Бих ви отговорила с едно изречение и няма да сбъркам. Когато управлението е некомпетентно и има дефицит на историческа памет. Означава, че липсва духът на познанието за управление на държава-членка на ЕС, т.е. в условия на демокрация и върховенство на закона. Означава, че имаш погрешното разбиране, че всичко започва от теб и нищо друго не е важно. Да, но с това не казвам всичко. Защото когато управляваш, трябва да знаеш, че този процес е преди всичко дух на атмосфера между управляващи и управлявани. Това е рамката и няма защо да бягаме от нея, а да я разбираме. И в тази рамка има различни гледни точки, които в един момент трябва да бъдат “изтъргувани”. Съществува такъв подход в латералното мислене. И нямам предвид неговото негативно тълкуване, а говоря за онзи момент на споделено приближаване на различните гледни точки за управление на държавата. Защото и в този случай винаги има какво да се научи, дори да си от онази страна, която е загубила спора.
Днешното време поставя много въпроси, вкл. и този за противопоставянето на демокрацията от едната страна, и авторитаризма и диктатурата – от другата. Но това не започна единствено с появата на коронавируса и последващите мерки за ограничаване на пандемията. Причината не е и само в налагането на фейка и дезинформацията по доста авторитарен начин, превръщайки ги и в официална политика на много днешни правителства. Тези два факта – овладяването на пандемията и засилването ролята на дезинформацията са по-скоро резултат, а първоизточникът е тенденцията на авторитаризъм чрез изпълнителната власт, което става за сметка на законодателната и на съдебната. Една тенденция, която би трябвало да тревожи демократичния свят и неговите лидери. Да добавим и войната, която Русия води в Украйна и как тя се отразява на страховете на хората. Още един допълнителен фактор, от който може да се възползва всяка изпълнителна власт при прокарването на едни или други политики и при вземането на едни или други решения. Кризите, на които днес сме свидетели са комулиран ефект от влиянието на изредените фактори – пандемията, дезинформацията и войната. Те направиха възможно използването от изпълнителната власт на недемократични подходи и практики.
Ситуацията, която бе породена по време на пандемията принуди много демократични правителства да действат в условия на извънредност, но и в нарушение на общоприети ценности, които отдавна сме приели като демократични. Струва ми се, вземайки предвид и настоящото българско правителство, че властта продължава да обслужва инерционно този апетит към концентриране на повече власт, отколкото е разписано в Конституцията. И аз не за първи път в мои публикации ще поставя въпроса дали българската демокрация не е под заплахата на нечисти намерения, свързани с концентрирането на много власт в ръцете на няколко човека. Това всички го виждаме. А и тенденцията се задълбочава. Тя все повече придобива измеренията на пълно обсебване на все повече публичен ресурс под контрола на същите тези няколко човека в правителството. При това между тях съществуват обвързаности и близки отношения – семейни и родствени, бизнес и приятелски връзки, които няма как да не пораждат съмнения за конфликт на интереси и злоупотреба с власт. Нещо повече – след т.н. “изчегъртване” и овладяването на властта от “наши” хора, се задълбочава ефекта от непрозрачно управление. А знаем, че най-важното в упражняването на власт е прозрачността. В този контекст искам да напомня на управляващите, че при сегашните технологични възможности за комуникация и за бързо достигане и получаване на информация, една истина, която правителството е решило да скрие, може да стигне много по-бързо до обществото, отколкото те си представят.
Прозрачността не е единствената предпоставка за успеха на едно управление. Много е важно как то реализира публичното говорене по дневния ред на обществото. Това е начина една власт да общува с гражданите. Не е без значение и кой говори – политик или експерт, аматьор или популист, но и как те говорят. Днес кризите са благодатен повод за популистко говорене, но кризите трябва да бъдат решавани. Онова, което констатирам и което ме тревожи е, че на популистката вълна са се покатерили всички. Дори и онези, които доскоро много обичаха да изпъкват с умението да боравят с мисловните категории на неолиберализма и глобализацията, днес те конюктурно предпочитат да си затварят очите пред очевадното потъпкване на демокрацията и нейните ценности. Признавам, че се двоумя в определението за това какво наистина се случва. Дали е временно отклонение, криза на демократичните ценности и лидерите, които ги представляват, или е някакъв повратен момент. Какво да очакваме да се случи, или то вече се случва – след почти 80 години се появи нов Хитлер…
Ако сте прочели внимателно написаното дотук, надявам се да сте получили възможността да подредите вашето мислене по темата. Например, може у вас да се е появило ново прозрение за случващото се по българските ширини. И в този контекст да съберете в сюжет вашите лични възприятия за настоящото управление на България. Както ще се опитам да го направя и аз, чрез един къс разказ. Ще го направя, убедена, че казаното преди това е принципно и рационнално, за да ми послужи в търсене на отговора какво ще се случи или вече се случва в България – след повече от 30 години? Възможно е да сте от онези, за които продължението на демократичния процес не ни осигурява необходимия ресурс за успех и търсим нещо друго? А може да сте като мен, защото аз смятам, че демокрацията трябва да продължи. Тя има още много неизползвани ресурси. Откриването им би трябвало да е предизвикателство за всеки интелигентен човек. Но за да продължим, ще трябва да признаем някои истини.
