Те винаги израстват отново като на хидрата
Любко Петренко, Zahid.net
Обичам да гледам руски пропагандни програми в YouTube от време на време. Особено токшоута, където участниците, задъхвайки се в собствената си жлъч, заплашват целия свят с „ядрена пепел“, „аналогови“ ракети, студени и гладни зими и т.н. На едно от последните предавания, привидно солиден преподавател от солиден университет (MDIMV) изпадна в лудост: „Те не се страхуват от нас! Украйна спря да се страхува от нас! Трябва незабавно да се направи нещо.“ И всички в студиото започнаха да я аплодират.
Т.е. руският елит е много загрижен от факта, че украинците не се страхуват. Че украинското общество не е същото като руското, което се страхува от репресивната държавна машина. И именно този модел, при който единственият фактор за социална консолидация е страхът, устройва не само руското правителство, но и представителите на руския елит и интелигенция. Разбира се, не тази, която се противопоставя на войната, защото от нея и без това е останало много малко и тя няма нито влияние, нито достъп до медиите.
Когато разглеждам това състояние на нещата в руското общество, често се сещам за брилянтния писател Володимир Войнович. Никога не спирам да се възхищавам на неговия визионерски талант. Трябваше да е преди 37 години, за да се опише толкова точно сегашна Русия с нейната шизофренична идеология, глобална агресивност и хиперболична пропаганда. Говорим, разбира се, за неговия сатиричен роман-дистопия** „Москва 2042“.
Романът е написан през 1986 г., когато Михаил Горбачов беше начело на Съветския съюз. Инициираната от него „перестройка“ вече беше в разгара си. За първи път съветските хора чуха думи като „гласност“, „прозрачност“, „консенсус“. Възникват първите неправителствени обществени организации, поставя се началото на кооперативното движение. Започна всякаква демократизация. Проведоха се първите опити за преговори със Запада. Проведоха се първите телемостове, на които уж „случайни“ съветски граждани можеха да разговарят чрез видеовръзка с обикновени американци. Програмата KVN, която беше забранена от десетилетия, се върна на телевизионните екрани, „непрепоръчителните“ филми бяха извадени от рафтовете и пуснати. Във вестниците се появиха първите статии, критични към съветската история и настоящето. Случиха се дори първите относително честни, алтернативни избори.
По това време Владимир Войнович не е в СССР, той е в принудително изгнание заради книгата си „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“. Защо? Тези, които са я чели, знаят, а тези, които не са я чели, горещо препоръчвам да я прочетат.
Във всеки случай Войнович, разбира се, следи внимателно всички събития в изоставената си родина, дори от чужбина. И очевидно „перестройката“ на Горбачов му беше ясна. Той много добре знаеше, че тази играчка с демокрацията няма да продължи дълго.
„Ковете желязо, до Горбачов“ – перифразирахме известна руска поговорка, подозирайки, че тази „перестройка“ рано или късно ще свърши, че гайките ще се затягат, демократичните кълнове ще бъдат смачкани, кооперациите ще бъдат разградени, а всички ентусиасти ще бъдат изпратени в лагери. Но все пак исках да вярвам в по-добро бъдеще. Това трябваше да се случи още през август 1991 г. За щастие пучът се провали, съюзът се разпадна и Русия получи още няколко години относителна демокрация.
А Войнович разбира още през 1986 година, че рано или късно Русия ще се върне към фашистката диктатура. Дори сегашният православно-комунистически-имперски режим начело с „Гениалисимус“ ясно пророкува. Режим, който ще заплашва целия свят, ще държи в страх собствените си граждани, превръщайки ги в бедни роби. Роби, принудени да обслужват режима, за да получат малко храна. Даже можеше да се видят лозунги, призоваващи да се предават продукти втора употреба. Въпреки че храната, която държавата можеше да им осигури, не беше много по-различна от „вторичен продукт“.
В държавната система на Русия, описана от Войнович, църквата играе важна роля. Вярно, това вече не е православната църква, а новата комунистическа църква, с канонизираните Маркс, Енгелс и Ленин. Което в крайна сметка по своята дълбока същност отговаря на реално действащата Руска православна църква с кадебисти-папи и генерал Кирил начело. Патриархът на Войнович беше отец Звездоний, който учи енориашите правилно да „сменят звездите“.
