Илюзии за възможността за демократичен преходв Русия в сегашните й граници
Петро Герасименко, Zahid.net
Цялата история на руската демокрация е като фарс. Същевременно е показателен и поучителен, тъй като показва изключителната трудност на демонтирането на авторитарен модел на системата в страна, която никога не е познавала демократичните процедури и практики. В държава, в която империализмът и желанието за завземане на чужди земи винаги са били в основата на идеологията и политиката, малкото опити за демократизация много бързо завършиха с формирането на нова диктатура. И цялата вътрешнополитическа борба се свеждаше до борбата за власт.
Някои уважавани западни политици все още вярват в една хубава приказка за демократичната трансформация на Русия, която може да се случи след падането на режима на Путин. Това е наивна вяра, основана на слабо познаване на руската история. Освен това е опасно, защото създава безполезни илюзии. За цялото време на своето съществуване, започвайки от Московското княжество и царството и завършвайки с Руската империя, СССР и Руската федерация, историята на руската демокрация е 10-годишна. В края на краищата това беше хибридна демокрация, която нямаше нищо общо със своите западни партньори. Дори съвременен Иран може да се похвали с по-голям исторически опит в демократичните форми на управление от Русия.
Първият неуспешен опит за демократизация на Русия датира от началото на 20 век. По това време Москва не познава практиките на парламентаризма, но си остава автократична империя с неограничена власт на императора. Поражението на Русия във войната с Япония, насложено върху остри вътрешни проблеми от социален и национален характер, доведе до началото на революцията през 1905 година. Император Николай II беше много неохотен да се откаже от пълната власт. Но под натиска на бунтовните маси той е принуден през октомври 1905 г. да издаде манифест за свикването на Думата и предоставянето на елементарни права на поданиците.
Но революцията от 1905-1907 г. абсолютно не беше триумф на демокрацията. Или дори зората му. Империята категорично не искаше да се отърве от имперското си наследство и да даде свобода на народите. И Николай II всеки ден мислеше как да възстанови пълната власт и да превърне Думата в обикновен придатък на автокрацията. Руската Дума не се превърна в пълноправен законодателен орган. Политическите партии, които бяха избрани преди нея, изповядваха напълно недемократични принципи, по-специално запазването на „единна и неделима Русия“. Десните подкрепят съществуването на автокрацията. А левите, сред които бяха и болшевиките, искаха да свалят императора. Но не за да стане по-късно Русия демократична, а за да се установи в нея нова диктатура – диктатурата на пролетариата. Накрая през юни 1907 г. императорът разпуска Думата от второто свикване. Никой не протестира за това. И това беше краят на руската революция и играта на хибридна демокрация.
През 1917 година събитията се развиват по малко по-различен сценарий. След Февруарската революция властта първоначално е прехвърлена на Временното правителство. Взе се курс за свикване на Учредителното събрание. На обширната територия на империята започват бурни процеси на политическа трансформация. Но членовете на временното правителство изобщо не бяха големи привърженици на демокрацията. Беше запазен принципът на „единна и неделима Русия“. Някои членове на временното правителство нямат нищо против да използват армията и да установят нова диктатура в страната. Това се доказва от бунта на Корнилов през август 1917 година. Въпреки че създаваше видимост за активна дейност, авторитетът на временното правителство сред руснаците беше нисък и непрекъснато падаше. Въпреки това силите, които се застъпват за премахването на „буржоазната демокрация“, придобиват все по-голяма популярност сред руския народ.
Успоредно с временното правителство се формират т. н. Съвети на работническите и войнишките депутати, които се контролират главно от левите социалисти. Постепенно властта от тях заграбиха най-умелите, коварни и цинични популисти от онова време – болшевиките. Те не предложиха на хората никакви предимства на демокрацията. Но те съблазниха масите с лозунги като „отнеми и сподели“, „земя – на селяните, фабрики – на работниците“. И за да настъпи този рай на Земята по-скоро, беше необходимо да се установи нова форма на управление – диктатурата на пролетариата. И като цяло руският народ хареса тези идеи. Много бързо болшевиките печелят мнозинство в Съветите, организират октомврийския преврат и обявяват, че „революцията се е състояла“. Руснаците нямаха време да се сбогуват с автокрацията, тъй като няколко месеца по-късно се озоваха в друга авторитарна реалност – комунистическата. Това беше краят на една кратка игра на хибридна демокрация за Русия до края на 20 век.
