Павло Артимишин, Zahid.net
На 11 август на сайта на основния руски опозиционер Алексей Навални се появи статията „Моят страх и омраза“, която той нарече своеобразно „признание“, дадено след нова съдебна присъда за допълнителни 19 години лишаване от свобода – вече и специален режим.
Навални е подтикнат да напише дълъг текст-колона от наскоро прочетената книга на съветския дисидент Натан Щарански** „Няма да се страхувам от злото“, прекарал общо девет години в затворите на СССР. Според един от лидерите на руската опозиция (поне при липсата на реални ефективни антиправителствени фактори в Руската федерация и поради репутацията на политически затворник, той се смята за такъв), от 1980 година (времето на престоя на Щарански зад решетките) до днес малко се е променило в руските затвори – както по отношение на условията на престой, така и по отношение на отношението (да се чете – унижението) на тъмничарите към задържаните.
Трябва да се отбележи, че Навални не смята за виновни за това състояние съдиите, които десетилетия наред бяха корумпирани и твърде зависими от държавната власт (те не бяха трета власт и дори не бяха подчинени на законодателната власт), не и на правоохранителните органи (в текста са определени като „крадливи ченгета“), не и на служителите на ФСБ, които координираха всичко това, и дори… не на Путин. Не! Всички споменати елементи за Навални не са причините за съвременните руски проблеми, а резултат от дейността на онези, които, както твърди авторът на статията, някога е обичал, „за които той беше планина, заради които той спореше до дрезгавост“, и от когото беше толкова разочарован, че днес се мрази за това, което някога е обичал.
Не говорим за някои руски националисти от 90-те години, на които младият Алексей би могъл да се възхищава, четейки тяхната литература някъде в Бутин край Москва или посещавайки техните митинги в Москва (самият той все още се смята за привърженик на националистическото крило в политическото поле на Русия). Става дума за първия руски президент Борис Елцин и представителите на неговото обкръжение, ръководили руското правителство по време на „вълната” и на разпадането на СССР. Това беше Елцин с неговите сподвижници („Таня и Валя“ – дъщерята на президента Татяна и съпругът й Валентин Юмашев, идеологът на руските либерални икономически реформи Анатолий Чубайс, забогатели олигарси – продукт на „дива капитализация“ в постсъветската епоха и бивши „комсомолци“, внезапно станали реформатори), които според Навални са тези, които „продадоха, пропиха, пропиляха историческия шанс“ на Русия в началото на 90-те години.
Така, според него, те поставиха основите на диктатурата още през първото десетилетие след разпадането на Съветския съюз. Първо, поради липсата на ефективна съдебна реформа. Второ, поради фактическото подчинение на руския парламент на президента след октомврийските събития от 1993 година. На трето място, поради въвеждането на практиката за откровено фалшифициране на избори в полза на сегашната власт след 1996 година. И четвърто, сближаването на силовите структури от бившето КГБ и сегашното ФСБ с олигархията и държавния апарат. В крайна сметка, според Навални, вече не е важно кой ще наследи Борис Елцин. Диктатурата вече беше осигурена! А желаният прозападен път на Русия през този период беше разменен за всякакви екзотични острови в средата на океаните, на хиляди километри от самата Руска федерация, закупени там от „семейството Елцин“.
Очевидно подобен ревизионизъм на най-известния съвременен руски затворник не е от вчера. Спомняте ли си тържественото му завръщане със самолета „Победа“ (самолетът „Берлин-Москва“ на авиокомпания „Пабеда“) от Германия в Русия през януари 2021 година? A жена му Юлия с онова прословуто: „Момче, донеси ни водка! Летим у дома“? Тази фраза вероятно не означава много за обикновения човек, който не е запознат (може би е за добро) с цивилизационния и културен дискурс в руското общество през последните 25 години. Но тези, които са „в темата“, знаят, че всъщност това е цитат от легендарния някога за руската младеж (и отчасти постсъветски като цяло) „Брат-2“ на Алексей Балабанов, който излезе през 2000 година – след първата част през 1997 година. Именно с тази фраза рускинята Даша – героинята на Дария Лесникова, която навремето отлетя за САЩ, за да търси по-добра съдба и става проститутка, се обръща към стюарда на полета на Аерофлот, с който тя и Данило Багров*** – героят на Сергей Бодров, се завръщат в Москва.
Няма съмнение, че Данило Багров е идолът на епохата за много руснаци от поколението на 90-те и 2000-те години. Прост руски човек, воювал в Чечня, баща му е рецидивист, а майка му и по-големият му брат все още са пощадени. Последният, разбира се, е бандит, „нов руснак“, занимаващ се с рекет, но Данило го обича. Поне не проявява пряка омраза.
