Руснаците доведоха до задънена улица не украинците, а сами себе си
Артур Левченко, Zahid.net
След провала на блицкриг през февруари-март 2022 година руските окупатори започват да търсят виновните за този свой грандиозен провал. Разбира се, и сред своите, но предимно отвън. Така фразата, че „ние воюваме не с Украйна, а с НАТО“ се появи в активна руска политическа употреба. Някои от най-радикалните (като украинския народен депутат Иля Кива) дори започнаха да заявяват, че полският език вече се чува навсякъде на фронта…
Но темата за войната срещу НАТО като че ли не получи широко разпространение. „Поляците, и негрите, и кой ли не, вече се бият срещу нас на фронта“. Така на руските пропагандисти им се наложи да измислят някакви причини за успеха на украинската армия, дори тя да беше постигната със западни и натовски оръжия.
И така, в едно от предаванията по руската пропагандна телевизия (a в нея по принцип не става нищо друго, освен потапяне в съветската действителност) бяха засегнати риторично – почти драматично и през сълзи и ръмжене, въпроси като – добре, какво излиза, че украинските войници демонстрират стотици, хиляди пъти повече героизъм от „нашите момчета“?
Разбира се, тези „политически експерти“ не могат да признаят, че Въоръжените сили на Украйна се бият за своята земя, а окупационният контингент се бие за чужда територия. Заратустра Володимирович не им позволява да признаят. А това би бил най-лесният изход от ситуацията. Подобен отговор обаче веднага би провокирал друг, много по-труден и неприятен въпрос: за какво, по дяволите, воюваме за чужди територии, защо губим хората си там, защо съсипваме икономиката си ( проблемите с дизеловото гориво или по-скоро за пълното му отсъствие в редица региони на Руската федерация – и възможна селскостопанска катастрофа, която дори Патрушев** младши – поставен от баща си на аграрния фронт, призна)? А това може да доведе до „дискредитация“ и затвор. Нещо, което никой от прокремълските ефирни клоуни не иска да го сполети в крайна сметка. Така че те се опитват да се измъкнат възможно най-добре.
И проблемът е, че самите руснаци са виновни за тази безизходица. Защото именно те – или Микола Гогол-Яновски, под техен контрол („Микола Гогол-Яновски просто стана „Николай Гогол“ след полското въстание от 1830-1831 гoдина, след като се отказа от открито полското си фамилно име с одобрението на империята) – създадоха този мит за украинците като мързеливи, злобни, хитри, но ограничени хохли. Които знаят само да се кланят на Потьомкин и да наричат императрица Екатерина „майка“. Същата императрица, която унищожи последния център на украинската държавност преди 1917 година – Запорожката армия.
И той, този мит, продължи да живее и да се размножава при всички императори и генерални секретари. Буквално на всяка крачка и завой. Спомнете си съветския филм от 1962 година „Кралицата на бензиностанцията“, който преди няколко години по някакво чудо беше включен от Националния център „Олександър Довженко“ сред стоте най-добри филма в историята на украинското кино. В този филм няма почти нищо украинско – като се започне от факта, че в началото на 60-те години в Пирятин (където е заснет филмът, а между другото тази бензиностанция все още работи) нямаше нито един украинец, всички наоколо говореха почти изискан руски. Но режисьорите вмъкват във филма си двама второстепенни герои с ясно артикулирана украинщина. Става въпрос за районни чиновници с характерните фамилии Борш и Лопата, които се опитаха да се дистанцират от ремонта на моста на река Въртопрашка.
Между другото, как ви харесва името? Вярно ли е, че в него няма нищо украинско? Точно така, защото истинската река Вертопрашиха тече през територията на Ленинския район на Еврейската автономна област. Т.е. чак до Далечния изток на Русия. И така, в този изцяло руски филм (както и в четвъртия, кримски сезон на „Сватовници“, където имаше дори няколко украински табели на държавни институции, които по някаква причина не бяха премахнати от поредицата), имената на откровено отрицателни герои бяха по някаква причина точно украински. И директорът на същата бензиностанция, мързелив и безинициативен характер – по някаква причина беше Панас (Петрович), а не Атанасий. А смешният шофьор на кола с „кино“ е Тарас. Но главните герои носят изцяло руски имена – Людмила, Слава…
Така се формира отношението на обикновените – и не толкова руснаци, към украинците. Отношение, което сега излиза извън контрол за тях. И между другото- много, много отдавна, още през 19 век, им казваха нещо съвсем различно. Спомняте ли си какво се казва в петата част на легендарната „Енеида“ на Котляревски:
Любов към родината, където гори
Там вража сила не може да устои,
Там гърдите са по-силни от оръжията,
Там животът е злато, а смъртта е копейка,
Там рицарят е всеки кавгаджия,
Там дяволът не е брат на казака.
Прочетете тази строфа отново. Не става ли дума за сегашната руско-украинска война? И „любовта към родината“, „и вража сила не може да устои“ и смъртта е копейка „Е, и, разбира се, фактът, че дяволът не е брат на казаците, колкото и всички да ни убеждават в обратното през последните векове.
И това, между другото, е отпечатано през 1842 г. преди 181 години. Изглежда много по-ясно, нали? И ако не сте знаели за Котляревски или не сте искали да знаете, тогава вероятно сте чували за Шевченко и героичните мотиви в неговото творчество. Но те не искаха да разберат, защото всичко, на което бяха способни, беше да упрекват и да казват – и този ваш Шевченко е добър поет, но той би написал по-добре на „великоруски език“, отколкото на този малко разбираем „диалект“.
Проблемите на руснаците обаче са си проблеми на руснаците. Нека сами се справят с тях. А за нас, украинците, е важно да не повтаряме техните грешки. Защото след първите успехи и у нас се почна: да, те имат армия – те са най-мобилизираните „другари“… И тогава, когато този зъл, силен и жесток враг успее да направи някои успешни действия на фронта. – много украинци са не само шокирани, но и изненадани. Е, казват, случи се, но ние трябва да спечелим след 2-3 седмици.
Подценяването на врага е сериозна грешка, която може да се превърне в смърт. Подценяването, основано на митове, създадени от самите нас, е чисто самоубийство. Нека не повтаряме тези руски грешки, за да не се налага да вдигаме рамене и да развенчаваме басните за „армията от чудовища“, която изведнъж се оказва способна на сериозни неща.
*Оригинално заглавие: Там сила вража не устоїть. Росіяни завели у глухий кут не українців, а самих себе, Артур Левченко, Zahid.net
**Дмитрий Николаевич Патрушев – министър на земеделието. Син на Николай Патрушев – виден кремълски чиновник, директор на ФСБ, той и семейството му са включени в санкционния списък на САЩ.
Превод от украински.
