Не аз питам, а това е определение на едно ляво електронно издание, от което преди време лидерката на БСП се оплакала в съда. И още нещо прочетох там: ”Ние (имат предвид партията) днес сме сведени до една свръхамбиция, която е готова да гази правила, смисъл и политически здрав разум, за да начеше егото си”. А аз уча даже и децата, че до най-правилното решение може да се стигне единствено в условията на дебати чрез паралелно мислене и преодоляване разликите в мненията. Не че ме е грижа за БСП, но опитите на нейното ръководство “да метне” левите си избиратели, е повече от престъпно. Ако добавим и онова, което Михаил Миков каза тази неделя в студиото на Беновска, а именно: “Това, за което тя (да се подразбира Нинова) бе избрана, не се случва”, то това прави картината пълна и недвусмислена. Поводът – гостът трябваше да коментира случващото се в БСП и успехите на Корнелия Нинова. Основанията на водещата бяха в припомнянето на едно обещание на лидерката да се отчита всеки месец пред хората. За подобна традиция не съм чула, а и едва ли сме се заблудили, особено след оценката на съпартиец от такъв висок ранг, като Михаил Миков. Прагматичен като политик (поне такова е впечатлението), най-малкото не показва, че може да бъде причислен към онези, които разбират отношението на другите като някаква константна величина. Защото тези, които мислят обратното, не полагат и никакви усилия, за да променят себе си. По-опасното е, ако говорим за политици, които си мислят, че подкрепата за една партия е постоянна величина, с която могат да продължат да се кичат до следващите избори.
Реших да използвам казаното от Михаил Миков като повод за настоящата публикация, защото той каза няколко важни неща. Те не остават скрити за всеки, който наблюдава БСП и не принадлежи към кохортата на приближените й коментатори, натоварени да формират определено положително обществено мнение. Да започнем от там, че БСП е в идеологическа криза, която това ръководство продължава да задълбочава. Дeвиантното му поведение отдавна е прехвърлило партията, оттатък нормалния популизъм. А това е престъпление спрямо левия електорат, който очаква от тази партия да решава проблемите му, а не да го заблуждава с напразни обещания. Търсейки обяснение, се сещам за един пример, който съм срещнала в някоя от книгите на професор Де Боно. Ставаше дума за един мъж, който боядисал половината от автомобила си бяла, а другата половина – черна. Когато приятели поискали обяснение за това му решение, той отговорил, че ако му се случи да блъсне колоездач, свидетелите ще си противоречат. Едните ще твърдат, че колата била черна, а другите – бяла. Всъщност, само мъжът ще е този, който ще знае истината. Нещо такова се случва и с БСП. Знаейки за неспособността си да задържи левите избиратели с реални действия, на нея много й се иска да се харесва и на десни, и на леви, и на популисти, и на крайни националисти. Та дано има за всеки!
Каква партия е БСП? Навярно е прав оня ляв професор, който я определи съвсем точно като “ляво менте”, а аз ще допълня – току-що пръкнало се. И до какви още непознати граници ще стигне нейния популизъм, гребвайки ту от дясното, ту от лявото, ту от крайно консервативното и националистическото. Къде е Ботев, че да попита: ”Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?…”. Истината е, че в тази партия или няма хора, които да пожелаят да направят така необходимия семантичен анализ на инерцията, зададена от настоящото ръководство, или просто са обладани от конформизъм и страх. В същото време, ръководството на БСП е избрало тя да се държи като доста злобен политически субект, а не като политическа партия, която развива потенциал да е алтернатива с политики. Нещо подобно каза и Михаил Миков: ”Само крясъци и етикетиране на ГЕРБ не са достатъчни. Нужни са политики”. В политическите си откровения той стигна и до още една истина: ”Хората, давали доверие на БСП, очевидно се разочароват, когато партията е на власт”. Ще се повторя и потретя, но когато гирюлтията престане да е стил в поведението й, едва тогава ще кажем, че тази партия се е съсредоточила върху вътрешните си проблеми и върху тенденцията да печели гласове. Резултатите от последните местни избори – партията им губи дори и в най-малките населени места, за които се смята, че са естествена среда за подкрепа. А по данни, изнесени в медиите, в много от случаите БСП даже не издигала свои кандидати. Само тези два факта са достатъчни, за да си направим изводи за нейното организационно и кадрово състояние.
Внимателно слушайки коментарите на Михаил Миков, изводът който си направих е, че хаосът е завладял и колективните органи. Изразявайки своето неудовлетворение от гласуването в парламента на двата проекта за модернизиране на българската армия разбрахме, че гласуването е било лично, а не колективно решение. И даже изрично акцентува, че към въпросния момент е действало решение за отрицателен вот. Едва на въпросния Национален съвет, проведен тази неделя, е било взето пост фактум новото решение, “и така случаят бил замазан”. Между другото, той каза и нещо много важно – в момента на интервюто, заседанието на Националния съвет продължавал своята работа при отсъствие на изискуемия кворум! Достатъчно като факт, който потвърждава, че партията е овладяна от безпринципност. Нещо повече – лъжите и фалшивите новини продължават да са част от лидерския стил. Последната фалшива новина, определена като такава от ПЕС и опровергана чрез медиите е, че върху лидерката се оказвало голям натиск и че нарочна комисия се кани на място да го направи, заплашвайки БСП със замразяване на членството й.
Оказва се, че изолацията на партията е не само от хората – имаше публикувани някакви отворени писма на местни организации на БСП, които се оплакваха от разпад и отдръпване на членове и на потенциални избиратели. Партията е в изолация и от ПЕС, поради “врътките” в позициите на българските социалисти. Подхвърлянето на тезата за правото на различно мнение при вземането на решения във форумите на ПЕС, е повече опит да се оправдае неадекватното поведение на ръководството на БСП. Интервюто с Михаил Миков потвърждава, че тя все повече се затваря в политическата рамка на импровизирано взети решения, които по-късно се обезпечават с формално изразена колективна подкрепа. А това е само един щрих от всеобщата криза в партията.
Няма нищо по-лошо от “скритата” криза в една партия. Навярно и за двете течения в БСП, тя им изглежда преодоляна с “единодушното” формално вдигане на ръка за съгласие при вземане на колективни решения. Истината е, че казаното от Михаил Миков ни кара да мислим, че между тeзи две течения има доста дълбока пропаст. От едната страна виждаме прицелване в шума и крясъка срещу политическия противник и неспособност да се извърши истинска трансформация, която да накара нещата да се случват. От другата – опит за придържане към принципното разбиране за всяка лява партия, която да печели подкрепа с лява идеология, придържане към леви политики и конструктивни алтернативни предложения. Няма по-лош шанс от този, в който едно ръководство да не притежава реален капацитет да оцени състоянието на партията си, а да намира смисъл, подобно на оня мъж, който разчитал в съда на различната гледна точка на свидетелите, спорещи дали произшествието е причинено от бял или от черен автомобил. А това граничи със самодоволството, че всичко е наред. При това състояние не можем да говорим за успешна визия, свързана с настоящето и бъдещето на БСП. Дума да не става, че оттам може да изскочи и успешна визия за развитието на България…
