СЪЕДИНЕНИЕТО

съединение
Време за четене: 4 минути

Като се връщам назад във времето, започвам да си мисля, че думата съединение е с ключова роля, що се отнася до това – българските работи да се случват. Заложена още от хан Кубрат в темелите на нашата държавност, и предвид историческите преломи по пътя ни, тя като че ли винаги ни е помагала със своята магическа сила, когато  на изпитание е била поставена общата ни воля. И тогава винаги са се намирали родолюбиви водачи, които да обединят в едно  отговорността към предходните поколения с отговорността да опазим българското и за бъдещето.

В своята дълга история народът ни познава и радостта от много победи, и горчилката от загубите. Когато през 1878 година българите ликуват, приемайки Освобождението като успешен завършек на столетните национално-освободителни борби, никой от тях не е подозирал, че тепърва ги очаква истинската битка за българското. Позорният Берлински договор нанася тежки рани по снагата на държавата, появила се  отново върху политическата карта на Европа, защото България става жертва на съперничеството на Великите сили в подялбата на османското териториално наследство. А в този процес те нямат интерес от възникването на нови държави на Балканите, чиято териториална цялост да им позволява политическо надмощие  в региона. Според тях, Санстефанска България е една такава “заплаха”. В този дух е и решението на Берлинския конгрес за прекрояването й, което според  френско историческо издание, е “паметник на егоизма, дело на взаимна завист и лични сметки, дело безнравствено и жалко.“ Резултатът – България е разкъсана на Княжество България и на Източна Румелия, подвластна на султана. Останалите български земи, които се населяват също от българи,  се връщат на Османската империя. Част от западните български земи преминават към Сърбия. Северна Добруджа е предоставена на Румъния. Извън пределите остават Македония, по-голямата част от Беломорска и Одринска Тракия. Това дава повод на поляка А. Пьотровски – съвременник на събитията, да пише:”Берлинският конгрес, като прокара границите между страните, се беше подиграл с етнографията.“ Този договор прекършва радостта от края на петвековното османско робство.  A много историографи по-късно ще нарекат онова, което остава от Санстефанска България  “осакатената свобода”.

Всъщност бъдещето на новоосвободена България се решава на Берлинския конгрес, без тя да присъства там със свой представител, който да защити интересите й. Българската нация се оказва поделена върху две територии – автономното Княжество България и васалната на султана провинция Източна Румелия. Извън тези предели остават два и половина милиона българи, а от територията й са откъснати около 150 хил. кв. км. Затова когато  Петко Славейков изрича латинската мъдрост:”Живот без свобода е нищо“, той всъщност произнася на глас онова, което е в главите на много българи тогава. Но от болката по разделената и изгубена България, много бързо се ражда и назрява  идеята за национално обединение. И в тази своя решителност народът ни показва завидна политическа зрялост. Общонародната съпротива срещу договора веднага намира израз във всеобща съпротива, която обхваща и откъснатите територии, каквото е Кресненско-Разложкото въстание.

Съединисткото движение – обединяването на Княжество България и Източна Румелия, е новият етап от национално-освободителните борби на народа ни. Не е случайно, че още в чл.1 на Устава на Българсия таен централен революционен комитет е записано: ”Българският Т. Ц. Революционен комитет трябва да приготви и да довърши окончателното освобождение на отечеството…“ Пак там четем, че трябва да започне разпространяването “между нашия народ на идеи за истинска свобода, за един бунт загдето е нужно чрез пропаганда, а тая пропаганда ще да става чрез частните комитети и чрез печата, т.е. чрез вестници, манифести, прокламации, брошури и пр., гдето и както се намери за нужно.“ Комитетът поема ангажименти по материалната подготовка на бунта, съставянето на военен план, назначаването на военни ръководители, осигуряването на въоръжението и наставляването на народа. И във всичко това, ще се разчита на “некомпрометирани пред българския народ българи, т.е. от родолюбци и от решителни, тайни и постоянни лица.“  Кажете ми, има ли примери в историята ни, които да са с по-висока стойност от онези, в които българите сме успявали да реализираме  общонационални цели сами и без чужда помощ?

Първоначалната дата на обявяването на първите действия под ръководството на БТЦРК била 15 септември, но преждевременен бунт в Панагюрище на 2 септември, нанася корекция в тези първоначални намерения. А на 4 септември 1885 година стотици българи, събрани в Голямо Конаре, обявяват Съединението. На другия ден същото се случва и в Пазарджик. В нощта срещу шести, заедно с още хиляди хора от областта около Пловдив, бунтарите от днешното Съединение се насочват към големия град. На сутринта войските, разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Данаил Николаев – офицер с изключителна съдба,подкрепени от четата на Чардафон Велики, влизат в Пловдив. Правителството на Източна Румелия, начело с генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, е свалено. Между другото, той казва:”Аз съм българин, и аз съм за Съединението. Ако съм загубил всичко, то поне народът да спечели.“ Овладени са всички правителствени учреждения и временното правителство кани княз Александър Батенберг да признае Съединението.

Оставям на историографите подробностите, защото в този ден повече му прилича да говорим за решителността и волята на едно цяло поколение – наши предци, за които свободата и опазването на националния ни суверенитет има измерението на саможертва. Другият синоним може да е само думата cъединение – винаги когато става дума за народната полза. Защото рамо до рамо са застанали селяни и граждани, интелектуалци и необразовани, военнослужещи и цели войскови и полицейски части.Подкрепата идва и от Либералната партия. Обявена е мобилизация, за която Петко Каравелов(макар и късно разбрал за предстоящите събития) и правителството му отпускат 10 млн лв кредит. В същото време надеждата, че Русия ще подкрепи българските усилия за обединяване на нациятa, остават напразни. Напротив, тя  решително се съпротивлява и не е съгласна със случващото се.  Лично император Александър III предприема редица дипломатически ходове, за да спре евентуалното обединение. По негово нареждане руският консул в Пловдив оттегля всички руски офицери от българската армия, като ги връща обратно в Русия. Българската армия е обезглавена и в командването остават само по-долни чинове  български офицери. Останалите  Велики сили, вкупом, са стреснати от напористия дух на българите и не знаят какво да предприемат.

На 8 септември 1885 година, княз Александър Батенберг утвърждава присъединяването на Източна Румелия с нарочен Mанифест и приема да бъде титулуван като княз на Северна и Южва България. А следващата година, на 24 март, Съединението получава дипломатическо и международно признание чрез т.н. Топханенски акт, уреждащ двустранните отношения между България и Османската империя. Според договора, Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент,  администрация и армия. Остава една последна подробност – българският княз ще се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия от султана. И това ще продължи да е така до 1908 година, когато на 22 септември в старопрестолната столица Велико Търново, цар Фердинанд ще прочете Манифест за обявяване независимостта на България. Ще се постави край на васалната зависимост от султана. Oще един връх в обединяването и в утвърждаването на българската нация ще е изкачен!

Поклон на онези, които не пожалиха усилия и живот, за да ни оставят в наследство една обединена и силна България!

error: Свържете се с автора за разрешение!!