Опасности дебнат Русия отвън и отвътре
Аґнєшка Бриц, Ярослав Коцішевський
През нощта на 12 срещу 13 септември азербайджанската армия атакува арменските позиции на няколко гранични пункта. Целите на артилерийския обстрел, ракетите, изстрелвани от дронове и крилатите ракети, не бяха отбраната на останките от Нагорни Карабах, до голяма степен окупирани от Баку в победоносната война през 2020 г., а зенитно-ракетни батареи и арменски гранични постове. В изявленията на Ереван се говори за героична отбрана и стотици убити и ранени бойци.
Има няколко причини, поради които Баку реши да атакува. Първо, защото можеше. Няма значение дали става въпрос за коригиране на границата или за контрол на коридора към Нахичеван, азербайджански ексклав. Никой, освен тези, които претендират за лидерство в региона – Азербайджан и Турция, не усеща по-добре отслабването на Русия. Те отдавна нарушават руските интереси на територията на бившия СССР. Преди две години, в последния етап от войната в Нагорни Карабах, те имаха военно-политическа инициатива. Русия допринесе за прекратяването на огъня, но никой няма да го спази, ако имперските й зъби бъдат избити от армията на държава, класирана на 23-то място по военна мощ от Русия.
Второ, Кремъл за пореден път се демонстрира като ненадежден защитник на клиентските си държави. И не само че Русия не е в състояние да защити ефективно Армения, много по-вероятно е тя изобщо да няма намерение да изпълнява гаранциите си за сигурност. Преди две години Москва намери извинение да не помогне на своя съюзник. Тя позволи унизителното поражение на арменците само защото войната се води на спорни територии, а не в рамките на официалните граници на Армения. Според Сергей Сумленни, експерт по Източна Европа и бивш ръководител на киевския офис на фондация „Хайнрих Бьол“, изводът е само един: „Никога не позволявайте да бъдете превърнати във васал на Русия. Ще бъдете унижени, изтощени и изхвърлени“, написа той в Туитър на 13 септември.
Моментът на атаката изглежда не е случаен – няколко дни след впечатляващия успех на украинската контраофанзива, която победи руските войски в района на Харков. Подробното ниво на поражение все още не е известно, особено след като руснаците успяха да изтеглят повечето от войниците си, но с цената на изоставени оръжия и боеприпаси. Украинците получиха буквално планини от артилерийски боеприпаси, стотици танкове и различни бойни машини в различни условия и дори такова скъпо и рядко оборудване като радарната система „Зоопарк-1“, която помага за унищожаването на артилерията на противника. В резултат на това 1-ва гвардейска танкова армия на Русия, която практически престана да съществува като пълноценна оперативна връзка, която трябваше да защитава Москва в случай на война с НАТО.
Информационната дисциплина на украинските военни в съчетание с типичната „мъгла на войната“ означава, че следващите действия на Киев, да не говорим за целите му, са неизвестни. Това обаче не променя факта, че светът гледа с учудване как украинците отново побеждават „втората армия на света“. Дори липсата на оборудване и технологии на Кремъл трябва да бъде запълнена в чужбина, както се вижда от закупуването на оръжия от Иран и използването на дронове Shahid-136, доставени от Техеран в Украйна. Ответните атаки срещу цивилни цели, като обстрела на топлоелектрическата централа в Харков, създават впечатление не за демонстрация на сила, а за отчаяно отмъщение и обречен опит за сплашване на украинците.
От оперативно поражение до глобален провал
Поражението на Кремъл в Украйна и изтеглянето от Харковска област (както преди няколко месеца от Киевска, Черниговска и Сумска област) все още е оперативно поражение с ограничено влияние върху глобалната политика на Русия спрямо Украйна, Европа и света. Въпреки това, пораженията на Москва се следят отблизо от съюзници и клиенти на Кремъл, от Армения до Иран, Сирия и Йемен, до Либия и Централноафриканската република, както и съперници и врагове, включително Китай, Грузия, Азербайджан и Турция.
Атаката на Азербайджан срещу Армения може да се счита за следствие от твърдението, че слабостта на Москва означава беззащитност на нейните клиенти. Ако Баку успее, примерът на Азербайджан скоро може да бъде последван от други държави, организации и диктатори, които функционират или остават на власт благодарение на подкрепата на Кремъл. Техният списък може да бъде продължен безкрайно. Пример за това е сирийският президент Башар Асад, чийто режим беше спасен с намесата на Москва през 2015 г. Благодарение на тази война руснаците опитаха тактиката да принудят градовете да се предадат, като безмилостно бомбардираха цивилни обекти, особено болници, водохващания и електроцентрали. Методът, тестван в Алепо, след това беше приложен в Мариупол. В брутална обсада, която вероятно е убила повече от 100 000 жители, руснаците превзеха руините, но не сломиха съпротивата на украинците по начина, по който помогнаха да се сломи съпротивата на бунтовниците против Асад. Сега, в резултат на неуспехите в Украйна, Москва започна да изтегля част от своите войски, по-специално системите за ПВО, от Сирия.