А Данило е борец за истината. А неговото:”В какво е силата, братко” се превърна в лозунг на руската младеж в продължение на цяло десетилетие след шумното излизане на втората част на филма. В света на привидно „дивия капитализъм“ и „заробването“, обхванало освен Русия и други бивши съюзни републики, тезите на Данило, че „за когото е истината, за него е силата“, а не „у когото е богатството, той решава всичко”, се превърнаха в истински балсам за душите на хората, които са родени в СССР, успяха съзнателно да постигнат „съветския ред“, а след това – неговия системен колапс и кризата от 90-те години.
Все повече руснаци посрещаха последвалата постсъветска демокрация от времето на президента Елцин, като я свързваха не с опитите за демократизиране на Русия, а с „шоковата терапия“ на Егор Гайдар, съпроводена с бързото обедняване на населението на фона на появата на „нови руснаци“, за които законът не се отнася, а там, където се отнася, са помогнали парите и връзките в правоохранителните органи; с приватизационните бонове (навярно много руснаци сигурно още не разбират какво е това); с вечно пияния посмешище-президент; с първата чеченска война…И в крайна сметка се стигна до пълен провал през 1998 година. И така, на фона на намаляване на броя на привържениците на либерализацията на Русия, които още през 1991 година се бориха заедно с Елцин срещу „пучистите“ от Комунистическата партия на Украйна, а през 1993 година се включиха в щурма на Белия дом, то от в края на 90-те години нарастна дела на онези, които не бяха против връщането на „силната ръка“ в Русия – с икономическа стабилност, социални асансьори, социална справедливост, и най-важното – с възстановяване на статута на руската държава като влиятелен и решаващ геополитически играч в региона. И на първо място, това е причината Владимир Путин да бъде избран за руски президент през 2000 година. И обожаваха Данило Багров, филмовият борец за правда и истина.
Очевидно за Навални той също беше идол на тяхната младост, защото младостта им падна в онези критични времена и те възприеха 90-те години като появата на възможности, от които руснаците не се възползваха. За това пише в споменатата статия настоящият руски „политзатворник №1“. Друг доста влиятелен човек в Русия – президентът Путин, често говори за това през последното десетилетие. И за двамата този период е периодът на слаба Русия. За Навални причината е преди всичко в самата държава. За Путин причината е външна, тъй като руските позиции в геополитиката значително са се разклатили, a в същото време НАТО се е разширило на изток, приближавайки се плътно до руските граници.
Твърде значителна ли е разликата, за да се твърди, че първото е коренно различно от второто? Въпросът явно е риторичен. Но нещо друго е забележително: в изповедалната си статия Навални отбелязва, че чака времето, когато Русия ще има „нов шанс – прозорец на възможността“, за да се превърне в наистина справедлива и следователно силна държава. И се страхувайте (ето пасаж за страха), че този път няма да стане като преди три десетилетия.
В същото време обаче не се уточнява как тази Русия ще установи отношения със Запада на фона на сегашната война в Украйна. А самата украинска държава в статията не се споменава. И войната за него е по-скоро маргинал, отколкото лайтмотив. Да не говорим за временно окупираните от Русия украински територии.
И Путин, и Навални не харесват руските 90-те години. И по различен начин ли оценяват съвременността? Критиците ще кажат, че през февруари 2023 година Навални се застъпи за териториалната цялост на Украйна в границите от 1991 година. Спомнете си обаче кой от политиците на постсъветското пространство говори най-много за „братството“ на украинския народ и необходимостта от запазване на единството на Украйна (макар и чрез преговори с т.н. ДНР и ЛНР) дори от високата трибуна на Общото събрание на ООН? И кой през октомври 2022 година – вече в разгара на пълномащабната война на Руската федерация срещу Украйна, обяви, че Русия е „единственият гарант на суверенитета“ на Украйна?
Помните ли? Така че, защото…
Прев. от укр.
*Про страх та ненависть Навального. Яка спільна риса Путіна і так званого головного російського опозиціонера? Павло Артимишин (кандидат на историческите науки, учен, изследовател) , Zahid.net
**Натан (Анатоли) Шарански е един от най-известните съветски дисиденти, осъден за държавна измяна и шпионаж в полза на Съединените щати. Прекарва девет години в съветски затвор. Той е първият политически затворник, освободен от Горбачов.
***Данило Багров е главният герой във филмите „Брат“ и „Брат-2“ на Алексей Балабанов. И в двата филма ролята се изпълнява от Сергей Бодров.