В гражданската война от 1917–1921 г., която обхвана бившата Руска империя, борбата за власт не се води между тези, които искаха да видят демокрация в Русия. Комунисти, водени от Ленин, и различни руски белогвардейски движения с авторитарен формат се състезаваха за контрол над страната. И, разбира се, всички страни в конфликта бяха обединени от желанието да се запази Руската империя и да се предотврати обявяването на независимост на нациите, които бяха част от нея. Болшевиките спечелиха тази брутална война – по-специално, защото предложиха на руснаците тип политическа система, близка до техния манталитет. Просто императорът и автократът вече са заменени от комунистическата партия с лидер начело.
След разпадането на СССР през 1991 година имаше трети кратък период на хибридна демокрация в Русия. Не продължи дълго и приключи през 2000 година, когато Путин дойде на власт. Но би било голяма грешка да разглеждаме периода на управление на Борис Елцин в Русия като пример за демокрация. Външната политика и вътрешният агресивен характер на Русия не са се променили. 90-те години не бяха само време, когато имаше поне някакви алтернативни медии или появата на политическа конкуренция в Русия. Това е време на ожесточена борба за власт. По времето на Борис Елцин на територията на бившите съветски републики се случиха много външни агресивни авантюри на Москва. Сегашните руски анклави в Грузия и Молдова, както и Черноморският флот в Крим и войната в Чечня с масови убийства на цивилно население са следствие от политиката на Кремъл от онова време.
Авторитарната същност на Русия през 90-те години не се промени. В Русия най-популярни бяха политическите партии и политиците, които бяха привърженици на авторитаризма и те не го криеха. Самият Елцин също съгреши с авторитарни практики. В края на краищата в демокрациите президентите не назначават своите приемници. Путин успя с лекота да събори „къщата от карти” на руската демокрация от 90-те години, но това не беше никаква демокрация, а фарс, нейно жалко копие. Руското общество като цяло прие с благодарност новата авторитарна реалност и въздъхна с облекчение. Епохата на неразбираемите противоречиви експерименти отмина, появи се нов цар.
Лекотата, с която авторитаризмът в различните му форми се възпроизвежда в Русия, свидетелства за дълбоките му корени в структурата на руския манталитет. Москва има дълга и ужасна практика на тоталитаризъм и управление на жестоки тирании. Всички опити на Запада да насади демокрация в общества, на които тя е напълно чужда, се провалиха. Продължителното присъствие на войските на западната коалиция в Афганистан и похарчените стотици милиарди долари не помогнаха да се изгради поне някакъв жизнеспособен неавторитарен модел на управление там. Свалянето на диктатурата на Саддам Хюсеин също не доведе до разцвет на демокрацията там. В случая с Русия ситуацията се усложнява от наличието на идеологията на расизма и факта, че тази страна остава колониална империя. Краят на управлението на Путин няма да реши проблема сам по себе си. Защото се крие в руския мироглед. Руският манталитет със сигурност ще роди нов Путин. И нови проблеми за свободния свят.
И така, какъв е изходът от ситуацията? Донякъде е трудно да си представим, че войските на западните съюзници са влезли на територията на Русия, за да учат руснаците на демокрация и да ги накарат да се чувстват виновни за извършените престъпления. Разпадането на Русия на няколко автономни държавни образувания би дало повече шансове за сбогуване с имперските амбиции и авторитаризма. Въпреки това част от политическите елити на Запада в дълбините на сърцето си все още се забавляват с илюзии за възможността за демократичен преход в Русия в сегашните й граници. Вярата в илюзия също е трудна за лечение.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие:Коротка історія «російської демократії». Ілюзії про можливість демократичного переходу в Росії у рамках її нинішніх кордонів, Петро Герасименко, zahid.net