Същото важи и за групата Вагнер, частна армия, обучена и оборудвана от руското министерство на отбраната, която прилага политиката на Кремъл в Сирия, Либия и Централноафриканската република. Заобиколени от мита за безмилостни и ефикасни супервойници, вагнеровците също търпят огромни загуби в Украйна, а участието им във военните действия не натежава на везните в полза на Москва.
Замразени конфликти, като Приднестровието, което се отдели от Молдова, или територията на Грузия, контролирана от проруските сепаратисти, години наред бяха смятани за активи на Москва. Във всеки момент Русия може да предизвика безредици, за да повлияе на политиката в Кишинев и Тбилиси или да дестабилизира цели региони. Тези места сега може да се окажат слаби точки, пасиви, които Кремъл трябва да поддържа въпреки липсата на доверие и военен и икономически колапс. Съюзниците и симпатизантите на Русия в Европа може също да започнат да си задават въпроси за бъдещето – от Марин льо Пен във Франция до Матео Салвини в Италия и Виктор Орбан в Унгария. Ако това се случи, оперативното поражение в Украйна ще се превърне в глобален стратегически провал, сравним с разпадането на Съветския съюз и края на Студената война преди 30 години.
По какъв начин Путин ще „подаде оставка“
Атаката срещу Украйна може да е един от последните пароксизми на фантомните имперски амбиции на Русия и същевременно последният акт, който завършва тридесетгодишния процес на разпадането на СССР. Цикълът ще приключи, когато Русия загуби в Украйна, а военното поражение ще предизвика лавина от необратими промени както външно, тоест около Русия, така и вътрешно.
В Русия нараства политическо напрежение и това създава основата за промяна. От малкото сценарии за смяна на властта – военен преврат, дворцов преврат или масова революция – нито един от тях не изглежда много вероятен. Въпреки че военните са раздразнени от липсата на обща мобилизация, лошо въоръжение, намеса в оперативните планове на президента – несъмнено цивилен, тъй като офицерът от ФСБ няма понятие от изкуството на войната – те няма как да не се подчинят на главнокомандващия.
Последният път, когато военните се опитаха да вземат нещата в свои ръце, завършиха с пълен провал. През 2005 г. генерал Владимир Квачков, ветеран от войните в Афганистан и Чечения, споделящ популярните сред военните имперски възгледи, направи опит за покушение срещу Анатолий Чубайс. Бойците му взривиха експлозиви край пътя и стреляха с картечници по колата, превозваща политика. Покушението се оказва неуспешно и Квачков попада зад решетките. Днес той се оплаква от неефективността на специалната операция на Украйна, но военните правилно му отговарят, че „няма право да критикува армията, ако е провалила обикновена засада“.
В крайна сметка дворцовият преврат щеше да бъде извършен от нелоялни към Путин служители, които имаха пряк достъп до президента. Междувременно „политбюро“ – най-тесният кръг от доверени лица – е подбирано и тествано през годините и също е финансово зависимо. Сергей Шойгу няма да стане Брут, въпреки че имаше спекулации за това в първите седмици на войната. С Путин го свързва приятелство, съвместен риболов и любов към шаманството. Ако Шойгу загуби позицията си за поражения на фронта, Путин просто ще го премести в друга посока, без да причини никаква вреда. Във всеки случай, върху лоялността на останалата част от „политбюро“ – шефовете на службите Сергей Наришкин (СВР) и Александър Бортников (ФСБ), както и бившият шеф на ФСБ и Съвета за сигурност Микола Патрушев – той също може да разчита.
Най-вероятният сценарий в настоящата среда е прехвърляне на власт. Няма да прилича на дуото Путин-Медведев, когато Путин оглави правителството през 2008-2012 г. Бързо се оказа, че той запазва и реалната власт, а Дмитрий Медведев трябваше да бъде „либералното лице“, което трябваше да приспи Запада след войната с Грузия. И той, трябва да се признае, се върза на този номер. Днес Медведев вече не се приема на сериозно. Въпреки че се опитва да бъде повече ястреб от турбопатриотите, публичните му коментари предизвикват само смях и злобни въпроси за трезвостта му.Моделът, който може да се използва, вече е внедрен от самия Владимир Путин или по-скоро от службите, които стоят зад него. През 1999 г. Борис Елцин подаде оставка, след като получи гаранция за сигурност за себе си и своето „семейство“ (тогава не се знаеше със сигурност дали това е буквално неговото семейство или олигарсите, за които става дума).
Ако Русия претърпи военно поражение в Украйна и не може да го прикрие с пропаганда, то от гледна точка на управляващия елит това ще бъде най-доброто решение. Това само ще позволи на режима да оцелее, като измести Путин на заден план, който ще бъде обвинен за това поражение. Винаги ще има извинение, например поради здравословното състояние. Публиката вероятно ще чуе, че Володимир Володимирович реши да подобри здравето си някъде в уютен курорт, вероятно в любимата си околност на Сочи.
