Една подходяща алегория, за която се сетих, слушайки от снощи коментарите за изборните резултати от вчера. И за да съм коректна – нали си спомняте за стъклената чаша, в която до средата е сипано вино. Песимистът казва, че тя е “наполовина празна”, а оптимистът – “наполовина пълна”. Друг ще каже – “в нея има вино”, а стъкларят – “чашата е стъклена”. Вече трябва да сте разбрали какво искам да ви кажа – всеки има мнение, основано на опит, ценности и гледна точка. Но дали е достатъчна само личната гледна точка или трябва да се вземат предвид и гледните точки на други хора? Така възниква въпроса за функционирането на демокрацията. Aко всички ние основаваме мненията си само на личното си мнение, това дали ще е демокрация? Да вземем гласуването по време на избори! Какво се случва тогава? Аз, ти, той, тя…. изразяваме нашето лично мнение. A когато се формира мнозинство, чието мнение съвпада с моето или твоето мнение, тогава законът и Конституцията го отчитат като мнозинство.
С едно кликване в Google разбирам, че през 2016-та година кандидат-президентската двойка Радев-Йотова печелят първия си мандат с подкрепата на 59,4% от гласувалите, т.e. 2 063 032 български граждани. Избирателната активност тогава е била 51,62%. Вчера за тях са гласували 1 537 347, т.е. 66,77% eлекторална подкрепа при 40,50, която анализатори определят като най-ниската избирателна активност. Първото заключение, което веднага може да се направи е, че подкрепата е намаляла с 525 683 по-малко. След пет години, повече от половин милион са им отказали доверие. Каквито и да са причините – разочарование, промяна и пренасочване на ценностния мотив или отказ да упражнят избирателното си право, тази кандидат-президентска двойка вече не е техния избор. Но има още нещо много важно. Става дума за тези 66,77%. И за да не подведа някого, уточнявам – тези проценти се съотнасят към действително гласувалите, които по грубо изчисление са само 1/3 от всички граждани с избирателно право. Така че останалите 2/3 не са взели участие в президентските избори – около 4 000 000.
Какъв е изводът, който може да направим от прима виста? Първият, ниската избирателна активност предопредели победата на Радев, а и някой не преследваше ли тактически точно това? Като започнем с машинното гласуване, репресивните подходи за сплашване на избирателите. По медийни публикации – целенасочено и конкретно само по отношение на членове и симпатизанти на политическите опоненти от ГЕРБ-СДС и ДПС. Подобно изтласкване на цели групи от упражняването на избирателно право, пропагандирано уж като преследване на “купения вот”, е дискриминационно и в нарушение на Конституцията. Това е и основателна причина някои политически анализатори да говорят за целенасочено дебалансиране на изборния процес. Тактиката на противопоставяне на българските граждани се реализираше през целия пети президентски мандат, а по време на служебното правителство бе трансформирана и в конкретна политика на силовото министерство и с участието на целия държавен ресурс.
Имам предположение, че част от онези, които си останаха в къщи и не гласуваха, са си казали: ”Да, предлагат ми някаква нова възможност, но дали това е сигурността, след като и с Радев ме излъгаха?” Можем само да гадаем за набора от несъгласие и отказ да дадат вота си за някой от двете кандидат-президентски двойки. А във всяко несъгласие или отказ се съдържа и уважение към истината, както казва авторът на латералното мислене професор Едуард де Боно. Впрочем, много е лесно едно мнение да бъде обявено за единствено правилното – постига се със спекулации и масирано манипулиране с фалшиви новини и с дезинформация. Казвам го разочарована, но днес българската политика изгуби изцяло ценностната си ориентация. Израз на “политическо противопоставяне” е персонифицирането му чрез сеене на омраза и негативни внушения и инсинуации. Последното “модно” течение е свързано с наглото нахлуване на самодейци в политиката, които бъркат държавата с бизнеса, където съществува правна вратичка да прехвърлиш на социално слаб фалиралата си фирма – заедно с милионите задължения към държавата. Впрочем, те обичат да нарушават Конституцията и законите, както и да сочат с пръст онези, чийто професионализмът пречи на тяхното пълзене към властта.
Демокрацията се крепи на партиите и на състезанието между тях за идеи и концепции за общественото развитие. Няма партии, няма и представителност на гражданските мнения. Акцентирам на “гражданското мнение”, защото то е първопричината за обединяване на части от гражданите в партии с различна идеология и подкрепа за различни форми на управление. Но когато този спонтанно възникнал процес бъде заменен от “проект”, за да може някой да му „дърпа конците”, е грубо посегателство върху политическата система. Не е вярно, че Радев “няма претенция към никоя партия”, а само “e асоцииран към една широка подкрепа от различни партии”. Дали онова разиграване – тука има, тука нема правителство, не беше израз на подобно “асоцииране”, т.е. на зависимости и обвързаности. Последното действие от този политически театър не се ли разигра миналата неделя? “Днес този ще е горе, а онзи ще е долу….останалите, които оголихме откъм електорална подкрепа – ще ги дресираме. След “наколенките” на какво ли не са готови – само и само да са във властта! А някои казват, че “от качеството на партиите зависи качеството на демокрацията”.
Истината е, че и след четири избора, чашата е толкова пълна, колкото е била на 28 март. И ако тогава за някой е изглеждала полупразна и е очаквал да я напълни след няколко предсрочни избора, днес тя се оказва полупразна. Някой може да твърди обратното. Въпрос на гледна точка, което обаче не променя същината, а тя е, че за пет години “чашата” се е изпразнила с 525 683, както и че след седем месеца в “чашата на промяната” нищо не е влязло.
