Завръщането към доктрината „Монро” и отражението й върху световния ред.
За доктрината “Монро” светът се сети, когато тя бе спомената във връзка с приемането в края на 2025-та година на обновената американска Национална стратегия за сигурност, която администрацията на президента Тръмп обяви. От медийни публикации по темата стана ясно, че САЩ пренасочва основнния фокус на външната си политика към Западното полукълбо, респ. най-вече към Южна Америка. Ако се доверим на текста на въпросната стратегия, то прилагането на доктрината има за цел „да възстанови американското превъзходство в Западното полукълбо.” Като тази цел се обвързва пряко с националните интереси на САЩ. В тази връзка, вземайки предвид всичко онова, което бих определила като приоритети в сегашната външна политика, откакто Тръмп е на власт, то те са свързани с контрола върху миграцията, наркотрафика, регионалните партньорства, ресурсите и ограничаването на външни влияния. За сметка на това, вече сме свидетели на отказ от някои досегашни американски ангажименти. Трябва ли да припомня за решението САЩ да напусне Парижкото климатично споразумение, Тихоокеанското търговско партньорство, да не се отзове на предоговарянето на Северноамерикаското споразумение за свободна търговия, изтеглянето от Съвета по човешките права на ООН. Може да добавите и ясната позииция на новата администрация на Белия дом, визирайки НАТО и всичко, което касае отношенията САЩ-ЕС. С право някои анализатори свързват тези факти с протичането на дълбоки промени в досегашния глобален свят, на който бяхме свидетели след Втората световна война.
Не бих могла да коментирам онова,което е плод на моята информираност относно американска външна политика, ако не кажа няколко думи за принципите на доктрината „Монро”. Онова, което всеки от вас може да научи е, че историческите й корени ни връщат към далечната 1823-та година. Тогава американският президент Джеймс Монро провъзгласява принципите на тази доктрина, която е изработена от държавния секретар Джон Куинси Адамс, но и до днес носи името „Монро”. Това е времето на колонизации и за САЩ този въпрос се оказва важен и актуален, доколкото фокусът е върху недопускането на европейска колонизация в Северна и Южна Америка. В доктрината се посочва, че САЩ трябва да останат неутрални спрямо европейските войни и войните между европейските държави и техните колони. В същото време всеки опит за колонизиране в Северна и Южна Америка се определя като враждебен акт и намеса във вътрешните работи на америкаските държави. Нещо повече – подобни действия ще се приемат за заплаха за „мира и безопасността на САЩ”. Този „ревнив” подход може да означава само едно – затвърждаване на американската изключителност, която се приема за достатъчно основателна да демонстрира надмощие, на което също – в различно време сме били свидетели или ни е известно като исторически потвърдено.
Самата доктрина „Монро” претърпява във времето някои промени, но най-съществената от тях е предприета през 1904-та година от президента Теодор Рузвелт чрез т.н. „Допълнение на Рузвелт”. То касае утвърждаване правото на САЩ да действа като „международна полицейска сила” в Западното полукълбо с цел предотвратявене на европейска намеса в тази част на света. Когато днес анализатори коментират американската външна политика, провеждана от Тръмп и неговата администрация, много от тях – с основание, говорят за „допълнението на Тръмп” към доктрината „Монро”. И основанието за подобно твърдение е в решителните заявки и действия на САЩ да се противопостави на много важната за нея идеологическа и икономическа конкуренция от страна – да речем, на Китай и на Русия, които Тръмп смята за съперници. Един такъв пример е декларираното от него желание да упражнява контрол над Панамския канал, тъй като се говори, че там се разпорежда Китай. Известно е също, че в началото на 2025-та година, Тръмп издаде заповед за преименуване на Мексиканския залив в “Американски залив”, което се приема като знак за американското надмощие.
Позоваването на горните два примера е в контекста на засилващата се увереност на САЩ да е лидер в Западното полукълбо и че няма никакво намерение да се отказва от тази роля. Естествено е да се очаква той да търси регионални съюзници. Как да ги намира ли? Най-вече като признае предизвикателствата, свързани с онези проблеми, които упоменах в началото на публикацията, и които новата американска стратегия определя като заплаха за националната им сигурност – миграцията, наркотрафика, натиска на чуждо влияние от страна на Китай и Русия, което се измерва с икономическата и геополитическа конкуренция. Тръмп е наясно с настъплението – особено на Китай, което при всички случаи се възприема като заплаха за американското влияние в региона на Южна Америка. Затова и задача на новата американска стратегия е разширяване на зоната на американско влияние. Някои може и да оспорват начина, по който това се случва и дали е резонно на международното право, но не може да се отрече, че сегашната администрация на САЩ действа с подразбирането за т.н. “цивилизационен реализъм”.