Късни полумерки
Путин ще подаде оставка, но преди това може да назначи свой наследник, тъй като самият той изпълняваше задълженията на президент на Русия преди изборите през 2000 г. Кормилото може да поеме Никола Патрушев, ястребът сред кремълските ястреби, онзи, който нашепваше антизападни конспиративни теории на Путин, и чекистът, срещу когото Путин изглежда като либерал. Патрушевството би било много лоша новина за Запада, тъй като би означавало още по-конфронтационна политика на Кремъл, управление на истински хардлайнери и искрена враждебност към англосаксонците.
Прехвърлянето на властта на Патрушев обаче може да успокои нарастващото разочарование на руските маси и по този начин да неутрализира риска милиони да излязат на улицата. Днес възмущението от некадърните генерали и политици в Кремъл се изразява в стихове от военните, а турбо-патриотичните кръгове говорят много шумно за това. Тоест империалисти, монархисти, турбославяни, руски фашисти и неонацисти, както и ветерани от войните (т.нар. афганистанци и чеченци). Политологът Андрий Пионтковски оценява броя им на 15% от руското население, което е доста. Така че, независимо от репресиите, ако милиони ядосани руснаци протестират, те ще поискат да няма край на войната и демократични реформи и наказване на отговорните за поражението на майка Русия.
Путин е убеден, че обявяването на обща мобилизация може да доведе до масови социални протести. Едно е да изпратиш на фронта буряти и бедни момчета от вътрешността на Русия, работници по договор, тоест доброволци, и съвсем друго е да принудиш всички да отидат на фронта.
Общата мобилизация би позволила да бъдат взети в армията директно от улицата, университета или работата и насила да бъдат изведени от домовете им. Освен това за първи път от края на Втората световна война Русия ще бъде във война. Ето защо Путин, противно на препоръките на Генералния щаб и неговите съветници, упорито прибягва до половинчати мерки – допълнителен набор, благоприятни условия на военния договор, принуждаване на губернаторите да включват свои регионални подразделения и дори набиране на осъдени в наказателни колонии.
Сегашната ситуация за първи път представлява много сериозен риск за управлението на Путин. Икономиката е все повече парализирана от санкциите, наложени от Запада, връщайки нейното развитие поне с едно поколение назад. Още по-лошо, в опит да спаси ситуацията, Кремъл се съгласява да стане васал на Китай. Неслучайно още преди лятната ваканция и напоследък, когато украинците започнаха да изтласкват руснаците от Донбас, Путин даде знак чрез Сергей Лавров, че е готов да разговаря с Киев. Още тогава той е бил наясно в каква посока се развива ситуацията.
Фактът, че Путин все повече губи контрол, се демонстрира от зачестилите прояви на открита критика. Има подозрение, че то е изказано директно от офицери от Генералния щаб, според източник от Кремъл телеграм каналът „Генерал СВР“. А членове на местните власти в Москва и Санкт Петербург публично призовават за оставката на Путин. Броят на смелите хора може да се увеличи, а акциите на гражданското неподчинение ще се увеличат. Всичко обаче зависи от това как Кремъл ще реагира на ситуацията. Можете да затегнете репресивните гайки. Путин също може да се опита да спечели времето, да маскира поражението на фронта с пропаганда, ядрен шантаж, фалшива атака на Червения площад, което ще позволи на Кремъл да оцелее до зимата, надявайки се, че тогава замръзналият Запад ще започне да гледа по-покорно на Москва.
В крайна сметка той може да смекчи политиката си, но това е малко вероятно. Путин прекрасно помни как завърши перестройката, а това е крахът на империята. Има и възможност лавината вече да е тръгнала и процесът на края на путинизма да не може да бъде спрян. Путин, както някога Горбачов, имаше време да реагира преди няколко месеца, тоест да обяви мобилизация най-късно до лятото и да попълни фронта в Донбас с половин милион допълнителни войници. Днес е твърде късно да обърнете фронтовата линия в своя полза.
Каква карта изигра Путин?
Путин лесно можеше да не започне война, но да разтърси Украйна отвътре, корумпирайки олигарсите с печеливш бизнес, финансирайки последователни проруски партии, гледайки „руски мир“ през рускоезичната телевизия и подкрепяйки мита за братските народи. Можеше да изчака, докато газопроводът „Северен поток-2“ заработи и германците станат още по-зависими от него. И накрая, можеше нагло да се намеси в президентските избори в САЩ, Брекзит във Великобритания и да не взриви оръжеен склад в Чехия. Финландците и шведите нямаше да изберат да се присъединят към НАТО, Полша и балтийските държави все още щяха да се възприемат като антируски истерици, а Западна Европа щеше да остане в комфортната зона, точно както Путин не би се безпокоил от никого в Кремъл. Той обаче постави всичко на една карта. И тя не отиде при него.
Прев. от укр.
*Заглавието на украински е “Поразка в Україні – це не кінець проблем Путіна.Небезпеки підстерігають Росію ззовні та зсередини”. Текстът на украински е превод от полски език и е публикуван в рамките на проект за сътрудничество между ZAXID.NET и полското списание Nowa Europa Wschodnia. Оригиналното заглавие на статията на полски език е: Klęska w Ukrainie to nie koniec problems Putina
https://zaxid.net/statti_tag50974/
