Москва не оставя място за компромис
Андреас Умланд**, Zahid.net
От гледна точка на Киев сегашната война на Русия срещу Украйна е твърде типична и твърде необичайна, за да бъде прекратена с обичайните преговори. Характерно за руската война е, че тя се вписва в историческия модел на поведение на Москва в пограничните територии. Необичайното е, че става дума не само за украинска територия, но и за руска идентичност.
Както типичността, така и изключителността на тази война – продължение на по-широка патология и от особено значение за самата Русия – означават, че бързият и стабилен мир с Москва е невъзможен. Поне мнозинството от украинците и другите жители на Източна Европа в момента не вярват в трайно примирие.
Русия като рецидивист
Сегашната война не е първата атака на Москва срещу украинския народ и не е единствената експанзионистична операция на Кремъл на територията на бившата империя. Украинците научиха от собствената си история, както и от миналото и настоящето на своите съседи, че на руснаците не може да се вярва. Докато руската държава съществува в сегашния си вид, тя няма да влезе в честни преговори и да подпише наистина траен мирен договор.
Имперският принцип в руската държавна традиция е твърде силен, за да позволи смислено и трайно прекратяване на огъня. Може да преживее и демократичната смяна на руския политически режим. Това се случи, например, след краткотрайни републикански периоди, т.е. от февруари до октомври 1917 г. и през 90-те години.
За разлика от много външни наблюдатели – повечето политици, експерти и дипломати в Централна и Източна Европа и Южен Кавказ, и до известна степен в Централна Азия, не гледат на настоящата руско-украинска война само като на маниакална мисъл за Путин. Явява се като последният етап от дълга поредица от вековни руски конвенционални и хибридни военни завоевания. Украинците и други народи, които преди това са били подчинени на руските империи – московска, царска, съветска и постсъветска, са преживели подобни нашествия. „Специалните операции“ или „чистките“ потискат и понякога напълно унищожават местни движения, които се стремят към независимост и осигуряват властта на Москва.
През февруари 2022 година много външни наблюдатели бяха изненадани от твърдението на Путин, че широкомащабната атака на Москва срещу украинската държава е била предизвикана от руския страх от „фашизма“ на Киев и е насочена към „денацификация“ на Украйна. За разлика от тях много страни в Източна и Централна Европа вече бяха запознати с твърденията на Русия, че техните правителства или дори цели елити са “фашистки”. Например, почти точно тридесет години преди ескалацията в Украйна, през 1992 година, 14-та руска армия извършва военна намеса в конфликта вътре в Молдова.
Командващият 14-а армия по онова време – сега покойният руски генерал Александър Лебед, оправда незаконната намеса на войските си в чужда държава с изявление, предшестващо лъжата на Путин за 2022 година. Лебед каза на пресконференция, че новото правителство на младата Република Молдова в Кишинев се държи по-лошо от германския СС преди 50 години. Откритата военна намеса на редовни руски войски доведе до окончателното разцепление на Молдова.
Войските на 14-та армия, т. н. Оперативна група на Руската федерация, все още се намират на територията на Молдова като неканени гости. Това не беше променено от руско-молдовското споразумение за оттегляне от 1994 година. На Кишинев не помогна и факта, че през 1994 година Република Молдова обяви необвързаност в чл. 11 от новата си конституция, отхвърляйки членството в НАТО. Въпреки обещанието на Москва да изтегли войските си, и въпреки неутралния статут на Молдова оттогава, разполагането на руски войски и разделянето на държавата продължава и до днес.
Колониализмът преди и след Путин
Този молдовски епизод от 1992–1994 година – сравнително прозападен и либерален период в новата руска история, когато Владимир Путин беше политически никой в Санкт Петербург, илюстрира по-широк въпрос. От гледна точка на Централна и Източна Европа няма значение дали настоящият руски президент ще остане на власт или не. Нито пък има значение дали руският режим е демократичен, тоталитарен, монархически, олигархичен или какъвто и да е. Експанзионистичните стремежи на Москва вероятно ще продължат. Много западни анализатори биха отхвърлили такъв етноисторически детерминизъм като ненаучен. Но тази мрачна оценка е широко разпространена в страните около Руската федерация и дори сред някои нейни граждани.
