КОЙТО ЗАБРАВЯ МИНАЛОТО, РИСКУВА ДА ГО ВЪРНЕ ОТНОВО

Време за четене: 6 минути

Напоследък все повече се сещам за т.н. линейна концепция за времето, според която времето и историята винаги се движат напред. И нищо от вече случилото се не може да се повтори. Заедно с това живеем с усещането, че ни очаква нещо по-добро. Затова линейното възприемане на времето напред се характеризира с оптимизъм. Склонни сме да забравим миналото, но така не рискуваме ли то да се завърне?

Един от примерите, който е свързан с това усещане е, че диктаторските комунистически режими в Централна и в Източна Европа няма да се завърнат никога. Или че Студената война е “минало забравимо”. Не мисля, че вече може да твърдим това. Даже не звучи оптимистично на фона на видимия крах на либералната демокрация. Политическият хаос, кризата в партиите и в техните идеологии, появата на все нови огнища на конфликти, неовладените мигрантски потоци, дефицита на европейско лидерство и нарастването на агресията и екстремизма – са най-яркото доказателство, че европейците и човечеството не се учим от историята и в някаква цикличност се изправяме пред риска да сме част от нейното повторение. Всъщност означава, че онези, на които е отредено да са водачи на глобалното мислене за човешкото развитие – лидерите, всеки път, когато забравят и маргинализират миналото като източник на опит и на познание, допускат то да се завърне. Първото, за което се сещам в този момент е днешното взаимно замеряне с лексика като “фашисти”, „фашизъм” и прикачването към политически субекти на определението „фашистка партия”, което е симптом за крайните предели в хаоса и противопоставянето в съвременните идеологии.

Това не е единственото, което на фона на случващото се днес в Европа и в други краища на света. Кризата е обхванала и системата за комуникуционен обмен, в който надделяват фалшивите новини и дезинформацията. Те също са фактор за провокирането и за подклаждане на все по-нарастваща агресия и противоречия в национален контекст и в междудържавните отношения. А когато дезинформацията се превърне в официална политика, това вече се превръща в опасно явление. Ако прибавим към това и неглижирането на законите, правилата и Конституцията, които са създадени да уреждат обществените отношения, изводът е, че отделните демокрации, в които това се случва, са поставени под сериозна заплаха. Не сме изненадани и от отказа на ангажименти, произтичащи от общоприети конвенции, осигуряващи нормални международни отношения и мир.

Днес появата на огнища на военни конфликти – войната в Украйна, атаката на Хамас срещу Израел, нарастващата агресивност на Иран и на Северна Корея, геополитическото настъпление на Китай и активирането всеки път на американския военен арсенал, е само част от общата картина на несигурност. В такива случаи се засилва всеобщото очакване за упражняване на контрол над възможното разширяване на агресията. Ще го повторя с голямо съжаление – има дефицит на европейско лидерство, а международните институции, призвани да изпълняват хуманитарни функции, отдавна са провокирали у нас усещането за неспособност да решават ефективно проблемите от хуманитарно естество и да ограничават мащаба на тяхното разрастване.

Много малко са онези, които разбират, че днешната солидарност с украинския народ е важна за възпирането на руската агресия, а водещо е предотвратяването на поражението на Украйна. Доколкото ми позволява проследяването на коментарните мнения относно тази война, съществува сблъсък между различните гледни точко. От едната страна, е избягване и ограничаване на ескалацията чрез преговори и компромиси, а от другата – да се следва хода на стремителното въоръжено противопоставяне. Всъщност на тези два подхода е подчинено и случващото се на сцената на украинския военен театър. Често се говори за забавянето на доставките на оръжие като за проблем, който възпрепятства контранастъплението и работи в полза на Русия. В същото време стремежът да се ограничава ескалацията на конфликта – според експерти, които коментират в украинските медии, води до повече жертви и разрушения. А Кремъл изглежда не смята да отстъпва и да се предава. Процесите на обществена стагнация и ограничаване на свободите в Русия продължават да работят по посока на печеленето на вътрешна подкрепа за реализиране на имперските руски амбиции.

А Кремъл никога не се е отказвал от тях, въпреки че през времето, предхождащо нападението над Украйна, Западът и САЩ имаха такива надежди и не изключваха възможността в Русия да се развият демократични процеси. А и Путин знаеше как да сее и да поддържа заблуди. Затова днес сме свидетели на резултата от стратегическото търпение, с което Запада си затваряше очите пред протичащите в Русия процеси на авторитаризъм и на диктатура. В същото време си спомняме, че той беше много щедър към Русия. Отпускаше се финансиране без всякакви условия, като се разчиташе на това, че подкрепата за икономиката й, ще я накара да се откаже от имперските й амбиции. Затова беше и тази склонност да се неглижират провокациите на Кремъл по отношение на Грузия, например. А не беше ли твърде пасивна реакцията на Запада и на САЩ при анексирането на Крим и към вилнеещата руска инвазия в Източна Украйна? Това не насърчи ли Кремъл да продължи с агресията, за да стигне до настоящата война срещу украинския народ? И това се случваше, докато някои държава от Западна Европа предпочетоха да извличат икономически ползи и да пълнят касата на Кремъл дори за сметка на декларирани ценности, като например, неподкрепа на авторитарни и диктаторски режими. Днес за никого не е тайна, че Кремъл е в основата на логистиката на мигранти, а връзките й с диктаторски режими и подкрепата на същите за ислямския екстремизъм също са известни. Парализирането на корабоплаването в района на Червено море е още един прийом за ескалиране на международно напрежение чрез активиране на глобалните терористични организации. Хусите не са единствените. Такива екстремистки движения има в Ливан, Cирия, Ирак…И САЩ, и Западна Европа добре знаят това.

А ние знаем, че макар в историята да няма повторение на събития едно към едно, съществува цикличност. Най-често това застига онези народи, които са склонни да правят отстъпки, свързани с историческата памет и да пренебрегват грешките от миналото. Няма, и не трябва да има толерантност към всяко проявление на диктат и на газене на доказани и проверени във времето демократични принципи и ценности. Отстъпките от тях могат да ни припомнят и да събудят травмата от едно друго време. Причината – повърхностното и пренебрежително отношение към историята. Знаем и до какво води това – до….невежество. А един народ, който е жертва на собственото си невежество е подходящ „материал” за всеки диктатор. Невежите хора не са любознателни и не се интересуват от съществуването на алтернативи. Наистина удобно за всеки диктатор….А дори вече да сме в 21-и век, винаги може да се роди нов диктатор..

error: Свържете се с автора за разрешение!!