Status quo – съществувало или съществуващо в определен момент фактическо статукво, състояние, положение в обществото, ако имаме предвид обществено-политическия процес. Статуквото е фактическо състояние, част от което е и неговото фактическо представителство. Защо държа да направя това уточнение? Защото в средата на коментирането на политическите процеси в България се е наложило подразбирането за статуквото единствено като настоящо състояние на управлението или на управляващите. Това далеч не е така. И тъй като в латералното мислене фактите и интерпретациите са различни неща, ще се опитам да изложа моето разбиране по темата дали има “промяна” или няма. Но може би ще трябва да направя още едно уточнение, касаещо отговора на въпроса защо у нас нещата или не се случват, или бавно се случват. Отговaрям с едно изречение – защото не се следва естествения ход на обществено-политическия процес, а съществува практика той да бъде манипулиран. За тази цел има тинк-танк центрове, които са добре финансирани, за да въздействат на нагласите и възприятията на гражданите в желана посока. Така обслужват определени политико-партийни интереси.
Да напиша тази статия бях провокирана сутринта, когато политическия психолог Антоанета Христова се опитваше да обяснява на Кольо Колев – другият участник в предаването, че на тези избори “промяната” не е успяла да победи статуквото. И беше права в аргументирането си, че статуквото ГЕРБ, БСП и ДПС заедно имат повече проценти от останалите, които някои се опитват да ни внушат като „промяната”. По данни към момента, когато пиша тези редове – за “статуквото” са гласували близо 52%, а за другите – 32%. Искаш или не искаш, това са фактите, а означава – и истината! Някой може да реши да спори с мен, като се основава на собственото си разбиране за същността на понятието статукво, т.е. само като съществуващо в този момент състояние. Същият може да реши да ми каже, че цифрите и фактите не са аргумент в един спор. И в двата случая имам с какво да му се противопоставя. Привърженик съм на разбирането на професор Едуард де Боно за т.н. “картографски” тип мислене, т.е. тръгва се от фактите и цифрите и едва тогава се формулира заключението. Такива са и моите съвети към всеки политик, който иска да печели доверие.
У нас битката със статуквото е винаги предизборна и декларативна. Най-честото нейно изражение е бунтарството, протестирането и артикулирането на призиви за смяна на управляващите, когато престанем да ги харесваме. В исторически план най-удобното време за подобни проявления са били действително съществуващи кризисни ситуации. Обществените реакции са били спонтанни и не е имало основания за съмнение в тяхното изкуствено продуциране. За случаи като идването на власт на Симеон Сакскобурготски и на Бойко Борисов, действително можем да говорим, че те отговарят на очакваната себестойност на “промяната” – възникнаха две нови нови политически партии и се появиха нови лица. Като лидери – и двамата повлякоха едно мощно движение, което намери отражение и в подкрепата за тях на парламентарни избори. И двамата предложиха на българските граждани платформи, които успяха да мобилизират и въпросната подкрепа.
Но сме били свидетели и на нахлуването и на едни други „борци” срещу статуквото. Те обикновено изскачат в политическото пространство избутани от задкулисието, което аз определям като другото лице на статуквото. Ако не сте наясно какво имам предвид, се върнете на първия ред от публикацията, където ще прочетете, че статукво е и съществувало в определен момент състояние. Примерите, за които можете да се сетите са много, a главните герои в тях са политическите хамелиони, които все гонят оцеляването си в политиката. Те непрекъснато прескачат от една партия в друга и все им се иска да ги приемаме като борци срещу статуквото. Но дали е достатъчно условие нечия популярност, трупана през годините, да превърне някого във властник? Или ако си бил част от съществувало вече статукво, можеш ли да представляваш “промяната”? Отговорът ми е отрицателен, защото на преден план излиза морала и политическата “естетика”, ако мога така да се изразя. Какво бяха т.н. летни “въстания” през 2020-та година? Но в едн овече трябва да сте сигурни – не бяха автентични и не бяха алтернатива, защото на плаца бяха все едни и същи – познати като вечните “протестъри”. Прогласяването на 70-80 % уж подкрепящи ги български граждани се оказа плод на тяхното въображение, както и съществуването на някаква “революционна ситуация”. Колкото и да ни уверяваха, ставаше въпрос за режисирано мероприятие за сваляне на законната власт.
