Позната ви е латинската фраза: ”Faber quisque suae fortunae”, т.е. ”Всеки е ковач на своята съдба”. Но сте чували също за известната максима на Цицерон, че „историята е учителка на живота”. Същестува мост между тези две сeнтенции. Най-малкото, защото те с еднаква сила наклоняват мисленето ни към темата за изборите, които правим като народ и защо продължаваме да си причиняваме взаимно „разорение”. Последното се е превърнало в наш национален талант и патент.
В края на 2024-та и в навечерието на 2025-та година, бях решила да пропусна подобна публикация като тази – какво ни се случи и какво доунищожи очакванията ни като общество? Защо все не научаваме урока си и допускаме случайници в политиката да ни управляват. Вече четири години, откакто позволихме на политически некадърници и на некомпетентни управляващи да превърнат в национални категории държавническата немощ, некомпетентността и бандитското управление. Оставихме ги да се налудуват на наш гръб, водейки ни по течението на собствената си безпросветност и морален разпад. Наложи се след тридесет и пет години да си припомним що е това нагло демонстриране на шуробаджинащина, на конфликт на интереси, на партокрация в най-уязвими за държавността ни форми, на толкова прозрачни корупционни схеми и на „революционна” демагогия…Докато светът вървеше напред, за България стрелките на часовника бяха тръгнали на обратно. А народът ни продължи да живее „в очакване на Годо”.
В същото време “плевели” избуяха и в народната свяст. Безразличието към собствената съдба, оставяйки я в ръцете на политически „шарлатани” и шмекери, намери изражение в компромисното възприемане на случващото се и в решението – това не са моите избори и няма да им дам гласа си. A скоро разпадът овладя и държавността. И всички станахме свидетели как демокрацията ни се оказа слаба да го спре. Защото това беше …”промяната”. Сценарият беше спуснат “по баира” и „телефонни измамници” овладяха държавата. Съвсем естествено у българските граждани продължи да се възпроизвежда усещането за скрити и нечисти мераци за овладяване на трите власти през противоконституционни промени и в законите. На помощ се притече “целесъобразния” прочит на понятието „парламентарна република”. И започна едно газене на основния принцип на демокрацията – разделението и независимостта на трите власти. Принцип, който изключва законодателната власт да изземва правомощията на останалите две – съдебната и изпълнителната. Както и да упражнява неправомерен политически натиск върху тях и да възпрепятства реализирането на правомощията им, дадени от Конституцията. Но на някого много му се иска да притежава цялата власт. Дори и през времето, когато няма да е част от парламентарното мнозинство. Известно ни е вече, че този процес преминава през „наш” вътрешен министър, през „наш” главен прокурор, през „наш” главен митничар и „наш” финансов министър, обслужван от бандитско обкръжение. И всичко това, “облечено” в пропагандния „ефект” за съдебна реформа, която в същността си се оказа разтуряне на демокрацията и на правовата държава. Към които обаче – не мога да го отрека, българските граждани все пак успяха през т.н. Преход, да развият чувствителност, която да не им позволява да развият непукизъм към нарушенията на Конституцията и на законите от страна на властимащите.
Реалността на „промяната” се оказа едно прозаично дежавю. Много скандали, свързани с управленските компетентности и с морала на управляващите. Много пропаганден шум през овладени медии. И нула решени проблеми от дневния ред на гражданите. Пълна катастрофа с изпълнението на Плана за възстановяване. Докато в същото време държавата ни задлъжня с десетки милиарди. Крах на така прокламираните конституционни промени – отхвърлени от КС и с нищо допринасящи за очакваната от гражданите справедливост. Причината е, че те са плод на политическа конюктура и са в контекста за овладяване на съдебната власт. И най-вече на прокуратурата, която докато е част от съдебната власт трябва да е независима. Така е и според Римската харта. А що се отнася до “всесилния” главен прокурор, след като предишният беше свален за няколко дни след „внезапното” обръщане гласовете на членовете на ВСС, и този мит се сгромоляса. Той беше поддържан, за да оправдае предсрочни действия за неговото освобождаване под политически натиск, тъй като се оказа….неудобен. И в предишни мои публикации по темата съм писала, че механизмът за разследване на Главния прокурор има една единствена цал – да служи като инструмент за дискредитиране и евентуално елиминиране на неудобен главен прокурор, какъвто в момента е и Сарафов – и.ф. на Главен прокурор. Впрочем, всички законови промени, свързани с тази позиция са за „опитомяване” на първия обвинител и неговото конюктурно използване за преследване на политическия опонент. Но изведнъж всички призиви за проактивна прокуратура се оказваха изпразнени от политическа искреност – в случаите, когато същата реши да се държи проактивно. Тогава действията й моментално се определят като “политическа бухалка”, ако касаят прилагането на върховенството на закона спрямо „наши” хора.
