Радев отдавна не е президент. Впечатлението е, че той се оглежда за недоволни от управляващите, дори те да са преследвани от закона. Обяснението е в това, че той търси електорална подкрепа за пропадналия си имидж. И тъй като се оказа, че той не е подготвен – професионално и политически, да заема позицията на държавен глава, някой го е посъветвал да играе сегашната роля на безполезен критикар. Няма как да сбъркаме популизма му с истинската обективна и конструктивна критика. Публичните му изяви са едно пошло копие на опозиционно поведение, което е нарушение на конституционната му роля. Не че президентът не може да е коректив, но и за тази му роля имя протокол.
Без съмнение, сегашната роля на Радев е контрапродуктивна за самия него. Вече четвърта година той не може да се идентифицира като президент. Да играе популист го прави много уязвим като президент, защото той по конституция продължава да е такъв и да получава заплата за държавен глава. Поведението му като популист е на начинаещ политик. Но за всеки прохождащ политик най-важно и водещо е умението за публично комуникиране. Говоря за професионално публично говорене, а нямам предвид интепретации на махленско равнище. Публичната реч на Радев е рядък шанс за всеки езиковед да се “наслаждава” на странни изреченски конструкции, лишени от логика и смисленост. Те издават много ниско възприятийно ниво и политическото му осмисляне чрез отправяне на публични послания. Как например, ви звучи: ”Аз общувам с този бизнес, който произвежда, изнася и пълни хазната. Но не общувам с този, който я празни със скандални обществени поръчки“ или “Моето шкафче е празно и аз не режа лентички на прескъпи строителни обекти, които започват да се разпадат още със самото помпозно откриване“. Подобно езиково изразяване няма как да бъде отнесено към официално-деловия стил, най-малко заради стиловота неуместност, която не приляга на един президент.
Единственото, от което в момента Радев се интересува е да покачи пропадналия си рейтинг. Затова са тези обходи по маршрута на “стоте туристически обекти на България”. С избора на населените места – кметовете са от БСП или от сателити на социалистите, той препотвърждава, че се позиционира изцяло в лявото поле на БСП и обслужва нейните политичеки интереси. Вече неприкрито той протяга “ръка” и на други маргинални политически субекти, които са в опозиция на правителството. Той изговаря и повтаря техни “опорни точки” в мащаб едно към едно, разчитайки в тази игра на обстоятелствата, т.е (от)където повее вятъра. Разчита на антигерб колаборация, която да произведе някаква допълнителна електорална подкрепа за него и за социалистите. Рейтингът му обаче върви надолу и една от причините е, че се увеличава броя на онези, които се отдръпват от вота си за него като кандидат за президент. Очевидно той възприема този спад като заплаха за евентуалното му кандидатиране за втори мандат, а и въобще за неговото политическо бъдеще. Затова и всичките му ежедневни усилия са за привличане на електорално внимание. По мое мнение тази негова стратегия може да привлече само негативна енергия, защото той продължава да е президент, а от него по конституция се изисква друго поведение.
Kато президент конституцията му преписва да представлява единството на нацията. Засега той се е конфронтирал с всички власти и с институциите в държавата. През тези четири години президентството не успя да генерира обединяване около национални каузи, а само политическо противопоставяне. Президентът не се възползва от най-мощния инструмент – на комуникацията. От комуникацията като философия на взаимодействието, за обективно интерпретиране на обществените процеси и публичните отношения, за осигуряване на прозрачност за президентската институция и за изграждане на държавнически имидж. За него няма вече полезен ход, особено след скандалите, свързани с него и с президентските чиновници. В задънена улица е. Остава му да се озърта за (от)където повее вятъра, за да се хареса на повече граждани. Circus et panem!
