Навършват се 170 години от рождението на “партриарха на българската литература” Иван Вазов. Винаги когато почувствам потребност да се потопя в някоя комична интрига, посягам към “Чичовци”. На повърхността на сюжета е малкия живот на едни малки хора – тяхната душевност, бит и нрави. Под тази повърхност е битовото безвремие и дребните мащаби на техния дребен живот. “Чичовците” са обобщаващо название за ограничени и изостанали хора. Отношението на Вазов към тях е двузначно и противоречиво. Подиграва се на невежеството им, но е склонен да им прости пороците, защото за тях той има историческо обяснение. За разлика от него аз не мога да си позволя подобно амбивалентно отношение към днешните “чичовци” и към “чичовщината” в българската политика.
“Чичовците” и “Чичовщината” в българския обществено-политически живот не са изчезнали. “Чичовците” са автори, сценаристи или режисьори на политически скандали със сюжет на дребни битови епизоди от един застоял политически живот. Или са актьори в пародиен уличен театър, като българския президент. При всички случаи става въпрос за избиване на комплекси. С дребнави интереси и комични разправии “чичовците” компенсират отсъствието на идейни виждания. Затова подобно политическо поведение няма как да е истинска политика. За днешните “чичовци” политическото оцеляване е единствения рефлекс, който осмисля живота им. Те декларират ценностни мотиви, които обаче са противоречащи на реалните им действия. Водещо е тяхното благополучие, а не толкова служенето на обществените интереси. Политическото им съзнание остава ограничено на битово-лично равнище. Техните “чичовски” нрави ги правят непригодни за истински промени и да съпреживяват духа на времето.
Всяко време ражда “чичовци” като Иванчо Йотата, Иван Селямсъза, Варлаам Копринарката! Те спорят, защото смятат, че само тяхното мнение е важно. Затова критикарстват всички и всичко. Неспособността им да са алтернатива те компенсират с подхранването в обществото на съмнения към политическите им опоненти. И докато сеят заблуди и спекулират с истината и с действителността, за тях всъщност е важно още колко дълго може да останат в политиката. Те не преживяват драми, ако веднъж са се провалили в нея. Обявяват се за “нови лица”, забравяйки, че лицата им са същите. Не е възможна промяна там, където хората вече са констатирали тяхното ограничено и елементарно мислене. Иначе за това си има определение – нарича се хамелионщина, като при Хаджи Смион.
“Чичовщината” оцелява благодарение на двойствеността. Много от нейните представители също като господин Фратю призовават:” Не се бойте, братя, к*раж!”, а в същото време се озъртат плахо наоколо. Други обещават много и всичко, но не постигат нищо в интерес на хората. Домогването до властта е за да се възползват от нейните облаги. В публичните си изяви изразяват загриженост за народа, а всъщност става дума само за политическа реклама. Те не забелязват неодобрението на гражданите, но се възторгват от собственото умение да спекулират и да правят внушения. Те днес не се боричкат в Ганковото кафене, а в парламентарната зала и от парламентарната трибуна. Използват я както социалистите – за сплетни и за партийна пропаганда, както днес го направи тяхната лидерка. За да реши вътрешнопартийните им проблеми, ги прехвърли на чужд гръб – ГЕРБ искали “да разбият БСП отвътре”. После продължи в познатия стил – да внушава и да спекулирa. В парламентарната зала, в студиата или от някое кьоше противоборството не е нищо повече от пародия.
Българската политика е сюжетно организирана също като в “Чичовци” около някакви битови конфликти и маловажни събития. Например, разпрата между Варлаам и Селямсъзина е заради прогнил капчук. Повестта всъщност пародира високите национални идеи на онова време. В този смисъл мога да кажа, че говорейки за днешната българска политика, ние имаме предвид нейния профаниран образ. Всеки ден ставаме свидетели на комичното “снижение”, на пародиране, което прави от политиката “хумореска”. Достатъчно е да спомена пърформансите, като вчерашния с десанта на “Росенец”, когато Хр, Иванов от ДеБъ атакува с лодка лятната резиденция на Доган. В подобни забавни пърформанси намират израз споменатите от мен дребни битови епизоди от неуспешно политическо присъствие с подтекста на пародийното и комичното.
“Чичовщината“ е духовно състояние. Проблемът на “чичовците” е самото мислене. Спомняте ли си колко много усилия коства на Хаджи Смион, докато “напъне куфалницата си”. За разлика от него политиканът Иванчо Йотата е много устат, но глвата му не ражда нищо по-различно от глупостта. “Чичовщината“ е нарицателно определение за морално и политическо невежество. Но благодарение на “чичовците” българинът е готов да повярва на всяко обещание за “чудо”. Затова те са обобщаващ образ и на онези наши сънародници, които приемат пасивно наглите домогвания на провалени дребни хорица с дребни душици до политиката. С тях тя заприличва на възрожденско позорище, чиито зрители обичат да ги забавляват палячовци, да ги заблуждават кресливи женици или безделници…. И умната! Предизборно време е!