Какво е моето разбиране за него ли? Ами накратко моят отговор е, че вече се търсят нови граници в глобалната политика – много различни от тези, наложени след Втората световна война. Очевидно световната политика се преструктурира така, че постепенно се очертават граници не върху основата на съюзи, както е при глобализацията през последните 60-70 години, а сближаването е в отговор на очертаващите се нови предизвикателства. Факт е, че под натиска на технологиите и на проблемите от етнически, религиозен и цивилизационен характер, се преначертават и политическите граници. В този контекст можем ли да се сърдим на Тръмп, който разглежда и поставя САЩ в центъра на Северна и Южна Америка и пише настоящата американска история, вкарвайки в нея епизоди, възприемани от европейците като част от драматичен сюжет. Като например, този с Венецуела и арестуването на Никола Мадуро, което предизвика разнопосочни коментари. Още повече, че става въпрос за една специализирана военна операция в изпълнение на конкретна задача. Арестуването на Мадуро е само щрих от глобалната битка на САЩ с наркотероризма, който е повече от заплаха за американската национална сигурност. Тази операция има и един друг контекст, който е свързан с икономическото проникване и овладяването на ресурси.
Някои може да реши да сравни овладяването на нови ресурси като скрита колонизация. Други го приемат за един от начините да се установи доминиращо влияние. А трети го отхвърлят категорично като нарушение на международното право и намеса във вътрешните работи на други държави. Истината е, че САЩ не иска и няма да позволи други да му отнемат лидерството в Западното полукълбо, което е основание да говорим и за постепенен отказ от глобалното лидерство и от участие в познатите ни вече съюзи. Подобен ход би се отразил – и вече има нескрити опасения, на взаимодействието на САЩ в мащабите на досегашния глобализъм. А това вече пряко засяга и Европейския съюз в контекста на сигурността. Рисковете са свързани с дестабилизирането на изградени вече връзки на взаимодействие и солидарност чрез международни икономически и военни съюзи. Припомням ви, че те възникваха като форми на глобалното управление, основаващо се на спазването на общи правила, отразявани в споразумения и договори с гаранции. Така бяха създадени ООН, Международния валутен фонд, Световната банка, НАТО, Световната търговска организация, Г7, a по-късно и Г20, зоните за свободна търговия, Европейският съюз и т.н. Такъв беше и все още е такъв светът, в който световният мир оцеляваше в продължение на осемдесет години и се опитва да оцелява.
Днес, когато всички сме свикнали с този световен ред, мнозина се питат, а дали краят му не идва? Отговорът би бил по-конкретен, ако някой можеше да предложи алтернатива на досегашния. Аз бих била по-категорична в търсене на отговора, припомняйки всички предимства на мултилатералния подход при решаване на световните проблеми. Само ще припомня, че при него възможностите на общите усилия да се реши един или друг глобален проблем са много повече от тези на „Студената война”. Даже споменаването само на следвоенното възстановяване като комбинация от намаляване на митата и други либерализиращи мерки и създаването на единен европейски пазар е показателен пример за предимствата на сътрудничеството и приемането на общи правила. Искам да кажа още нещо много важно, което касае и България като една от по-малките държави в Европа. Става въпрос за това, че предвидимостта, осигурявана от общи правила винаги предпазва от диктата на по-големите и икономически мощни държави.
В това отношение Европейският съюз е пример за многостранно сътрудничество, което се изразява в по-дълбока интеграция чрез еврозоната, координация на икономическите и фискалните политики, споделяне на рисковете и общи усилия в борбата с икономическото изоставане и безработицата. Между другото, тези дни май се заговори за завръщане на Великобритания в Европейския съюз. Навярно си спомняте, че референдумът за излизането й беше базиран на твърдението, че националната държава ще просперира повече самостоятелно, отколкото ако е част от ЕС. Какво ли не обещаваха застъпниците на напускането, твърдейки, че двустранните търговски споразумения ще са по-изгодни за Великобритания, отколкото действието на европейските механизми за икономическо сътрудничество. Но очевидно това се оказа невярно и британците разбраха много скоро какви препятствия им предлага излизането от интегрираната европейска среда, в която капиталите стоките и хората се движат по-бързо и безпрепятствено. А пазарът на ЕС е с над 500 милиона потребители и обединява държави с динамично развиващ се брутен вътрешен продукт. И както обича да казва лидерът на ПП ГЕРБ – ЕС е най-доброто място за живеене.
По този повод аз не смятам, че новата външнополитическа стратегия на САЩ, както и непредвидимостта и ирационалността на Тръмп застрашаваj Европейския съюз. Решението е в това – ЕС да се опита да разбере и да застигне Тръмп в неговите възгледи за новия международен ред. А това означава Брюксел да пренастрои европейските политики съобразно новата реалност като оптимизира собствените си възможности за лидиране на европейския дневен ред. И в този дневен ред най-важното е запазването на мира и край на войната в Украйна. Очевидно е, че обединяването по интереси в рамките на Съюза (като пример ще посоча Коалицията на желаещите), е добър знак, че се търсят динамични форми за решаване на съюзните проблеми. Но истинското предизвикателство е да се запази вътрешното единство в ЕС и да се затвърди като адекватен партньор на САЩ в утвърждаването на новия международен ред. Като начало трябва да приеме за факт еманципирането си от външни гаранти за своята сигурност. Защото все още частичното оттегляне на САЩ от Европа и съсредоточаването в Западното полукълбо, на този етап трябва да се възприема от европейците като предизвикателство и като шанс за укрепване на единството в рамките на Европа, но паралелно да се развива и равновесието в двустранните отношения със САЩ.
