ДА ПОЖЕЛАЕШ ДА СИ МАКРОН

макрон
Време за четене: 5 минути

Да пожелаеш да си Макрон, звучи като да пожелаеш да станеш лидер в решаването на глобалните  проблеми. Така мисля  всеки път, когато след всяка своя публична изява успява да остави усещането, че промяната е неговата неизменна същност. Още повече, че той добре осъзнава – промени настъпват, ако целите се преследват постоянно и системно. А доказателствата  за подобна системност и неотклоняемост не са свързани само със съпротивата в момента на определени слоеве от френския народ, когато на ред е изпълнението на предизборните му обещания, свързани с вътрешната политика. Макрон е човек, който има претенции да е лидер в търсенето на решения, които се отнасят до настоящето и бъдещето не само на Франция и на Европейския съюз. В този смисъл, той определено вижда в себе си политик, който трябва да предизвиква статуквото и в международните отношения. А това напълно съответства на желанието му да е световен лидер. А както знаем думата произхожда от lead – водя, карам, убеждавам.

След като в речта си пред Общото събрание на ООН, Макрон защити мултилатерализма и се присъедини към онези, за които това е най-ефикасният начин за справяне с глобалните предизвикателства,  ние се питаме дали той ще успее да убеди и останалите във визията си за глобалната роля на световната организация в поддържането на баланса в международните отношения. Подобна позиция много ми допада, защото по мое мнение – днес и сега, ООН не изпълнява онази роля, за която аз самата имам много добри спомени (Вж публикацията ми „За Европа и мигрантите“). Тази концепция не е на Макрон и не е нова, доколкото тя е позната от времето на Студената война, и продължава да има поддържници сред онези, които се занимават със световна политика. Но изречена като акцент в речта му  пред представителите на световния елит, тя има силата на напомняне, че ситуацията на нерешаване на дълго тлеещи конфликти, появата на нови заплахи и борбата с тероризма, изискват  креативен процес, различен от досегашния. Той използва трибуната на ООН и за да подчертае, че войната трябва да е последното средство, а миналото, свързано с нея като крайно решение, трябва да не се забравя. Речта му, произнесена след тази на президента Тръмп, се оказа диаметрално противоположна на американската доктрина за ‘’Америка на първо място’’. И в това няма нищо, което да ни изненада – водещата роля на САЩ при решаването на международни проблеми ни е добре позната, но сега тя намери израз и в директно изговорени закани, отправени срущу Северна Корея и Иран.

Визията на Тръмп за световен ред се крепи изцяло върху разбирането за суверенни държави, които защитават своите национални интереси и си сътрудничат. Идеята на Макрон за мултилатерализма прозвуча като алтернатива на егоцентризма на американския президент. В същото време, между тях има и нещо общо – във възможностите отделните страни да си сътрудничат в насърчаването на международния мир и сигурност. Разликата е, че за поддържниците на мултилатерализма, това сътрудничество се реализира в рамките на ООН. Потвърждавам мнението си, че тази световна организация  отстъпи значително от практиката да насърчава в пълен капацитет инициативи по съвместното договаряне на приоритети за ефективно международно сътрудничество, за ограничаването на заплахи и за решаването на проблеми, застрашаващи световния мир и сигурност.

Като търся корена в думата мултилатерализъм, правя препратка към латералното мислене, тъй като става въпрос за стратегия при решаването на проблеми, които са от общ интерес. Целта на латералния подход е в това да погледнеш проблема отстрани, когато вече са изчерпани всички възможности  за намиране на обща основа за елеминирането му, и затова са нужни нови подходи и нови идеи. Това е и смисъла на латералното (страничното) мислене, чийто автор е професор Едуард де Боно. Обсъждане на нови подходи и на нови идеи, свързани с търсенето на баланс в междудържавните отношения и при упражняването на сила – това е и в основата на концепцията, актуализирана чрез акцентите в речта на Макрон. Значението на днешния мултилатерализъм е в диалога и преговорите,в съобразяването с интересите на другите. След речта на френския президент обаче остава да виси  един въпрос – дали това  се харесва на Тръмп, както се харесваше на стария Буш и не се приемаше от Кисинджър?

