Известни са ни думите на Унстън Чърчил, че демокрацията “е най-лошата система, с изключение на останалите”. Но той е казал също:”Винаги проверявай цитатите: своите – преди да ги кажеш, чуждите – след като са казани.” Казвам това с оглед на намерението ми да защитя тезата, съдържаща се в заглавието. Още повече, че ми омръзна всеки ден да слушам познатите до втръсване политически коментари на едни и същи хора, които отдавна не отразяват, а формират обществени настроения, спекулирайки по същия начин като тези, които им плащат. Правят го в координация и по поръчка на онези, чиито политически интереси обслужват. Факт е, че виждайки на екрана или чувайки гласа на същите тези неизменни политически коментатори, зрителят или слушателят вече знае какво ще чуят.
Демокрацията е принцип на функциониране на държавата и на вземане на решения с активното участие на народа. Първото, което децата научават в училище за нея е за люлката на възникването й – древна Гърция, както и за произхода на понятието, т.е. от “демос “ – народ и “кратос” – власт. Но демокрацията, освен народовластие, означава и свободни избори, право на гласуване, право да избираш и да бъдеш избиран, свобода на словото и на сдружаването. Най-общо казано, въпреки политическите опити да се повлияе негативно на демократичното ни развитие през годините и въпреки онези, които са превърнали в свое професионално занимание излъчването на внушения как всичко в държавата ни не е както трябва, днес България е демократична държава, член на Европейския съюз и на НАТО, добре позната като фактор, чийто глас се чува не само на Балканите.
Когато днес отново се разиграва една режисирана кампания с внушения за криза (каква точно, не смеят да я определят), много е важно да припомним, че дългосрочният просперитет в държавата зависи от стабилността на институциите и от данните за ускорително обществено-икономическо развитие. Злоупотребата с факта, че сме една относително бедна страна в рамките на Европейския съюз, в никакъв случай не може да отмени промяната на макроикономическите показатели, която е възходаща единствено по време на управлението на ГЕРБ. Честността изисква да го признаем – икономически растеж, нарастване на заетостта и намаляване на безработицата, увеличаване ръста на заплатите и пенсиите, на бюджетните средства за публичния сектор, на БВП на глава на населението, на спестяванията в банките и на инвестициите.
Но пак в този контекст на обективност, истина е, че през целия преход нещата в България се случваха бавно и трудно. Или въобще не се случваха. Много управления изпуснаха възможността да придадат първоначален тласък на обществено- икономическото ни развитие, а не да хвърлят страната от криза в криза, обслужвайки единствено политическия си егоизъм. Принципът:”Стани, да седна аз!” e най-точното негово изражение. Но аз съм далеч от позицията, че това подканяне има само морално изражение. То крие в себе си антидемократичния мерак да се докопаш до властта, фокусирайки се в противопоставяне на управляващите, заради самата опозиционност, а не по причина на обективност и на предлагане на алтернатива. Начин да влезеш във властта или чрез служебно правителство, особено ако президентът е издигнат от опозиционна партия, или като се опитваш да лансираш идеята за програмно правителство, не спирайки да подкопаващ доверието в управляващите и виждайки собственото си участие в него.
Битката за власт е поведение на всяка опозиция. Няма съмнение. Друг е въпроса – с какви демократични инструменти това може да се постигне? Моят отговор – с активна парламентарна дейност, посочване на управленските грешки и проблемите, предлагане на алтернативи за тяхното решаване. Като израз на политическа слабост бих определила онова опозиционно поведение, което се е фокусирало единствено и само в пропагандна дейност, разчитаща на спекулациите, фалшивите новини и внушенията за “катастрофалното” състояние на държавата и за “системата, която убива“, визирайки управлението на ГЕРБ и “Обединени патриоти”, когато фактите говорят друго. Подмятанията и твърденията за “криза” са също част от тази хибридна информационна и пропагандна среда. В обществен контекст определението винаги означава нестабилно и опасно положение, свързано с икономически и политически проблеми. Но всяка криза има своите проявления. Прави ли ви впечатление, че БСП и ДПС в лицето на техните депутати и политически представители избягват да коментират за каква всъщност “криза” става дума в момента, защото ще трябва да посочат и нейните проявления? Не е достатъчно да кажеш само: “Това правителство трябва да си отиде.” или “Този парламент е с изчерпан ресурс.”
Връщайки се назад през годините, си спомням много кризи – общоикономически, финансови, банкови и политически…Всеки от нас мина през стъргата на политическата безотговорност на “леви” и “десни”, а всъщност те какво ли не правеха, пребоядисвайки политическия си цвят – само и само да продължат да представляват статуквото, което не работеше за спасението на България, а по-скоро имаше интерес страната да е бойно поле, а победените винаги да сме ние, гражданите. Оставяха ни през т.н. преход да оцеляваме сами, докато те разграбваха и на “входа” и на “изхода” УЖ малкото, от което те обаче не се отказаха, приватизирайки го за себе си – независимо дали става дума за “Полимери” или за “Техноимпекс”… Те първи се наредиха на софрата за РМД-грабежите, станаха собственици на фондовете за масова приватизация, на ВЕЦ-ове и ТЕЦ-ове, на задгранични фирми и финансови средства, чиито банкови сметки знаеха само те…Но това не им попречи в следващите години те да останат да ни се натрапват за наши ментори и да продължат да ни поучават. Моралният капацитет на българския народ се оказа неспособен да спре тяхната атака и с помощта на медиите те продължиха да “осветяват” екраните на телевизиите ни, като услужливи чалга-журналисти рекламираха (в буквалния смисъл) стандарта им на живот. По-голямата част от приватизаторите на около 3000 предприятия, не само че не изпълниха поетите следприватизационни задължения, но и разпродададоха приватизираните активи на скрап, за да ги материализират за нов живот в златни и сребърни умивалници – символ на новобогаташки разкош. И не само това – от позицията на заможни и облагодетелствани, да финансират партии, “протести” и депутати, които да лобират за техните икономически интереси.
Рискувайки да се отклоня от темата, спирам до тук. Само упоменаването и припомнянето на парадоксите в българския политически живот би трябвало да е достатъчен повод за политическия рефлекс на всеки българин. В случая предходните редове за мен са само опит да събудя у вас нагласите за възприемане на тезата ми как днешната опозиция всъщност иска да убие демокрацията. Ще е честно да посоча и най-отявлените опозиционери, които институционално и партийно се представят от БСП, ДПС и президентството. Не е грешка! Президентството отдавна е прекрачило конституционната норма, че не е власт и не може да влиза в ролята на опозиционен център. Колкото до неспоменаването на “Воля”, тяхната политическа позиция е по-скоро неясно обективирана в идейно отношение, което им пречи да бъдат точно определени като политически субект. Мятането им между обективността и опозиционността заради самата опозиционност при изразяването на една или друга политическа или парламентарна позиция, определено не работи в тяхна полза.
