Поводът да напиша тази статия е съвсем конкретен – лекцията на държавния глава на тема “Ценности, лидерство, образование в демократичното общество”, която той произнесъл пред студентите от Пловдивския университет. Прочетох коментари и резюмета с цитати. Изгледах две-три видеа. Препрочетох ги с упоритостта на човек, който е свикнал да работи с текстове и да се впечатлява от тях. По принцип, моят старт към един текст започва от темата. Фокусирам се около опорните думи в нея и очакването ми е да видя как рационално е изведена една гледна точка, дори тя да не съвпада с моята. Уви!
Прочетох текстовете два – три пъти! Имах странното усещане, докато четях. Не че и друг път не съм имала повод да възкликвам: ”Не е възможно!” Реших, че съм ценностно или професионално предубедена, предвид категориите, с които съм свикнала да работя, четейки текстове. Чувствах се странно. Реших, като в популярното телевизионно предаване “Стани богат”, да се обърна към трима приятели. Изпратих им цитати от лекцията. Умишлено не им представих автора, повода за написването и предназначението на предложения текст. Те са информирани хора и са добре орииентирани в политическата стилистика. Помолих ги да споделят хипотетично вероятното предназначение на една такава публикация и каква може да е нейнатае цел. Отделно и независимо един от друг, те ми дадоха идентичен отговор – предположиха, че това са навярно цитати от статия в руска медия с антибългарска насоченост !?
Точно това си мислех и аз, докато четях въпросния текст. Звучеше ми твърде познато и хибридно. Затова един въпрос не спира да ме безпокои: ”Кой говори чрез българския президент?” А и как ли са се почувствали тези млади хора, особено след всичките внушения, напомнящи за апокалиптичните констатации и предсказания на политолози и социолози, близки до БСП? Напълно в стила на политическото говорене на Столетницата – социално неравенство, престъпност, корупция, агресия, смъртност и т.н. България бе наредена до страните от Субсахарска Африка и по негови думи – все по-трудно се вписвала в „европейския пейзаж”. В тази лекция има достатъчно доказателства за смесването на белетристика с опозиционно говорене по принцип, недвусмислено адресирано към сегашните управляващи. Как ви звучат изреченията:”България провали почти напълно въможностите, които предоставяще членството в ЕС…Страната ни не само заседна устойчиво на дъното на Европа, но и се откъсна далеч назад от бившите социалистически страни… Eжедневно слушаме за стабилност, икономически ръст, усвоени евросредства, а в същото време незадоволството в обществото расте и протестите са ежедневни. Каквито и позитиви да се изтъкват, от отсрещната страна са унизителни пенсии и милионите бедни…” Е, точно тук трябва да спрем и да си поемем въздух!
Според президента обществото имало проблем не само с користта, но и с опростачването на политическия живот (не мислите ли, че и датата на лекцията не е случайно избрана, предвид кампанията “Уж”), които ни връщали назад в икономическото и социално развитие, покварявали обществения морал и ни отдалечавали от цивилизования свят и надеждата за изграждане на просветено, справедливо, съпричастно и проспериращо общество. Думи, думи, думи! Подобно изразяване навярно е подходящо за събрание на червени активисти, но едва ли това е начин един президент да изрази честно своето ценностно разбиране за настоящата обществена среда в България. Онемявам, четейки, че без промяна на политическата ситуация не може да се постигне желаната промяна в икономиката и разрешаване на проблемите с върховенството на закона, несправедливостта, бедността, престъпността и корупцията. И като кулминация: ”Радикалната промяна е единственият изход от блатото, в което сме заседнали от години.” Доколкото ми е известно политическата ситуация винаги се диктува от естествения ход на обществените процеси. Иначе другото е – с пушки и карабини, каквато е била комунистическата практика за завземане на властта.
Според държавния глава, ”…в България е необходима политическа среда, която да осигури широка реална и ефективна представителност на гражданите в управлението и да не допуска безконтролност при упражняването на властта.” Как ви звучи подобна констатация, предвид съществуващата и широко разгърнатата демократична мрежа от институции и граждански организации. Ще кажеш, че президентът просто е сбъркал времето или не желае да отчете всички завоевания на демокрацията. Между другото, Европейският съюз и демокрацията не са му от любимите теми. Даже съм изненадана, че словосъчетанието “демократично развитие” е извадено като акцент в заглавието на лекцията. Самата лекция обаче оставя впечатлението, че България не е член на Европейския съюз, а демокрацията не е в основата на обществените процеси. Иначе и този път не са били пропуснати въпросите за президентската република и за президентската партия! Едва ли по време на мандат е работа, на който и да е действащ президент, да се занимава с партийно строителство, повтаряйки многократно, че ще подкрепи “всяко политическо движение, което работи за възстановяването на демократичните принципи и модернизацията на България, което има за свое кредо суверенитета, справедливостта и законността.”
Всяка публична реч, каквато е и лекцията, предполага дефиниране и разпознаваемост на стойностите, съдържащи се в така обявената тема. Това е полезната част от всеки подобен текст. За голямо съжаление, но ще трябва да го отбележа – надделява субективното, примесено с клишeта от универсалното политическо говорене, присъщо за пропаганда и разединяване, но в никакъв случай не е послание на президент към младите хора на България. В този контекст едва ли студентите са разбрали какво говорещият е искал да постигне. Едва ли подобно изложение им е дало възможност да се фокусират върху така предложената им еднопластова лекция, изградена изцяло върху стила на червен партиен вестник. Затова остава да виси въпроса: ”Кой говори чрез българския президент?”
Няма да крия, че следя с любопитство изявите на публичните личности, включително и на държавния глава. Правя го от професионален интерес, свързан с усвояването на мисловни умения, но и с упражняването на умения за публично говорене. Изучавам тяхното практикуване от политици, журналисти и представители на държавната власт. Основен източник за мен са публичните им изяви. Интересувам се най-вече от ценностното целеполагане в тях. Очакването е за определена информация, изразяване на позиция или отправяне на послание. Първото и най-важно изискване към публичната реч, особено на политиците и на представителите на държавната власт, е тя да е добре артикулирана, смислено издържана и да произвежда усещане за естественост, произтичаща от ценностния потенциал на говорещия, от неговия житейски, професионален или политически опит. Ще ви призная, че все по-плашеща ми изглежда тенденцията към прогресираща абдикация от каквато и да е мотивация у тях за развиване на комуникационни и ораторски умения.
А може би темата на въпросната лекция трябваше да е ценността на честността. Знам ли, оставям на вас да решите…
