Демокрацията трябва да помни от какво се страхува, но още по-добре е да разбира какво я очаква в бъдеще….
Случаят с американските самолети-цистерни и отправените от Иран заплахи показа, че в действителнст правителството и президентът нямат нито капацитет да я оценят , нито мащаб на възможностите, които биха съответствали на реалността. По този начин обръщам внимание на неудобния въпрос – какви хора са начело на държавата ни? И това се случва в контекста на две войни, близо до нас – в Украйна и в Близкия изток. Няма как тази най-актуална тема, свързана с войните, да не отнесем към въпроса за днешната външна политика на България. Категорична съм, че тя е девиантна и работи против националния ни интерес. Усещането е за връщане към миналото и сливането му с настоящето и бъдещето, ако този политически кръг продължи да ни управлява. А настояще, пренаселено твърде много от образи и лица от миналото, не вещае нищо добро за близкото бъдеще.
Ако някой ме пита защо критикувам отсъствието на силна опозиция, една от причините е, че точно в този момент тя подценява пълзящото настъпление срещу онези демократични завоевания след 1989-та, чийто краен резултат е трансформирането и реформирането ни като европейска държава с всички произтичащи от това права и задължения. А днес, когато имаме шанса да се представяме много силно в новата международна ситуация, провокирана от войните, България сама си отрежда мястото на „празния стол”, криейки неспособността на управляващите да демонстрират истинска независимост. Не тази, която всъщност е една пропагандна нереалистичнота заблуда за „национален интерес”, а онази, която ни поставя редом с държавите, които определят международния ред.
Днешната българска външна политика е политика на изолация. В когнитивен контекст това ни отвежда към погрешната представа за собственото ни място като държава. Фактологично подсилено от многото години на руско влияние, повлияло и на културата на паметта. Правя тази препратка във връзка и с днешната дата – 23 август е определен от Европейския парламент за „общоевропейски ден за почитане паметта на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими. Замисляте ли се за това как този ден се преосмисля от сънародниците ни и от колко от тях? Но днес заедно с вас, които четете тези редове, ще трябва да си спомним за всички онези, които не криеха (не криехме), говореха (говорихме) открито и не приемаха монопала на ПартияТА. В контекста на тази дата днешното политическо дередже е резултат на многото несвършена работа по разкриване на истинската същност на тоталитарния комунистически режим. Целенасоченото заглушаване през годините на многостранна дискусия по темата, лиши няколко поколения от добавена памет. В това отношение Германия е добър пример как през наратива за националното достойнство поколения германци бяха и са възпитавани в истината за Втората световна война. В Германия миналото трудно се възприема като история. Тези, които познават германците отблизо казват, че те не могат да сложат точка на темата за националната катастрофа, която формално приключи преди осем десетилетия. Но през това време Германия успя да изгради инфраструктура от институции и превърна спомена за престъпленията на нацизма в основа на своята идентичност.
Няма да е пресилено – приемете го за въздържано, но имам притеснение, че това управляващо мнозинство действа в услвия на непремерен риск от нарушаване на неприкосновени границиии, очертани от Конституцията и законите. Съществува едно правило, че решенията на мнозинството са допустими докато не нарушават тези неприкосновени граници. Но като отчетем и изтощителния стрес, преживян от политическия хаос през последните пет години, и на фона на настоящата управленска реставрация, гражданите много скоро ще осъзнаят необходимостта да бъде защитена демокрацията. Декларативното “ние не сме те” и „тези преди нас са виновни” много бързо се изчерпа в семантично отношение. А и все повече граждани няма да искат да приемат за истина, че предишните управляващи са прекалили с “хипергрижите” за тях, защото социалните тежести вече се увеличават след провеждането от това правителство политика на отемане на придобивки. „Справедливостта” при това управление придоби друго значение – вземам от бедните и уязвимите, за да дам на олигарсите и на богатите. В резултат на това възниква невидима социална пропаст. Гражданите, ограничавани откъм ресурси много скоро усещат натиска на собствената си безсилност и започват да я бъркат с нежеланието да се живее в демокрация. А това неменуемо води до радикализиране и до…диктатура. Същевременно недоволството от държавата не бива автоматично да се счита за заплаха за демокрацията. Човек може да е против определена политика, бюрократичен произвол или бюрокрация, без да желае да разруши демократичния ред. Ако държавата не остави законни канали за подобно недоволство, тя самата тласка протестирането към по-радикални форми.
Историческата памет е нещо уникално. В крайна сметка тя е и опит, дава отговори на много въпроси и оформя идейното развитие. Не съм забелязала подобен акцент да бъде свързан с нарочна политика на паметта за реални дейности в българското училище. Тази тема на практика отсъства от много години в българските учебници. А тя би допринесла за изясняване на собствената позиция. Подрастващите ученици не бива да бъдат подценявани. Те имат право на знание за всички онези трансформации, които са преживели поколенията преди тях. На тях не трябва да им отреждаме ролята на туристи в чужда паме, а да провокираме проактивно възприемане на фактите, каквито са. Те трябва да предизвикват дискусионно мислене. Само така може да се извоюва истината. И само така всеки би осмислил най-лесно същността на свободата да се изразява. И от позицията на съвременността да осъзнае колко труден и дълъг е бил пътя на онези преди него…
В заключение искам да кажа, че паметта не бива да се превръща в заместител на политическото въображение. Да, трябва да помним собствената си история и престъпленията, извършени срещу нея, които са определили нейното настояще. Но ако всеки политически проблем се решава изключително чрез миналото, държавата рискува да остане негов заложник. А днешният урок е, че демокрацията трябва да помни от какво се страхува, но още по-добре е да разбира какво я очава в бъдеще….
