Днес доксингът е нещо повече от проява на насилие и агресия в социалните мрежи. Той все повече се разраства и става все по-видим в политиката, където омразата се превръща в присъда.
За доксинга се сетих преди време, когато настоящият лидер на ПП обяви публично телефонния номер на някаква съдийка по повод на нейно решение, като призова гражданите да й звънят на въпросния номер. Колко от вас тогава обърнаха внимание на този факт или пренебрежимо го отминаха? Всъщност това е само един пример за доксиране, т.е. за публикуване на лична информация за някого, без съгласието му и с цел тормоз или агресиране. Терминът произлиза от английската дума „dox” и оттам „doxing”, чиято предистория ни отпраща към 90-те години на ХХ век, когато хакерството развива възможности за изваждане от анонимност на конкуренти в мрежата. Днес сме свидетели как като потребители на социалните мрежи доброволно предоставяме лични данни, без да осъзнаваме практическите последици за самите нас. Eдна от тях е, когато доксинга се използва като инструмент на нещо друго – на омразата. Омраза, чийто публичен израз е произнасяне на присъда.
Целта на моята публикация не е да навлизам в същността на всички прояви на доксинга или какво трябва да е вашето ответно поведение. Заплахите могат да идват от различни посоки, вкл. и от брокери на данни за информация. Отворете си пощата и ще се натъкнете на много спам. Запитвали ли сте се защо е така? Защото някой може би е продал вашите данни. А може би става дума за т.н. отворени данни, които самите ние сме публикували. Както разбирате, доксирането действа изключително онлайн. По-компетентните от мен ще ви кажат, че не бива да бъркаме доксер със сталкер. Вторият действа и като преследва жертвата си със съобщения, публикации и т.н. Така че с технологичния напредък се увеличават и възможностите да бъдете притеснявани и тормозени.
Но да си дойдем на думата. Позволих си горното въведение, защото в българската политика отдавна се използва феноменът доксинг, като се разкриват лични данни на политическия опонент, поднесени така, че те да обслужат определена политическа цел. Нормално е за българския политически живот всеки политик да се окаже обект на окарикатуряване и интерпретиране, на телефонен терор и даже на сатанизиране без основания. Но всъщност двигателят на това е омразата в политиката. Затова доксингът следва да се разглежда и в контекста на политическото противопоставяне. Нещо повече, все по-често чувам коментатори, които си позволяват да посягат публично на физическите качества на някои политици, насаждайки хомофобски или етнически настроения, които пораждат омраза и противопоставяне.
Тези дни в мрежата се върти един списък на журналисти, които някакъв активист от ”Продължаваме промяната” не харесвал. Според него, те са тези, на които им шушнат опорки в ухото по време на живо предаване. Това за „шушненето” го знаем и e възможно да се отнася към някои от включените в списъка. Но там има и лица, които едва ли може да бъдат причислени към първата категория на „нехаресвани” и на „неодобрени” от анонимния автор на въпросния списък. Нещо ще да се е пообъркал този „хроникьор” на „правилни/неправилни” журналисти. И за да не бъда разбрана погрешно, ще кажа, че съм против всякакви списъци, както и съм против да се използва екрана на едно неделно телевизионно предаване за заплашване на политическия опонент с „юмруци и бой”, както направил един от полулидерите на ПП/ДБ и в същото време водещият да не реагира. Против съм, защото това ни връща към едни други времена – много отдавнашни, и не толкова. Преминала съм и през това и то във време, когато не беше никак лесно и безопасно да казваш истината. То бяха битки…., но да не ви губя времето.
Отправянето на директни заплахи в политиката е дъното, до което може да стигне всеки, наричащ себе си политик. А какво да кажем за сцените, в които виждаме едни озверени лица на хора, които видимо трудно контролират себе си. На този фон т.н. опорки за компрометиране ни изглеждат невинни. Прибавете към тях и ползването на технологиите и на изкуствения интелект. Оказва се, че днес не е проблем да осмееш някого или „да му подлееш вода”. Впрочем подобни подходи трябва да ги разглеждаме и в контекста на употребата на дезинформация и излъчването на фалшиви новини. А вие наясно ли сте към кого най-често и целенасочено са стрелите на доксинга? И защо точно към тях? Факт е, че след 2020-та година в българския политически живот тече процес на губене на доверие към преобладаваща част от парламентарно представените партии. Причината е в качеството на техните депутати. Същите се опитват да компенсират своите политически дефицити като нападат политическите си опоненти, които видимо се ползват с по-голямо обществено доверие.