В този роман бях особено очарован от това как е обрисуван образът на „живия класик”, писателят дисидент Сим Симич Карнавалов. Внимателният читател безпогрешно ще забележи тук алюзия за Александър Солженицин. По време на „перестройката“ съветските граждани за първи път прочетоха култовия му роман „Архипелаг ГУЛАГ“ с острото осъждане на сталинизма и в крайна сметка на цялата съветска система.
Но Войнович още тогава вижда в дисидента Солженицин пламенен руски шовинист. Така създава своя Карнавалов. Точно така ще се прояви Солженицин след завръщането си в родината от изгнание през 90-те години. Последвалата му публицистика (на първо място, есето-манифест „Как трябва да организираме Русия“) ще постави основата на имперската концепция за Русия, която Путин ще възприеме.
Солженицин призова Русия да се разшири териториално, за да остане „велика сила“. След смъртта му тези негови тези са подхванати от други „имперски мислители“. Същият Александър Дугин или Владислав Сурков. Между другото, за Сурков. Този бивш адютант на Путин написа през ноември 2021 година, т.е. в навечерието на мащабната руска инвазия в Украйна от Русия, доста емблематична статия, озаглавена „Къде отиде хаосът? Разопакована стабилност“.
Кое е интересното в това писание? На първо място, авторът защитава не просто целесъобразността на експанзията, но и нейната екзистенциална необходимост за Русия. Освен това, като истински интелектуалец, той обяснява тезата си на базата на втория закон на термодинамиката, според който ентропията (а с нея и хаосът) не може да намалява, камо ли да изчезва.
„Социалната ентропия е много токсична. Не е препоръчително да работим при нашите условия. Трябва да я изнесем някъде далеч. Износ за рециклиране в чужди територии“, съветва Сурков. Според него перманентното нахлуване в чужди територии, окупацията и анексирането – както са били жизненоважна необходимост за Русия, така и остават. „Векове наред руската държава с нейния строг и неподвижен политически интериор се е запазила изключително благодарение на непрестанното желание да излезе извън собствените си граници… За Русия постоянното разширяване не е просто една от идеите, а реален екзистенциален аспект на нашето историческо съществуване“, казва той.
Следователно Русия ще си остане агресивна и опасна държава за своите съседи (и не само). Но в това, както се опитва да ни увери Сурков, не са виновни нито руските власти, нито руснаците в частност. Защото експанзията е жизненоважна за Русия, „екзистенциална“ за нейното „историческо съществуване”, както той казва.
Какъв извод може да се направи от всичко това? Само че докато Русия съществува в сегашния си вид, ще има глобална заплаха за мира и стабилността. Дотогава международната архитектура за сигурност няма да може да функционира правилно.
Да умиротворяваш Русия, да я либерализираш и демократизираш е абсолютно безсмислена задача. Защото дори и да е възможно да се направи това, такава демократична метастабилна държава ще съществува в много ограничен период от време. Това вече го видяхме след вълненията в началото на 17 век, след поражението в Кримската война от 1853-1856 година, след поражението във войната с Япония през 1904-1905 година, след свалянето на автокрацията през февруари 1917 година, и накрая -след разпадането на СССР през 1991година. Рано или късно отсечените глави на императорската хидра израстват отново и всичко започва отначало.
*Оригинално заглавие: Відрубані голови російського імперіалізму. Вони завжди відростають, як у гідри, Любко Петренко, Zahid.net
** Дистопия е противоположният термин за утопия. Като такъв той обозначава тип въображаем свят, пресъздаден в литературата или киното, който се счита за нежелан. Думата е образувана от гръцките корени δυσ (dys), което означава ‘лош’ и τόπο tó (topos), което може да се преведе като ‘място’. В случая става въпроз за пресъздаване на свят, в който противоречията на идеологическите дискурси са доведени до най-крайните си последици. В този смисъл дистопията изследва настоящата ни реалност с намерение да предвиди как определени методи за управление на обществото могат да доведат до несправедливи и жестоки системи. Например: нация, в която се упражнява строг държавен контрол, за да се гарантира организирано, щастливо и отстъпчиво общество, може да доведе до тоталитарен режим, който репресира индивида и ограничава неговите свободи въз основа на предполагаемо общо благосъстояние.
https://zaxid.net/statti_tag50974/
