1989-та… Беше време за “гласност и преустройство” в Съветския съюз! А в Източна Европа не беше никак спокойно. Можехме да разберем за това единствено от цензурираната официална информация, която представяше събитията като “незаконни действия” срещу комунистическите режими в тези държави. През януари 1989-та година, полската опозиционна организация “Солидарност” бе легализирана след решение на Пленум на ЦК на ПОПР и започват преговори между правителството и опозицията. В страната се организират масови протести, включително и по повод репресиите в Чехословакия, където също текат подобни процеси. Не по-различно беше и в Унгария, където протестите са организирани от радикални дисидентски групи. Те настояват и за реабилитиране на Имре Наги – осъден на смърт по време на събитията от 1956 година. След няколко месеца опозицията постига и това – смъртната му присъда е обявена за незаконна и той е реабилитиран като герой за освобождението на Унгария от съветската окупация след Втората световна война. Надигащата се протестна вълна в страните от т. н. Съветски блок, започна да придобива все по-мащабни размери. През април Полша промени Конституцията и се създаде президентска институция, а за президент бе избран Войчех Ярузелски. Приет е нов Изборен кодекс и се гласува Закон за сдруженията. Месеците май-август са изпълнени с масови стачки в полските градове Гданск и Краков. В Унгария подава оставка Януш Кадър –дългогодишен генерален секретар и лидер на УКП.
Какво се случваше в България през същото това време? На 18 януари 1989 година започна посещение на френския президент Франсоа Митеран в България. Той призова за спазване на човешките права. Българските власти отхвърлят искането на френския културен аташе за среща на Митеран с активисти на Независимото дружество за защита правата на човека. Но официалната власт постъпва подборно, и на френската закуска, организирана от Митеран на 20 януари, присъстват само официално определените. В същото време членове на НДЗПЧ са публично заклеймявани с публикации във вестник “Работническо дело”. Организираха се и събрания, на които се четяха декларации, осъждащи дейността на най-изявените активисти на дружеството. В исторически план, за тази неофициална закуска с френския президент се говори и пише, че изиграла знакова роля за посоката на промяна, която трябвало да следва България.
Посока, която официалната комунистическа власт се опитваше да имитира. В същото време конфликтът й с българските турци назряваше и имаше опасност да се превърне в голям национален проблем, застрашаващ сигурността на страната. Опасността от терористични действия не бе неутрализирана. Тя се засили особено, когато на 10 май бе публикуван закон, че всеки българин може да пътува по света. А на 29 май, Тодор Живков излезе с двадесетминутна реч, от която стана ясно, че България е готова да пусне българските турци да отпътуват за Турция. Тургут Йозал – бъдещият турски президент, “отваря вратите” за българските изселници и започва т.н.“голяма екскурзия”. Тръгват “влаковете на срама” – така те са определени в много от публикациите тогава, a и по-късно. Още на другия ден в София се проведе митинг-демонстрация срещу изявлението на Живков. Масовото изселване, известно като “голямата екскурзия”, продължи до август, когато Турция реши да затвори границите, след като вече се бяха изселили повече от 340 хиляди български граждани с турско самосъзнание.
Помня, че започна едно активно разясняване на политиката на БКП. По месторабота идваха лектори-агитатори, които свеждаха до знанието ни същността на тази “важна държавна задача”. Според по-късни публикации, за успеха на планираните мероприятия за смяна на имената на българските граждани-мюсюлмани, се е разчитало много на агентурния апарат – особено на онези негови представители, произхождащи от това население. Те първи трябвало да приемат новите си имена, но и да съдействат за успешното реализиране на акцията. Тези¸ които отказвали да приемат новите си имена¸ били наказвани със съд и затвор в Белене, или ги разселвали. Истината за случващото се имаше тогава две лица – едното бе официалната доктрина, която ни се поднасяше чрез медиите, а другото виждахме със собствените си очи или чувахме със собствените си уши. Спомням си, че тогава пътувах много често с влак до София. Случваше се да виждам как моят влак се разминаваше с влакове, чиито открити вагони бяха натоварени с всякаква покъщнина. По телевизията излъчваха репортажи от границата или четяхме за случаи на нелегално извеждане на деца, задушени из-под тежки юргани. Хората изглеждаха объркани и уплашени.
Вече се питате какво продължава да се случва с българското “преустройство”, ръководено от БКП и по образец на Горбачовата “перестройка”. По-скоро – процес за спасяване на комунистическия режим под натиска на външно-политически фактори и нарастването на недоволството от комунистическото управление в страните от Източна Европа. Преустройство, което в следващите години щеше да получи точното си определение – подготовка за голямото ограбване, довело до това, че бившите комунисти овладяха икономическата власт и така си обезпечиха политическото маневриране за десетилетия напред. Приемането на Указ 56, с който се въведе старт на пазарноориентирана икономика, беше само началото. През 1989-та година, Министерският съвет взе решение да започне кредитиране на фирми и граждани, за да разполагат с финансов ресурс. Появиха се и т.н. необезпечени кредити, а заедно с тях – и кредитните милионери.. От тогава е и крилатата фраза:”Другари, назначавам ви за милионери!” Така тогавашните комунисти, днес милионери, започнаха “преустройството” на планираната икономика, превръщайки сами себе си в субекти на “пазарната” икономика, заставайки на “входа и на изхода” на социалистическите предприятия, приватизирайки къде каквото има и разпродавaйки го на скраб в името на …тяхната частна собственост и бъдещето им на капиталисти…
