминава с принципите на традиционния консерватизъм – отношението към частната собственост, ролята на държавата и съблюдаването на йерархията, пазарното стопанство, социалното неравенство и уравниловката, отхвърлянето на революционните подходи в управлението и в реформирането на държавата… Та всичко, което ще чуете оттук-нататък от БСП по време на кампанията за евроизборите, спокойно може да го определите като популистко говорене и националсоциализъм, който няма нищо общо с традиционния консерватизъм и с реалните възможности на социалистическата партия. Наистина ни очаква байганьовщина, която ще се цели единствено в създаването на разделения. Впрочем, не чухме ли лидерката на БСП да казва, че водещо в подбора за списъка на социалистическите кандидати за евродепутати ще е отношението им към Истанбулската конвенция и Пакта за мигрантите…
Извън БСП, има и едни други, които пък искат да скрият доскорошната си крайна радикалност в премяната на консерватизма, като “Атака”. Нейният лидер даде ясна заявка за консервативно обединение. Веднага ми “просветна” неговото разбиране за ролята на държавата, пазарното стопанство, частната собственост …Казват, че един от източниците на напрежението при патриотите е дали да бъде приета или отхвърлена идеята за обединяване около принципната основа на консерватизма. Друг е въпроса, доколко подобно намерение ще покрие реалното им присъствие на консерватори в бъдеще. Извън това, искам да отбележа, че патриотичните организации от “Обединени патриоти” имат възможността да избистрят идейните си постулати и да изчистят ценностно тяхното съдържание. Между другото, откакто са в управлението, като изключим реактивните проявления в поведението на лидера на “Атака” в определени моменти, у представителите на “Обединени патриоти” се наблюдава известно отърсване от предишната крайна радикалност в публичната комуникация и в политическото поведение, което е положителен факт. Аз нямам обяснение обаче, защо те не са в състояние да изведат на ново равнище патриотичната идеология и традиционната привързаност към националните ценности. В същото време допускат опортюнистично настроени участници в българската политика да ги изместят от тяхното естествено място, вземайки предвид БСП. Пред тях е шанса да поемат отговорността за едно по-различно разбиране за национално единство – въпреки различния традиционализъм, принадлежащите към един народ могат да преодолеят разделението и да градят общо бъдеще върху патриотични ценности.
Да не забравя да спомена също и за онези „десни“, които марширувайки ляво-дясно, също бяха прихванати от това модно увлечение – най-вече чрез публичното говорене на познати техни представители и принадлежащи им политолози, неуморно обхождащи гостоприемни ТВ. Някак изведнъж и неусетно либералните ценности станаха неудобни и негативни атрибути. Може би и те се сетиха, че консерватизмът не е много дружелюбен към някои основни либерални разбирания, подриващи социалните ценности на националните общности. Леви, десни, крайнодесни…Всички те се вляха в хора на пеещите за невъзможността да се продължи с този политически елит. Когато това го говорят онези, които продължават да са част от тази система, от която бързат да се отлепят, то звучи определено популистки. Видите ли – били разбрали, че сегашната система не признавала истинските интереси на обществото. Вече нищо не можело да се постигне с демократични дебати и имало нужда от по-радикална съпротива. Затова ли задкулисни и чужди режисьори им спретнаха едни “Жълти жилетки”? А колко от тях са готови не само да признаят, че съвременната европейска демокрация е заплашена от три важни препятствия – мигрантските потоци, тероризма и религиозния фундаментализъм, но и да поемат отговорността за нейното спасяване. Защото неоспорим факт е, че възраждането на либерализма от 90-те година насам постигна много за промените в днешна Европа, част от която днес е и България.
Истината е, че поведенческите реакции и на трите групи са симптоматични напъни за излизане от ценностната безпътица, в която са попаднали самите те. А защо това да не е и знак за бърз политически крос към оня образ, който да ги направи част от “политическата модерност”. Подобно “търчане” обаче, може или да ги спъне по пътя им, или да ги остави да се удавят в самотното опиянение от популисткия консерватизъм. Защото присъединяването към традиционния консерватизъм не е стъпка за един ден, а съзнателно извървян път, който изключва резки сътресения и бързане по пистата на политическото нагаждачество и съглашателство. Затова и приключвам, обобщавайки – само популисткото говорене не е достатъчно да приемем, че спокойно можем да определим днешния български консерватизъм като синоним на традиционния консерватизъм. Поне засега, и с проявленията си в публичното пространство е приспособленченски, което ще рече – популистки…