Днес управлението на държавата ни е в ценностна криза. Причината е в липсата на програма за управление, която трябва да представлява визия за разположени във времето системни действия и програмни усилия за преследване на ясно формулирана цел, съответстваща на обществения интерес. Никое коалиционно споразумение не може да подмени програмния документ за управление. Затова са тези хаотични действия, напомнящи импровизация за отклоняване на обществения фокус от фаловете в управлението на кризите. В никакъв случай не може да става дума за осмислени и адекватни действия. А точно в този момент България има нужда от подготвени управляващи. На фона на кризите и липсата на прозрачност, остават неясни обилните харчове и задлъжняването с нови заеми. И това е на фона на галопиращата инфлация, която е вече в пъти повече в сравнение със средната европейска стойност. Впечатлението е, че правителството има интерес от повишаване на инфлацията, защото всички знем, че чрез нея се отчита увеличаване на приходите. Тенденцията на нарастване е симптоматична и за отсъствието на инвестиции и мерки за стимулиране на растежа, защото това е единствения начин “възходът” й да бъде спрян.
Усещането за хаос и прескачането от една тема към друга, което се случва без аргументирано обвързване с дневнния ред на обществото, издава липсата на ясно формулирани цели за постигане. Засега онова, което правителство прави, е да смени едни хора с други. “Реформи” няма, а по-скоро представяното за “реформи” e или смяна на едни хора с други – нарича се овладяване на властта с наши партийни другари, или с тези “реформи” се заличават вече постигнати демократични завоевания. Такъв случай е прокламираната “реформа на съдебната система”, респ. как да прекратим предсрочно мандата на Главния прокурор, как да разтурим прокуратурата или да превземем ВСС и Конституционния съд. Което всъщност се свежда до това да превземем изцяло и съдебната власт, и регулаторните органи….което е същото – да превземем властта под флага на “изчегъртването”. Както вече съм го казала в други мои публикации, закриването на специализираното правосъдие нанася поражение върху принципа за върховенство на закона и не е в интерес на българските граждани, които очакват повече справедливост.
А как се справя правителството с темата за ветото и РСМ? Усещането ми е, че не Република Македония иска да стартира преговори за влизане в ЕС, а България. Странно е българският народ да бъде убеждаван за вдигане на ветото, като ни се “докарва от девет кладенеца вода”. Най-популярната опорна точка е как ЕС не може да приеме Украйна, заради нашето вето или вдигнем ветото, защото така сме оставяли РСМ под влияние на Кремъл….Забравяме ли, че тя е член на НАТО? А доколко ветото пречи на старта на Украйна за ЕС? Ще припомня, че правилата за предсъединителния период никой не ги е променил. Така че Украйна може да бъде приета след 10-15 години. Между другото, по публикация в украинския печат преди дни стана ясно, че от един месец премиерът на Великобритания Борис Джонсън преговарял с Полша, Украйна, Литва, Латвия, а може би и с Турция за учредяването на паралелен ЕС. Истината за този натиск на българското правителство върху консолидирания национален интерес – РСМ първо да изпълни задълженията си по Договора от 2017-та година, може да бъде обяснен единствено с приети лични ангажименти от страна на премиера. Въпросът е срещу какво? А може би срещу приемането ни в Еврозоната, въпреки сегашните показатели, които при този начин на управление на кризите, може да продължат да се влошават и да се отдалечават от показателите, поcтигнати при управлението на Борисов.
България се управлява от хора без авторитет, които се опитват да си го наваксат на гърба на българския национален интерес. Аз не съм чула премиер на европейска, а и на друга държава, който във всяко интервю да плюе по неговата държава и по нейните граждани. Обяснението може да е само едно – така се отплаща на онези, на които е възможно да е давал големи обещания, без да осъзнава, че нечий чужд интерес може и да не съвпада с националния. Под претекст как се борим за “нулева корупция”(колко ли странно звучи в ушите на европейските ни съюзници и патртньори), върви процес на свръхконцентрация на власт в малка група от хора. На фона на липсата на структури по места и партиен организационен живот, както го предвижда Закона за партиите, е адекватен въпроса кой всъщност ни управлява? Каква е идеологията, която тази партия изповядва? Въпросът е не само ценностен, особено ако става въпрос за практики на държавно управление. Публикуваният вчера в медиите проектозакон “Василев” не бива да бъде подминаван с пренебрежение. Има много причини той да предизвика мигновено толкова негативни коментари. Този документ е противоконституционен и противоречи на европейското законодателство. Посяга на основни принципи на правовата държава – разделение на властите и върховенството на закона, както и на основни граждански права. Само хора с недемократично и извратено мислене, с комплекси и с уклон към абсолютна власт, може да са неговите автори. Но “това което повече ме притеснява е степента на индивидуалната и политическа патология, която е родила подобен текст”(Томислав Дончев). Защото този законопроект наистина е “чудовище”, родено от утробата на некомпетентна и недемократична власт.
