Втора част
По онова време Еникьой било голямо село с българско население. Свидетелство за това е и преброяването му още от началото на 19 век. Тогава тези земи са били част от България. Според статистиката на проф. Любомир Милетич, през 1912 година в селото са живеели 306 български семейства и общо 1495 души. Тук, точно шест месеца след потъването на кораба “Титаник”, се ражда баща ми. В това село семейството на баба Ивана и на дядо Никола е живяло до края на юли 1913 година, когато са прогонени от родните си места, защото Одринска Тракия вече не е българска.
Ако разгледаме по-внимателно паметната скица на село Еникьой, приложена в посочения от мен източник („Проучване на село Еникьой”), там ясно се виждат следи, свързани с живота на моите предци – очертани и именувани са собствениците на дворните места на еникьойци, Ибришиновото дере и нивите на Ибришиновите, които са близо до междуселския път, свързващ селата Карлуково и Тъпанаря и отвеждащ ни до новото село Еникьой. В границите на новото землище се виждат обозначени ниви, лозя, пасища, гори (кории), бозалъци (целина), пладнища и чуки. Районът около Дълбокото дере е с вековна гора. Има и много извори, единият от които (разположен в североизточния край) се нарича “Ибришиновата язна (извор), както и кладенци – единствения източник на питейна вода за населението. Кошарите (яглите – от ягла, ед. число) са много и са обозначени с фамилиите на техните собственици, а между тях – и на мои предци и на техни родственици.
Когато през 1913-та, в разгара на лятото до селото стига слуха, че турските войски преминават границата Мидея – Енос, в селото имало един български офицер на квартира в дома на Владимир Томов. Той предупреждава хазяина си и първенците на селото, че Източна Тракия няма да остане българска и всички трябва да напуснат селото. Някои от първенците не се съгласяват с това предупреждение. Част от населението с керван от коли тръгва през Одрин към България и се спасява от явна гибел. Друга част остава и дава жертви при нападението и опожаряването на селото, сражавайки се с турската войска. Оставайки, те се надявали, че ще бъдат пощадени, както това се случило след Освободителната война. Но на сутринта на 7 юли 1913 година, турските части начело с башибозук и кавалерия нападат селото и го опожаряват откъм южния край. Започват убийства и ограбване на жителите, има живи хвърлени в пожарищата. Останалите еникьойци започват да се спасяват кой как може. С деца на ръце, жените и мъжете бързат да се оттеглят към северния край на селото. Някои са застигнати, ограбени и убити. Други успяват да се измъкнат и да се спасят, като се скриват в съседни села, които са им по път. После отново продължавали да бягат, преследвани едновременно от турски аскер и от башибозук.
Обичах вечерите, когато с бртовчедите ми се събирахме при баба, а тя ни разказваше за оня ден, когато в двора в Еникьой влeзли няколко мъже на коне. Единият бил офицер, а останалите – войници. Офицерът бил на бял кон. Според мен това е бил оня същия български офицер, който пребивавал по това време в селото, и който предупредил първенците, че Източна Тракия ще остане извън границите на България. Тогава като не срещнал разбиране от тяхна страна, тръгнал сам да обикаля селото и да предупреждава еникьойци. Така стигнал и до дядовата къща. По това време баба ми била сама с баща ми, който тогава бил на десет месеца. Тя като чула да й казва, че “трябва да вика мъжа си и да вземe детето си, че скоро тука ще палят и колят”, тя това и направила. Грабнала бебето, т.е. баща ми, и го сложила в една цедилка – ръчно изтъкано парче плат, което жените завързвали на раменете си, с помощта на преждила. Хукнала към къшлите, които били извън селото, за да извика дядо ми. Тичала запъхтяна с детето на гърба – не посмяла да го остави само у дома. Когато стигнала при дядо, запъхтяна, само могла да му каже: ”Идат! Трябва да бягаме!” За последно хвърлили храна на животните, с които трябвало да се разделят. Сипнали им вода.
