От снощи геополитическият разказ се обогати с още една сюжетна линия. Тази нощ Иран нападна Израел. А когато говорим за геополитика, първият въпрос, който винаги си задаваме е – кой чии интереси представлява и защитава. Така ние, обикновените граждани, се опитваме да тълкуваме случващото се в света на войната. Обикновено първо обръщаме поглед към реакциите на суперсилите като САЩ, Китай и Русия. Тяхната хегемония в световните процеси е ясна. Винаги е било така – те диктуват условията, които в повечето случаи са изгодни за тях или за съюзниците им. Поне периода, който аз познавам като съвременник, доказва, че най-често те прибягват до сила – пряка или индиректна, както и до рестрикции или влияние. Така е било преди, така е и сега – поне войната в Украйна го показва.
След падането на Берлинската стена, светът реши, че може да си отдъхнe от Студената война. Нагласите за „мирно съществуване” притъпиха фокуса на внимание по отношение хегемонистичните апетити за геополитическо влияние. На фона на днес случващото се, мога категорично да кажа, че светът се събуди от „зимния сън” – състояние на лъжливо примирение, въпреки противоречивата същност на геополитическите интереси на т.н. “велики сили”. А през последните няколко десетилетия тези интереси бяха свързани със зависимостта на отделните държави от енергийните ресурси. Факт, с който се обясняват и девиациите в световната политика. Eдин повод да се говори за компрометиране на познати тенденции, като например, как се променяха отношенията между Запада и Русия, между Запада и Китай.
Битката между хегемоните винаги е била за доминиране във влиянието. Особено след 1989-та полето за такова влияние се засили по отношение на държавите от Източна Европа. Eдна голяма територия се оказа място за директен сблъсък на ценности и за ограничаване на руското влияние в държавите от Източния блок. Не може да се отрече, че в битката за геополитическо влияние не става въпрос само за симпатии към Русия или САЩ. Говорим за използването на всякакви форми на политически и икономически междудържавни отношения, които пряко или косвено се използват като инструменти за геополитическо въздействие. Дори на вноса на определени стоки, или на оказването на техническа или научна помощ, не трябва да се гледа като на нещо незначително, когато се има предвид геополитиката.
В току-що изложения контекст мога да посоча пълномащабната война, която Русия води срещу Украйна. Да вземем за пример Китай, който не взема пряко участие в нея, но подпомага Кремъл за преодоляване на руските икономически затруднения, предвид санкциите на Европейския съюз. В същото време аз не съм чула от китайска страна – освен вербално изразени позиции с оглед американската политика, да отправя военни заплахи към САЩ или към останалите Велики сили. Даже някои експерти обясняват това с превантивността на Китай – да не бъдат приложени санкции и спрямо китайската държава. Още повече, че в голяма близост е един надигащ се съперник като Индия, с когото Пекин започна да се съобразява. Но нека не забравяме, че Китай няма да допусне да излезе извън представата за него като суперсила. В този смисъл не трябва да пренебрегваме дипломатическите усилия на китайската държава да разширява зоната на влияние в територии, които са далече в географско отношение, но са важни по икономически причини.
В момента в света има локални военни огнища, които в различна степен са потенциал за усложнения в междудържавните отношения в отделни географски региони. Но не бива да се изключва и възможността от разрастването им в по-голям и широкомащабен военен конфликт. Обстоятелство, което поставя България в по-особена положение, поради близостта до войната в Украйна и войната между Израел и Хамас. Положението в Близкия изток се усложнява и след снощната атака на Иран срещу Израел. Тези военни огнища, както и авторитарните режими са предизвикателство за общата европейска сигурност, но и за националната сигурност на страните-членки на ЕС. Вече сме наясно, че руската агресия срещу Украйна извади на преден план необходимостта от бюджетно осигуряване на военната отбрана и поемането на конкретни ангажименти от страна на националните правителства на европейските държави, въпреки разчетите на общата сигурност в рамките на НАТО.
Вярно е, че САЩ остава да е хегемон с много големи възможности – военни и икономически. Но аз имам предположение, че тези възможности не са същите, каквито те бяха по време на Студената война. Не че преди и сега САЩ не откликва симетрично с военни или с политически средства при преодоляване на военни конфликти или на регионални войни. Въпреки вътрешни проблеми, САЩ остава хегемон в съхранението на световния ред. Но как се отразява на категоричността на американската политика преминаването от мек вариант към по-острия тон в отношението към Русия? Мисля, че има основания да си задаваме въпроса – Русия партньор ли е за САЩ, както беше много десетилетия, преди агрeсията в Украйна, или е съперник, или противник. Това са и въпросите, които в Украйна си задават. За много тамошни военни експерти, чиито публикации в медиите се опитвам да проследявам, има основания за констатацията, че подкрепата за Украйна от една страна трябва да гарантира Украйна да не загуби, но от друга – да не се допусне Русия да претърпи твърде сериозно поражение. Тази стратегия се усеща и от украинците, а техните военни експерти го наричат “контролирана ескалация”.
В края ще се върна към началото на публикацията. Когато става въпрос за военен конфликт или за пълномащабна война – кой чии интереси представлява и защитава? Ако в случая Украйна, Палестина или Израел, ги разглеждаме само като обект на агресия, къде тогава е тяхното право да съществуват като национални държави и да се защитят от агресора – който и да е той. Защото войната винаги има две страни. И жертвите са от двете страни. Войната и за двете страни винаги е свързана със смърт, страдание, разруха, хаос и безпокойство. И когато преди малко повече от тридесет години си мислехме, че военното противопоставяне остава в миналото, ние всъщност бяхме забравили, че за съперничеството в геополитиката не може да им край. Така, както няма край и конкуренцията в заемането на стратегически позиции в международната политика. А главните играчи ги знаем – т.н. Велики сили. След привидното затишие през 1991-2017-та година, известно като времето на „еднополярния модел”, основан на принципите на либералната демокрация, и след няколко регионални „революции”, започна „пробуждането” в национални граници. Но както казва Карл фон Клаузевиц, който е автор на известния трактат „За войната” – „ войната е продължение на вътрешната политика, но с други средства”. Bсъщност истинските проблеми, които са в основата на всяка война са известни от стари времена – завоюване на нови земи, осигуряване на ресурси и работна ръка, установяване на политическо господство с цел експлоатация и насилие. Така че причината може да е само една – проблеми във вътрешната политика и девиации в разбирането за същността на общочовешките ценности и мирното съвместно съществуване. Какъв по-подходящ пример за казаното от Томас Ман: ”Войната е страхливо бягство от мирновременен проблем”.
