Прочетох публикувани извадки от учебника по история за десети клас, отнасящи се до управлението на Жан Виденов и с автор Искра Баева. Като свидетел на всичко случило и като човек, който е преживял оня ужас, аз съм не просто възмутена, а потресена, че един историк може да допусне толкова явен политически субективизъм. Текстовете не само пресъздават някаква друга политическа картина, но те ме карат да се питам дали тогава въобще ме е имало на този свят. В същото време бях не просто съвременник, а гражданин и професионалист с активна политическа позиция. Самата аз преминах през стъргата на целия преход и водих трудни битки, прокарвайки политики в областта на културата, а по-късно и в образованието – в условията на изключителна съпротива. Житейските трудности, които преживя моето семейство, това на колегите, съседите и приятелите, бяха част от един ад, който трудно бих могла да опиша във всичките му детайли. Кошмарът на празните щандове и на празните кесии се пренасяше и в сънищата ни, за да продължи с нова сила и на сутринта.
Най-малкото не е професионално един историк да изкривява фактите, да ги скрива или подменя. Осезателно личи опита на авторката да провокира и индиректни усещания за несъстоятелността на предприeманите тогава демократични промени, свързани със смяната на старата система и новата пазарна икономика. Докато в същото време, фактите и събитията, свързани със социалистическото управление на Виденов са скрити, така че променят политическата картина до степен на наузнаваемост. Придържайки се към обективността, трябва да кажа, че и останалите автори на текстове за този период в другите учебници, не са се отказали кой знае колко от този подход. В различна степен на непълнота и неотразяване, всеки е прокарвал своята “истина”. По мое мнение, когато става дума за история от толкова близък период е много рано да се прокрадват каквито и да е оценки, изцяло изградени на политическите предпочитания на който и да автор на историческо съдържание – при това през учебник в горната образователна степен! Училището не пише история, а само изучава фактите и събитията.
А вие искате ли да узнаете как аз съм отразила онова време в моята все още недовършена автобиографична книга “Отлетели птици”? Ето как! “В края на 1994 г. социалистите спечелиха абсолютно мнозинство в парламента, а техният лидер Жан Виденов стана премиер на страната. Неговото управление трябваше да премине през т.н. “перестройка”, по примера на разпадналия се вече Съветски съюз, и чийто автор е Михаил Горбачов. На думи се заговори за промяна и пазарни механизми, а на практика се възстановяваха принципите на държавната планова икономика. Масовата приватизация подмени реалната приватизация. С нея стартира и продължи през годините разграбването по незаконен начин на държавни активи. Бе възстановено и държавното ценообразуване върху почти всички стоки и услуги. На практика се извършваше пълзяща реставрация на старите икономически отношения чрез наливане на средствата в неработеща икономика, която мутренски структури вече бяха успели да окупират в нея най-апетитните предприятия. Тогава много се говореше и пишеше за активисти на БКП-БСП, чиито икономически интереси бяха и на входа, и на изхода им. Те прибираха печалбите, а загубите оставаха за сметка на държавата. Беше държавна политика да се отпускат средства на държавните предприятия, които се превръщаха в лоши кредити. А това доведе вкупом до масови фалити на петнадесет банки и пълен крах на банковата ни система. Просто парите в тях свършиха. Тогава беше отворена “печатницата за пари”. Настъпи страшното време на инфлация, хиперинфлация, обезценяване на лева. Доходите ни от заплати се стопиха – моята учителска заплата за един ден стана седем долара. Всичко поскъпна. Един хляб “Добруджа” струваше петстотин лева. Страната бе обхваната от тотална криза – финансова, след нея – икономическа, после – социална и политическа. Страниците на вестниците от онова време са най-доброто доказателство за повсеместния разпад на обществения живот във всичките му проявления. Ето някои от заглавията:” Храната поскъпва с часове”, “Цигани крадат мърша от екарисажа“, „Няма пари за пенсии“, “Пирогов свърши гипса“, “Хора загиват от глад “, “Гълъбите – храна за пенсионери “, “С ковашки клещи вадят зъбите“. В същото време няма пари за изплащане на пенсиите и заплатите.