На фона на събитията в историята на целия посткомунистически свят желанието за прекратяване на огъня с Москва сега изглежда нестратегическо, ако не и неразумно. Разбира се, Путин и неговият вътрешен кръг или техните наследници може в един момент да решат да започнат политически диалог и привидно конструктивни преговори. Кремъл може дори да е заинтересован от подписване на споразумение за прекратяване на огъня и прилагане на мерки за изграждане на доверие.
Това би било временно тактическо отстъпление. Това поведение би било инструментално. Това време Русия ще го използва за прегрупиране на войските и за превъоръжаване. По-късно Москва ще потвърди своето трансгранично поведение. Това поведение на Русия обаче ще бъде чисто господство, мощ и хегемония с нова сила. Ако трябва, Кремъл ще го направи отново с военна сила и масов терор срещу мирното население.
Украинската психопатология на Русия
В случая с Украйна руската агресия е особено брутална и безкомпромисна. Мнозинството от основните руски националисти не признават украинската идентичност, култура и език като наистина национални. Кремъл ги смята за местен фолклор, неравен на руската националност и култура. Това очевидно пренебрежение се корени не само в арогантността на Москва, то е и израз на руския комплекс за малоценност спрямо украинците като по-стар, по-християнски, православен, по-ясно дефиниран и по-европейски източнославянски „братски народ“.
Украинският национализъм и държавност нямат право на съществуване от гледна точка на значителна част от руския елит и население. Дори толерирането на тези неща се счита за богохулство в Русия. Руснаците наричат украинските територии – с частично изключение на западната част на страната, „Мала Русия“ и „Новоросия“. Следователно за тях войната им в Украйна не може да се счита за истинска война. Това е само „специална операция” в границите на Велика Русия.
Дори руската украинофобия да не достигне нивото на нацисткия антисемитизъм, дневният ред на Москва в крайна сметка е геноциден и оставя малко място за компромис. Вероятно Украйна ще трябва да отстъпи пред далечни руски искания, какъвто беше случаят с прословутите Мински споразумения от 2014-2015 година.
Изводи
Прекратяването на огъня и уреждането чрез преговори на края на войната като цяло би било желателно, както за украинския народ, така и за украинското правителство. Стратегическите съображения и историческият опит обаче предупреждават Киев срещу ранно прекратяване на огъня, основано на елементарно доверие. Спирането на войната днес само ще допринесе за постигането на целта на Кремъл – да подготви руската армия, икономика и население за нова атака по-късно.
Мирно споразумение сега ще бъде в рязък контраст с украинската историческа памет и култура. Вековният трагичен опит на украинския народ и на други постсъветски народи (както и народи като полския и финландския) в резултат на имперските амбиции на Москва, са нашите научени горчиви уроци. А те казват на всички украинци да изчакат поражението на Русия, преди да влязат в сериозни преговори с Кремъл.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие на укр. език: Україна не бачить сенсу в перемовинах. Москва не залишає місця для компромісу, Андреас Умланд, Zahid.net
Текстът е публикуван в рамките на проект за сътрудничество между ZAXID.NET и полското списание Nowa Europa Wschodnia. Оригинално заглавие на статията на полски език: Ukraina nie widzi sensu w negocjacjach
**Андреас Умланд е немски политолог, писател и редактор. Доктор по история и политически науки, анализатор в Стокхолмския център за източноевропейски изследвания и главен редактор на книжната поредица „Съветската и постсъветската политика и общество“. Той е специалист в областта на руския ултранационализъм, европейския неофашизъм и сравнителната демократизация. Автор на повече от 180 научни и публицистични статии по темата за днешните дясноекстремистки тенденции и политически трансформации в Източна Европа. От 2010 г. е преподавател в Германската служба за академичен обмен (DAAD), доцент по магистърска програма по германистика и европеистика на катедрата по политически науки на Националния университет „Киев-Могилянска академия“, Украйна. Публикува редовно в Open Democracy (Лондон), Foreign Policy Journal (Вашингтон), Ukrainska Pravda (Киев), Zerkalo Tyzhnya (Киев), Ukraine-Analysen (Бремен), Ukraine-Nachrichten » (Дрезден).
