СТИГМАТИЗАЦИЯТА В ДНЕШНАТА БЪЛГАРСКА ПОЛИТИКА

Време за четене: 4 минути

Не ви ли прави впечатление, че колкото повече една политическа партия е електорално незначителна, толкова повече в публичното си позициониране тя разчита на вербалното отхвърляне на останалите политически субекти. Най-достъпният начин е като залепиш някакъв етикет на конкурента – лъжец, крадец, корупционер, престъпник….Разбира се, в такива случаи визирането е персонално. При атакуването по този начин целта е да бъде изразено отношение, но когато говорим за политика, целта е да се обозначи дефицита на морален интегритет у политическия опонент. Българските граждани толкова са свикнали с етикетирането в българския политически живот, че възприемат подобни изказвания единствено като клише. Но по-дълбокият смисъл е стигматизирането на политическия противник. Стигмата (на гръцки: στίγμα— знак, клеймо, татуировка, петно) има различни значения. Но в политиката това понятие го свързваме с формирането на нагласи за обществено неодобрение, морално осъждане и отхвърляне на политическия противник.

Факт е, че днес в българския политически живот липсва разказа за политиките, които би трябвало да определят консистентността на един политически субект, т.е. неговото постоянно и устойчиво следване на определена идеология в служба на гражданите. Звучи като клише, но няма друг начин една партия да реализира предназначението си, освен като провежда успешни политики за развитие на обществото. В този контекст, очаквано е да има конфликт между отделните партии, породен от стремежа да се наложи една или друга политика. На помощ идват клишетата на отхвърляне на опонента – и най-често, като за целта се използва неговото стигматизиране. Колкото е по-силен той, толкова по-последователно е усилието за постигане на общественото му неодобрение. В такива случаи реториката се превръща във функция за постигането на тази цел. Защото тактиката на тези партии е да градят образа на политическия враг, а не на опонента.

Вярна е констатацията, че в българския политически живот – особено през последните три-четири години, и с малки изключения, липсва разказа за политики. Тази идеологическа слабост партиите се опитват да компенсират като стигматизират опонентите си. Така изчезна конкуренцията по време на предизборните кампании. Днес преобладаваща част от партиите вярват, че могат да печелят електорална подкрепа, като отхвърлят, “изчегъртват” и като всеки ден сочат с пръст политическите си конкуренти. Основателно или неоснователно, клишетата за „модела БСП”, “модела НДСВ”, „модела ГЕРБ”, „модела ДПС” „модела Пеевски”, „модела ПП/ДБ”… бяха, и са в основата на предизборния сюжет. Продължават да се използват като част от инструментариума на българските политици. Маркирането по този начин – и без конкретно аргументиране с факти и доказателства, обаче е до време. Защото в един момент гражданите разбират, че това е симптом единствено на намерението да се компрометира опонента. Тези партии са убедени, че с прилагането на тактиката с вербалното повторение и наслагване на клишета, се постига най-бързо въздействие върху обществените нагласи.

Както вече споменах преди това, в основата на стигматизацията на българския политически живот е отхвърлянето на политическия опонент. Българският феномен напоследък е в това, че тенденцията на “изчегъртване” е по отношение на политически субект, който от години се ползва с най-голямо доверие от избирателите – каквато е ПП ГЕРБ. Партийки с джобен формат горят от желание да поставят себе си над волята на народа, от чиито недра произтича властта. Нещо повече – политически малцинства се самоназначават за привилегировани да са „последна инстанция”, подменяйки принципите, върху които функционира демокрацията.. Но когато се стигматизира една партия, се отхвърлят и всички граждани, които я подкрепят. Усилието да се раздуват изкуствено различията между отделните партии има един-единствен контекст – да се повлияе негативно и възпиращо на доверието, с което се ползва политическия опонент. Затова на прицел са подходите на управление, начина, по който се упражнява власт, но често във фокуса на стигматизиране попадат и отделни представители на стигматизираната партия.

Смея да кажа, че поне досега, стигматизирането на ПП ГЕРБ се осланя на публично лансирани конспиративни сюжети, които се оказват повече плод на фантазното въображение на “кошаревски свидетели” или резултат от вътрешнопартийна целесъобразност за компрометиране на противника в лицето на партията на Бойко Борисов. Били сме свидетели на странни сюжети със странни „герои”. Пред избирателите се разиграват сценарии, които обаче са далече от дневния ред на гражданите. Жалкото е, че политиците продължават да не го разбират. Така са се вторачили в себе си и в другия отсреща, че са забравили за избирателите, които те приемат за даденост. Ама тенденцията вече се е обърнала – все по-малко от тях отиват до урните! И една от причините е, че в днешната българска политика стигматизацията се е превърнала в целенасочено действие за дискредитиране – разчита се на лъжи и на неверни и недоказани твърдения. Докато в същото време гражданите в качеството си на избиратели очакват друг контекст на комуникацията между тях и политиците – завръщане към нормалността и към говоренето за политики по техния дневен ред.

error: Свържете се с автора за разрешение!!