Когато се върнали в къщата, събрали това–онова в едни дисаги. Оставили цялата покъщнина. Най-много й било мъчно за шарения сандък, в който още пазела булчинския си чеиз, изработен от нея и от майка й. Било им жално за всичко, което трябвало да изоставят. Притворили вратата, сякаш ей сега ще се върнат отново. Хвърлили последен поглед. Тук оставал добитъка, купите сено, целият им земеделски инвентар, чувалите с жито… Баба ми нямала кураж даже да заплаче. Бързали да тръгнат с другите и скоро се сляли с потока от бежанци. Били натоварени само с това, което успели да посъберат. Те вече били хора, лишени от самоличност, които нямали абсолютно нищо. Единственото, което носели било страданието и тревогата за онова, което ги очаквало.
Пътят се оказал труден и изтощителен. Те вървели, обръщайки глава назад – там, където останал домът им и завинаги загубеното имане. Трагедията била пред очите им. Много майки принудително изоставяли плачещите бебета в храстите край пътя. Баба и дядо не смеели да спрат дори за да си починат, защото се страхували да не изостанат. А и в далечината, зад гърба им се виждали само пушеци. Били уморени и гладни. Пазели малко самунче хляб и не смеели да хапнат от него – кърмата на баба ми била спряла и тя мислела как да нахрани баща ми. И накрая намерила решение – както птицата храни малките си, изсипвайки в човките им смляната храна, така и тя мокрела хлебните хапки, смачквала ги на кашичка, за да залъже глада на рожбата си. Когато и парчето хляб свършило,тя скъсала парче от кърпата за глава (чембер). Усукала го на фитил и го мокрела с вода. После го слагала в устата на баща ми като биберон. Така залъгвала глада му и той спирал да плаче. А пътят бил дълъг и продължителен, пълен с неизвестност.
Големите бежански потоци отвеждат еникьойци в България. Те се настаняват на постоянно местожителство в български градове и села. Баба и дядо, заедно с баща ми, който по това време не е навършил и една година, се установяват в Казълъгач, днешният град Елхово. Не притежавали нищо. В Одринска Тракия останали имотите на дядо ми Никола – къща, плевници и други пристройки, 97 дка земя, земеделски инвентар, чували с жито и брашно, купи със събрани снопи и сено за животните, къшли (кошари), пълни с добитък – овце, кози, крави, кокошки и патици. С надеждата, че ще се върнат отново, баба ми заравя зад къщата гърне със злато, мислейки, че така ще опази фамилното имане. Много години тя успя да опази от него само една златна пара, окачена на връвчица, която по време на бягството висяла около вратлето на баща ми. След години тя подели това единствено наследство между трите си снахи и дъщеря си, като поръча на златар да направи четири чифта “треперушки” ( обеци).
Стигнали границата, без никакви очаквания за онова, което предстояло да им се случи. Големият род на дядо Никола се разпръснал, установявайки се в различни населени места в България. Семействата на дядо ми Никола и брат му Панайот се установяват в днешния град Елхово, а останалите – в близките села Пчела и Синапово. Други – в Старозагорско и Бургаско. Всеки от тях – глава на семейство, разполагал с по около 100 декара семейна земя. И имотите, и земята им останали там, където никога повече нямало да се върнат. Налагало им се да свикнат на ново място и да градят дом отново. Дълго нямали нищо – само болката им била все същата.
Отначало семейството на дядо ми било настанено в постройката на старата мелница в края на град Елхово, и дълго време живяли там. По-късно държавата им помогнала, както и на останалите бежанци, като им построила къщи в покрайнините на града от така наречения Шевронски тип (проект). Така се оформили известните бежански квартали, които се разпознавали по външния си вид навсякъде, където се установили бежанците от Беломорска и Източна Тракия. Спомням си, че улиците носеха имена, които напомняха родната им земя или места, свързани с военната ни история. Ние живеехме на улица “Чаталджа”, а съседните бяха “Булаир”, “Лозенград”, “Люле Бургас”, “Беломорска”. Хората в тези къщи пазеха и предаваха на децата и внуците си спомена за родовата си принадлежност. Впечатлявах се от факта, че не бяха загубили куража си и посрещаха всички предизвикателства, без да забравят за родовите си корени. Помнеха родните си места и много патриотично прикачваха имената им към фамилиите си. Имахме съседи, на които им викаха Сачановите. Казваха, че бащите им са дошли от село Сачанли, което също било опустошено от турците.