Статукво ли са БСП, ДПС, ГЕРБ, СДС…? Предвид разбирането за статуквото като съществуваЛО или съществуваЩО състояние, отговорът е да. Но в разлтичи моменти те са били “промяната”, както се подразбира в политологичен смисъл – нов политически субект и нови лица. Това са двата компонента на цялото, назовавано „промяна”. Днес “муцуни” в политиката от прехода са отново на сергията, представяни като “промяната”. Аз си спомням, че още през 2015-та година лидерката на “Движение 21” градеше авторитет като се провикваше “за премахването на мутрите и мафията от властта”. И докато зовеше “за разбиване на мутренско-олигархичния модел”, я виждахме обградена от типични негови представители. Същото може да се каже и за останалите “герои” от днешния т.н. “протестърски фронт”, който реално не съществува. Манолова също остава завинаги свързана със статуквото на БСП. Иванов генеалогически е свързан със статуквото, а идейните му прескоци и фиксациите му оставящи впечатление за омраза и преследване на лично отмъщение, няма как да олицетворяват “промяната”. Или да вземем Трифонов, който също не е ново лице в политиката. Не е случайност че коментатори определиха шоуто му като “политическа фирма”, доколкото коментатори тези дни определиха шоуто му като “политическа фирма”. А дали е възможно след като две десетилетия си бил по различен начин част от статуквото, днес да си част от “промяната”? Звучи абсурдно!
Когато избираха Зеленский за президент на Украйна бившия украински президент определи кандидатурата му за президент като “котка в чувал”. Но той много бързо изскочи от чувала и пълнеше стадионите с украинци, които искаха да го слушат, когато говореше за управленската платформа на неговата партия. Юрист по професия, той бе наясно как се печели спор когато срещу теб стои избирателя. А кой от гласувалите за ИТН знае каква е идейната платформа на тази партия? Става въпрос за партия, а не за иницииране на референдум от четири точки – преминаване от пропорционална политическа система, основана на партийни листи – към мажоритарна система; намаляване на държавното финансиране на партиите; намаляване на размера на парламента наполовина до 120; и въвеждане на пряко гласуване за ключови позиции като тази на Главния прокурор. Референдум може да се инициира и без да се влиза във властта. И това е така, защото по същество това са технически въпроси. Но кой ги разгърна концептуално пред обществото – с техните последствия, поражения или придобивки за държавността и демокрацята? Никой. А вие чухте ли какви са възгледите му по вътрешнополитически и външнополитически въпроси, които са важни за сигурността и придвидимостта в живота ви, в живота на вашето семейство? Аз не чух, защото нито той и нито неговите кандидати за депутати се явиха в някоя обществена медия.
В тази предизборна кампания борбата срещу статуквото беше декларативна – надяваха се с вдигнатия юмрук на Радев и с призива “Мутри вън” да повлекат някакво обществено движение. След като не се получи, всеки тръгна по своя път, защото не се разбраха. А и няма как да се получи обществено движение от „кол и въже”, с пърформанси и с хвърляне на яйца и миризлива риба, с окачване на бесилки, с развяване на черни знамена и плашене с черни чували. Подобна политическа и морална нищета няма как да привлича подкрепа. Режисирани улични изстъпления бяха обявявани за „въстания”. Станахме свидетели на отчаяни опити да се разбие демокрацията, посягайки на властите и на институциите, които я представляват. Такива хора не може да са “промяната”, а са символ само на Разрухата и на Хаоса. Надявам се болшинството български граждани да съхранят и в бъдеще прагматичното си разбиране за нормалност в политиката и да продължат да оценяват реално свършената работа. Кураж ми дава подкрепата на тези избори за коалицията ГЕРБ-СДC. Така ПП ГЕРБ е отново победител и лидер в класацията. Доказателство, че ГЕРБ и Бойко Борисов са безалтернативни. По последни данни за коалицията са гласували 828 628 български граждани. Във 24 от всичките 31 избирателни района печели коалицията ГЕРБ-СДС е първа политическа сила. Да не забравяме и в колко областни градове и населени места на България кметовете са избрани на последните местни избори с бюлетината на ПП ГЕРБ.
Изводът след казаното до тук е, че всяко различно мнение допринася за истината…