На 2 октомври 1996-та беше убит Андрей Луканов – деец на комунистическата партия, министър-председател на две поредни правителства през 1990 година. Краят на годината е, декември, курсът на долара достигна 3000 лв, което смъкна пенсиите на 1-2 долара, а заплатата ми вече беше 4 долара. Картината бе повече от апокалиптична. Българската държава бе във фалит и изпадна в неспособност да изплаща външния си дълг. Годишната инфлация стигна 310,8%, т.е. животът беше поскъпнал повече от трикратно за една година. Една трета от банковия сектор – 19 банки, бяха фалирали вследствие икономическата кризa. Бе извършен големият грабеж и дълговете на т.н. „кредитни милионери“ се изпариха, a заедно с тях – и спестяванията на стотици хиляди граждани. Левът се срина. Магазините бяха празни. Заради зърнената криза купувахме хляб с купони. Мощна протестна вълна обхвана цялата страна. Недоволството бе породено от тежката икономическа ситуация, фалитите на банки и хиперинфлацията.
На 21 декември 1996 г. Жан Виденов подаде оставка като председател на Висшият съвет на БСП и декларира, че подава оставка и като министър-председател, както и оставка на цялото правителство. Това той го направи не в Парламента, а на партиен форум на БСП на 22 декември. Няколко дни преди това, Обединените демократични сили депозираха в НС „Декларация за спасението на България“. В нея се съдържаха три точки: решение за въвеждане на валутен борд, сключване на споразумение с МВФ и Световната банка за провеждане на пазарни, структурни реформи, незабавно разпускане на 37-то НС и организиране на предсрочни парламентарни избори. Спомням си, че управляващото социалистическо мнозинство бавеше дебатите по декларацията. В същото време напрежението сред хората растеше и те очакваха с нетърпение решението на Парламента. На 6 януари 1997 година, за да спаси положението, Георги Първанов предлага съставянето на ново правителство с премиер Николай Добрев, който към този момент е министър на вътрешните работи. Опозицията обявява митинг и около Парламента започват да се събират много хора от София и от страната.” Следва друго продължение, което в някаква степен е отразено в публикацията ми “Датата 4 февруари 1997 година”.
Моето поколение, коeто е преживяло онова време и сме били част от него, не трябва да спираме да говорим за него, за да не допуснем всичко отново да ни се случи. Затова ще повторя това, което съм казвала много пъти в други публикации по темата за прехода – познаването на историята винаги дава посока за мислене, но и за действие. Обективното отразяване на историческите факти е възможност за придобиване на опитност младите хора да оценяват политическите събития чрез обективното им отразяване. Запознавайки се, сами ще преценят на кого днес трябва да вярват и на кого – не, защото ще могат и да разпознаят сред днешните ментори и лидери на партии онези, които през онова време бяха главните виновници за банковите фалити и икономическия крах на държавата, както бяха и в първите редици на разбойническо-мениджърската приватизация. Днес същите безсрамно продължават да ни натрапват “визия за България”, обещавайки ни от същото. Затова да не подценяваме опасността младите хора да не узнаят истината за прехода в неговата цялост. Трябва да се спрат всякакви опити да се въздейства на учениците чрез невярно отразяване на историческите факти в учебното съдържание, както и да се прокрадват внушения, водещи до погрешна преценка на събитията. МОН е призвано да не допусне подобна нагла провокация към обществото да се реализира. Защото няма съмнение, че всякакво изкривяване на факти влияе директно на ценностното мислене, което е допирната точка на личния политически избор. Затова нека оставим в учебниците документалните свидетелства и фактите да говорят…
P.P. И ако искате да прочетете още за моята гледна точка по темата, може да прочетете и другите ми две публикации: ”Изучаването на историята в училище” и “Отново за изучаването на историята в училище”.
