Не бих се съгласила, че всички депутати, предвид техните публични изяви, са хора, които не притежават необходимаата езикова подготовка. Може да се съгласите с мен, но може и да ми се противопоставите. Не е задължително да сте на моето мнение. В тази връзка българският език предлага много възможности за степени. Ако пожелаете заменете обобщителното местоимение всички с малцина, никой, много, повечето, почти всички, няколко, никой. Но това няма да отмени важността на темата за публичното говорене, което за мен е система от много компоненти. Един от тях е езиковата култура, която аз свързвам с проявленията на красивия ум, за който говори професор Едуард де Боно – автор на системата за латерално мислене. А за него красивият ум ’’e умът, който може да бъде оценен от останалите’’.
Езиковата култура е културата на речта. Предвид публичните изяви, които са част от професионалните задължения на всеки депутат и на всеки представител на държавното управление, те трябва да се съобразяват с някои основни изисквания за речево поведение. Речево поведение или комуникативно поведение, и в двата случая означава едно и също нещо – речевите действия на всеки човек, които се проявяват в социално-комуникативната среда. За публични личности от спеменатия ранг, владеенето на определени умения за публична комуникация се превръща в тяхна ’’визитна картичка’’. Устното общуване, за разлика от писменото, дава възможност на повече хора да получат впечатления за нивото на техните езикови и речеви компетентности, някои от които са: доколко се съобразяват със стила на изразяване, в каква степен владеят книжовния български език, в плен ли са на диалектно произношение, какъв е активният им речник, използват ли неуместно думи, жаргонизми или вулгаризми, познават ли някои от важните правоговорни норми, имат ли навика да говорят с клишета или да използват думи-паразити, речта им прекъсвана ли е от онова, дразнещо слуха ни ’’ъъъъъъ’’. Най-често ни впечатляват с непознаването на основни граматически норми. Веднага се сещаме за най-фрапиращото отклонение, т.н. мекане. То е свързано с окончанието на глаголите от I и II спрежение, които в 1 л. мн. ч. завършват на –м: пишем, четем, ходим, говорим, а не пишеме, четеме, ходиме, говориме. Лесно се запомня – щом в 1 л. ед. ч. глаголната форма не окончава на –м, то в 1 л. мн. ч. окончанието е -м . Елементарно е, аз чета – ние четем, а не ние четеме. Но ако в 1 л. eд. ч.глаголната форма завършва на –м, какъвто е случаят с рисувам, тогава в 1 л. мн. ч. окончанието е –ме, като например, аз рисувам – ние рисуваме.
Всеки депутат или представител на властта има много възможности за публични изяви – контакти с гражданите, изказвания от трибуната на парламента, изявления от различен характер, участие в дебати, дискусии, кампании и т.н. При изброените случаи, тетрябва да се съобразяват с изискванията на комуникативното/речевото поведение. Най-важните от тях са свързани с релевантност в изказването, търсене на консенсус и избягване проявленията на егоцентризъм и агресия, избор на средствата за изразяване в зависимост от ситуацията, диалогизъм, умение за слушане. Наречете го изискване, но всяка публична изява задължително се изгражда върху предварителна речева стратегия. В нея водещи трябва да са онези стойности, които имат значение за хората и които са подчинени на крайната цел в комуникацията. А за да се избегнат всякакви непрофесионални прояви, е задължително придобиването на компетентности по делова риторика, речеви етикет, умения за невербално и вербално изразяване. Невербалното е свързано с участието на тялото – жестове, мимики и др. Вербалното – с маниера на говорене, скоростта на изразяване, тембъра,силата на гласа, правилната артикулация и ритмичността в произношението. Можем да прибавим и усвояването на определени речеви тактики (привличане на вниманието, емоционално въздействие и др.), както и на презентационни умения.
По време на директните контакти с хората или чрез медийните си участия, публичните личности изпълняват определена социална роля. Разгледана на равнището на социалното действие, тя е свързана с предаване на информация в процеса на общуването – в едни случаи, а в други е възможност да се влияе и регулира поведението на другите. В този смисъл, определяща е степента на владеене на книжовния език и свързаните с него норми, компетентности и умения, проявяващи се в речевото поведение. С отсъствието на комуникационна компетентност или на комуникационен опит не трябва да се свиква. Те са първото нещо, което другите забелязват и са готови да критикуват или да аплодират. Още повече, че владеенето на комуникативни умения е гаранция за еднозначни и ясни послания – част от всяка целенасочена дейност, която е подчинена на обществени каузи. А за целите на убеждаващата комуникация много съществен е приноса на притежаваната езикова култура, както и владеенето на съобразено комуникативно поведение. Те са важни и имат отношение към красотата на ума. Затова накрая ще се позова на професор Де Боно: ’’Щом умът е отегчителен, не можем да таим никаква надежда да впечатлим хората около нас.’’