Бях свидетел и на сговора, и на разбирателството на тези хора. Това бешe време на големите семейства – с по 3-4, даже с 5 деца. Всички, които живееха на нашата улица бяха в по-близки или в по-далечни роднински връзки с баба ми или с дядо ми. Помагаха си, празнуваха заедно и си ходеха на гости. Правеха това много често. Понякога родителите ми ме вземаха със себе си. Винаги имаше трапеза, а на нея – каквото Бог дал. Обикновено се слагаше от всичко, което се намираше като храна в къщата. Разговаряха за отминалото време, за реколтата и за трудностите в живота на всяко от семействата. Припомняха си хора и събития. Почитаха паметта на онези, чиито кости са останали по родните места, които вече не бяха български. Речта на най-възрастните беше жива и изпълнена с думи, които не винаги разбирах. Отначало питах за значението им, а после свикнах с тях. По-късно си записвах най-интересните. И до сега не съм забравила много от тях.
Баба ми и дядо ми никога повече не се завърнали по родните си места. Останало им да страдат от носталгия по онова, което са загубели завинаги. Голяма била мъката им по мястото, в което са се родили и където са оставили погребани своите бащи и майки,техните бащи и майки и бащите и майките на техните деди. В чужди ръце било останало събираното от поколения. В сънищата си те виждали самотните християнски кръстове на гробището в най-българското село Еникьой (Ново село), Одринско, където почивали костите на предците им. Години наред дядо ми мятал ръце насън, подвиквайки на добитъка, който никога повече нямало да притежава. Мъка го измъчвала за дома и опустелите къшли край селото. Опитвал се да гадае за съдбата на изоставения и уплашен добитък – дали се е разбягал или е бил ограбен? Сънувал често как селската мера гори, а той се опитвал да отведе стадото към Ибришиновото дере. Като наяве виждал и чувал как узрялото жито по нивите пращи, обгърнато в пламъци. Било е горещото юлско лято на 1913 година… Уплашените птици дълго не смеели да се завърнат и да потърсят гнездата си. Мъртвилото ги плашело. Отлетели, търсейки друга земя, където да свият гнезда.
Мъката смазала дядо ни и скоро баба ни останала вдовица на тридесет и осем години. Дядо починал на петдесет и четири години. Той бил по-възрастен от баба Ивана с шестнадесет години, а баба била младо и работливо момиче. След смъртта си, дядо Никола оставя в наследство на баба ми четири момчета и едно момиче. Най-големият бил баща ми – четиринадесетгодишен, опора за нея и за останалите й деца. Отрано поел отговорности за цялото семейство. А през следващите години баба ми с нищо не показвала колко самотна била душата й. Преживяла смъртта на дядо ми като птица с наранени крила, знаейки, че никога повече няма да може да полети. Оттук – нататък тя останала сама, посвещавайки живота си изцяло на децата. Задълженията били разпределени между нея и тях. Грижите за трийсетте декара земя, с които българската държава ги оземлила, двете крави и десетината овце, приготвянето на зимнина, месенето на хляба…всичко чакало на нейните ръце. Какво ли не преживяла? Но баба ми като всяка майка, след смъртта на дядо ми се надявала да отгледа децата си и да направлява съдбата им. Като силна жена, подхождало й да го мисли. Вярвала, че човек остава не с имането и имотите, а с децата си.
До края на своя дълъг живот, а тя живя почти деветдесет и пет години, моята баба Ивана не можа да се освободи от кошмара в своите сънища – ударите по тъпана, с които наблюдатели известявали на еникьойци за опасност от нападение на кърджалии, еничари или даалии. Събуждаше се уморена и запъхтяна, сякаш цяла нощ е тичала, за да се скрие в гористата местност на Юверлак дере. Баба ми не беше от най-набожните, но в такива случаи никога не забравяще сутринта да благодари на Господ, че преживяното е било само сън…
Край