Погледнато от позицията на свършеното през последните четири години, а не само през 2024-та, това е едно изгубено историческо време. В панорамен стил мога да изброя – многократно провеждане на предсрочни парламентарни избори, корупционни скандали, нисък рейтинг на НС, служебни правителства на Радев, атентат и предсрочно освобождаване на главния прокурор, няколко знакови убийства, високи цени, неовладяна инфлация, администрирано, а не реално покачване на доходи, нови държавни дългове, нито сантиметър построена инфраструктура, провал на управлението на София, напъване за Еврозоната и най-накрая…Шенген. И докато други европейски правителства използваха в пълен капацитет възможностите на членството си в ЕС, ние заради вътрешни вражди не можем да намерим вратата за национален просперитет поради липсата на стратегия и заради вторачването ни как взаимно да се „разорим” чрез всяването на разделение и на омраза помежду ни – засега единствен политически инструмент за печелене на електорална подкрепа.
Но да се върнем на Цицерон и на казаното от него – „историята е учителка на живота”. В този контекст ще бъда откровена и ще кажа, че настоящият образ на българската демокрация – такава, каквато ни я докара „промяната”, не отговаря на очакванията на българските граждани. Случилото се през последните четири години, презентирано ни като “промяната” е по-скоро регресивен процес, който не донесе нищо добро за България. Надделяването на негативизма в проявленията на демокрацията и на правовата държава е достатъчно основание да твърдим, че въпросната „промяна” е реинкарнация на едно друго време, с което мислехме че отдавна сме се разделили. Времето, когато “помазаните” се поставяха над закона и над Конституцията. Те са същите, които днес шумно прокламират върховенство на закона и „никой не е над закона”, но стига той да не се прилага спрямо тях. И това няма как да не провокира негативни нагласи у българските граждани, вместо да укрепва доверието им в демократичните ценности.
И все пак, аз не мисля, че демократичният ред в България е заплашен. Но че има разпад, който окуражава анархията и подхранва хаоса, е факт. Затова на своеволията с демокрацията и правовата държава, трябва да бъде сложен край. Обратното ще означава задълбочаване на сегашните кризи – криза в партиите, криза на лидерство, криза на ценностите, криза на елита, криза на позитивните нагласи, криза на електоралните симпатии, криза на авторитети, които да поемат лична и политическа отговорност. И тези кризи не са случайни. Те са резултат от покушението, което бе извършено през последните четири години над българската демокрация и над правовата държава. Процес, който протече под шапката на либералната демокрация, която в своя залез допусна некомпетентността и безотговорността в управлението да вилнеят в безпрецедентни мащаби. В резултат на което бяхме свидетели на имитация на демокрация. Това в голяма степен се дължи на липсата на системни политически и идеологически усилия за възпиране на тази враждебност към държавността и конституционализма. А aрогантното демонстриране на антидържавност и на антиправов ред чрез “промяната” формира условия за всякакъв популизъм. Известно е, че когато обществото е разочаровано, то има нужда от нов избор – дори той да му бъде предложен като чиста илюзия. Точно това е и подходящото време за популистите. Кое ще надделее? Здравият разум на българското общество да подкрепи завръщането към традиционните консервативни ценности и да отхвърли „шарлатаните” в политиката. Или да продължи да си затваря очите пред арогантната им претенция да са алтернатива. И то сега, когато след завръщането на Тръмп в Белия дом, надеждите са за завръщане на нормалността и преодолояване на общественото фрагментиране върху базата на омраза и разделение. И докато ние гадаем как това ще се случи у нас, Земята не спира да се върти, а човечеството – да се развива, защото “всеки е ковач на своята съдба”. Ще успее този, който помни, че „историята е учителка на живота”, т.е. най-добрият начин да се спасим от капаните на миналото е да ги преценяваме като научен урок. Ха, дано случилото се през последните четири години да е вече история и към научените уроци да добавим още един….
<<И ако ме питате – редовно правителство трябва да има, защото така функционира демокрацията. А и за да сложим край на това изкушение – „шарлатани” да продължат да ни управляват. Пък и така ще разберем кой си е научил урока.