По мои спомени и след като успях да проуча литература по темата, утвърдително мога да споделя, че по време на Студената война, тогавашният  ЕС и САЩ успяваха да се обединят около общи цели, противопоставяйки се на предизвикателствата на онова време, когато светът бе разделен от Берлинската стена. Да не забравяме и как САЩ се притече на помощ на Европа по време на две световни войни, но също подкрепи обединяването на двете Германии през 1990 година. В по-ново време САЩ продължиха да се утвърждават като военна, политическа и икономическа суперсила. Едновременно с това, вървеше и процес на разширяване и укрепване на Европейския съюз – предпоставка за нарастване самостоятелната роля на Европа като фактор, ориентиран най-вече в решаването на глобалните въпроси, свързани с тероризма, климатичните промени, бедността, мигрантската вълна, трафикът на хора и други. За САЩ, като че ли останаха заплахите срещу мира и сигурността.

Когато отправих въпроса, а дали „съживяването“ на концепцията за мултилатерализма  се харесва на Тръмп, аз недвусмислено изразих моето съмнение. Взех предвид и позицията на някои политолози, които смятат, че американската администрация и при новия президент ще продължи да се опира на собствените си възможности и ще отхвърля мултилатерализма, защото подобна стратегия им отнема ролята да са първата ‘’твърда’’ сила, макар че по времето на Обама имаше известно отстъпление. В противовес на политиката на Белия дом,  традициите на интеграция в ЕС затвърждават  като ефективни инструменти воденето на диалог и на преговаряне в междудържавните отношения, а прилагането на санкции  да е резултат само на изчерпването на всички други методи. Подобна концепция за решаването на глобални проблеми  изключва прилагането на егоцентрични решения, илюстрирани с крайния прочит на директни заплахи, подобни на тези, които си отправят президента Тръмп и вожда Ким Чен-ун.

Но да се върнем на Макрон и да се опитаме да намерим обяснение на причините, които предпоставиха позицията му за мултилатерализма. Повече от ясно е, че Макрон отчита всички предимства на сегашното състояние на Европейския съюз. Самa по себе си  подобна структура е едно доказателство за успешен мултилатерален механизъм,  който урежда отношенията между двадесет  и седем европейски страни-членки. Оказва се, че за френския президент реформирането на ЕС не е празнословие. Спомнете си за настоятелните му редложения, относно  създаване на нови общоевропейски структури. Повече от очевидно е, че с тях той свързва бъдещите способности на Съюза в провеждането на интегративна вътрешна политика. И на най-важното – утвърждаването му  като фактор при определяне на външнополитическите инструменти при решаването на проблемите, свързани с мира и сигурността. Подобно разбиране е адекватно на съществуващата заплаха от изостряне на междудържавните отношения в определени региони на света и открояваща се симптоматика на съперничество в превъоръжаването.

„Съживяването“ от Макрон на концепцията за мултилатерализма е възможност да се неутрализират опитите за дисбалансиране на световния мир и за връщане на разума в политическото говорене. Той предлага диалогът и преговорите да са единственият инструмент за преодоляването на анархията в общуването между отделните играчи в съществуващия световен ред. Очевидно е,  че най-младият френски президент е наясно какви могат да са последствията за самия Европейски съюз. Трябва да отчетем, че неговата далновидност е насочена към преодоляването на бъдещо изоставане на Съюза при провеждането на реалистична външна политика, което може да го постави в асиметрична позиция в сравнение с онези, които могат да използват силата като eдинствен инструмент за решаване на глобалните световни проблеми, и най-вече  тези, свързани с мира и сигурността. Между другото, можем да кажем, че българското правителство вече се възползва от мултилатералния механизъм, прилагайки го като външнополитически механизъм за укрепване сигурността на Балканите. Нека тази тенденция не приключи с приключването на предстоящото председателство на Европейския съвет.

Кой и как ще приеме правилата на мултилатерализма? Ще бъдат ли отчетени икономическите ползи от „съживяването“ му? Ще съумеят ли лидерите да го свържат с успеха в борбата с тероризма? Ще им помогне ли да разберат, че политиката на добросъседство е за предпочитане пред крещящото демонстриране на военна мощ? Ще съумее ли Европейския съюз и страните-членки да развият и да наложат във времето тази концепция, опирайки се на собствените си успехи в прилагането на мултилатералния механизъм, толкова добре защитен  в цялостното му досегашно функциониране? Това имах предвид, озаглавявайки публикацията „Да пожелаеш да си Макрон“…

error: Свържете се с автора за разрешение!!