Вярно е, че в българския парламент се навъдиха много евроскептични партии, а някои от тях са и в българския парламент. За тeзи политически субекти е важно да се каже, че са популистки по своя характер и са изпразнени откъм идеологиял. Pазчитат най-вече на популистка фразеология, подкрепена със заплахи от парламентарната трибуна. Това имам предвид като казвам, че днес доксингът е нещо повече от проява на насилие и агресия в социалните мрежи. Той все повече се разраства и става все по-видим в политиката, където омразата се превръща в присъда. Последният пример е с причакването и тероризирането на депутата от ИТН Балабанов и на професор Вълчев след участието им в последното издание на „Панорама”, за което писаха медиите. Не че не се е случвало по време на протестите от 2020-та или преди това. То не бяха черни чували, бесилки, причакване, апокалипсиси…
Естествено е всичко това да влияе директно на подрастващите и на младите хора. Изражение на подобно поведение са погромите и палежите, извършени от тях по време на протестите. Прибавете и т.н. локали, както и агресията в училище. Това не бива да бъде отминавано безучастно. И вината не трябва да я търсим само в младите хора. А и проблемът не е само в агресията, а и във всички последици от него. За решаването имат отношение много хора и институции. Но те очевидно не са си свършили добре работата. Защото всяко поколение трябва да е подготвено така, че един ден да е в състояние да поеме осъзнато отговорностите си на граждани. Означава да придобие както познания, така и умения, които да го опазят и от чисто негативното влияние на пропагандното съдържание в социалните мрежи, когато то обслужва тяснопартийни интереси, възползвайки се най-вече от техните емоционални импулси.
Но подрастващите и младите хора трябва добре да знаят, че когато до един момент си стоял далече от реалността и си живял с представите от социалните мрежи, съществува риск да станеш лесна плячка за политици, които искат да те употребят и после да те изоставят. Ние от предишните поколение добре знаем какво беше преди и какво е сега. Винаги може да бъде по-добре. Но релността в България много се промени след влизането ни в Европейския съюз. И ако някога беше невъзможна мечта да можеш само с лична карта и малък багаж да се качиш на самолета и без никакви забрани и бюрократични ограничения да отидеш до Париж или до Виена, да учиш в европейски университет, да говориш свободно какво мислиш…и да протестираш. Дано никога днешното поколение не разбере какво е да живееш в диктатура. Дошло е време, вкл. и поколението “джензи” – също като други млади хора, да дадат своя поколенчески принос, като продължат нататък и довършат започнатото за проевропейското развитие на България.
Ще ми се да завърша оптимистично, но преди това ще си позволя да обобщя ситуацията накратко, която изглежда така – тези наши деца и младежи някой ги беше доксирал онлайн и излизайки да протестират, те бяха решили, че и площадът е техния дигитален свят. Но извън него нещата изглеждат доста по-сериозно. Защото едва ли ставаше въпрос само за “бюджета”, а за това как да опазим държавността, без да убиваме демокрацията и правовата държава. Затова не изключвам някои от тези млади хора вече да са го осъзнали. Ще ми се също да не останат разочаровани. Да, за тях лесната част мина. Повеселиха се. Наиграха се. Някои от тях бяха промотирани като „лица на протеста”. Едва ли те са останали доволни от чутото и видяното, но това е друга тема за коментиране. Време е за учене, защото както е казал поетът: “ България сега цяла вази гледа”. Така че, който не си е свършил работата, очакваме да си я свърши….И моят съвет е – стойте по-далеч от омразата! Между другото, баща ми казваше, че истинската политика е дълбока вода и в нея няма място за тези, които не са се научили да плуват. Който разбрал, разбрал….
