Нищо не може да ни изненада в нашия обществен живот, а вече – и в българската телевизионна журналистика. След скандала от последните дни, за пореден път си казахме, че зад това винаги има или политика, или далавера. Все пак – и телевизионните журналисти са хора! Нищо от онова, което наричаме “българска работа”, не им е чуждо. Я сценарий, няКой им е подхвърлил, или повечко няКой им е платил! Днес не е никак трудно да намериш подходящите хора, да им сложиш по един микрофон и да чуеш желаното мнение, както и да си поръчаш видео или да документираш, уж “случайно”, някоя среща на запокитено или на добре осветено място. Така се прави сензация и много лесно се буни обществото с един добре режисиран скандал, обслужвайки някое политическо кръгче. А после се отприщва едно говорене, едно преекспониране…. Ще кажеш, за всеки има работа – и за журналисти, за политолози и за политици от всякакъв ранг. Но винаги идва Видьовден, в който трябва да платиш цената.
Моето мнение е, че много години почти няма професионална телевизионна журналистика, на която да се доверим и да й се възхищаваме. Показателни в това отношение са т.н. блок-предавания. Само едно гледане е достатъчно, за да ви облъчи естетиката на един позаглъхнал музикален жанр, стартирал през 90-те години на миналия век. Това е доста шокиращо, предвид възрастта и университетската подготовка, която тези журналисти притежават. Още повече, че между тях има и носители на награди и отличия. Били са най-добрите, а днес може би са се поизхабили? Случва се, но те са млади, а професионализмът се гради цял живот! Факт е, че на някои от тях им потръгна още в ранния етап на кариерата им. И е възможно да са се разглезели от симпатиите на зрителите. Да ми простят, но маниерът им на водещи днес, изглежда овехтял и неактуален. Ще ми кажете, че журналистиката не е мода. Вярно е, но и в нея има тенденции, а темповете са далеч по-бързи, предвид конкуренцията по отношение на личностните качества и възможностите на технологиите.
Определям като непрофесионално, например, да допуснеш на екран журналист със заваляно и забързано говорене, нетърпелив да изслушва госта си или да го прекъсва по най-неподходящия начин в най-неподходящия момент. Да не говорим, че често зададените въпроси са по сценарий или по диктовка от слушалката в ухото. И не са малко случаите, в които те предизвикват недоумение у зрителя, защото не са в контекста на онова, което интервюираният говори в момента. А внимателното слушане в интерактивната комуникация е задължително условие. Иначе не може да се формулират логични въпроси и разговорът изглежда предварително натъкмен. Подобно умишлено режисиране е и вкарването на госта в обяснителен режим. Целта е да се “произведе конфликт” или “новина”. А така съществува риск и за самия разговор, чиято същност е обмен на информация. Свеждането на разговора единствено до това, кой какво е казал някъде и по различен повод, подкрепено с подходящи видеa или използване на цитати, обезмисля всяко усилие да се постигне ефекта на различното предаване. Затова всички толкова си приличат – като предаване “Право на отговор”. Обикновено зад това винаги се крие намерение да бъде “сгащен” госта “на тясно”, само защото трябва да се изпълни някоя задкулисна поръчка. А може да става дума и за изкуствено “подгряване” на атмосферата в студиото. Но това не винаги е желателно, ако интервюираният е държавник или политик от висок ранг. В такива случаи, трябва да се съблюдава мярката, защото намерението на водещия може да се размине с очакванията на зрителя, който иска да чуе информация от “първа ръка”.
Като че ли днес и телевизионната журналистика, както и политиката, продължават да вървят след събитията. Отразяването на отделния случай се изчерпва най-често в репортажното му отразяване, надъхано обилно с емоцията на репортера, оставящ след себе си вкус на бутафория. А често и – на гавра с интервюирания. Какъв похват за водене на интервю е, според вас – да питаш някого как се чувства, когато той току-що е преживял страшен ужас или загуба на близък човек? Или какви гадателски способности събужда у вас гледка, в която журналист задава въпрос към държавник от най-висок ранг, четейки го от листче. Почти несрещано явление е, когато в студиото са поканени само хора, изразяващи една и съща гледна точка, и липсва представител на противоположната, водещият да е този, който да я представлява. Това се прави или умишлено, или журналистът не се е подготвил за предаването си.
Що се отнася до т.н. разследваща журналистика, тя продължава да се възприема от зрителите, като поръчкова. Съществува недоверие, което се подхранва от впечатлението, че съзнателно се разследват и отразяват само случаи, удобни за политиката на медията. И това е така, защото се досещате, че политиката на една частна медия зависи от политическите привързаности на нейния собственик. И дори да не го знаем Кой е, не е никак трудно да се досетим какви са неговите политически нагласи и предпочитания чрез лицата, които винаги се канят, но и чрез еднопосочните политически внушения, които се преследват при отразяването на една или друга тематика. Затова и у гражданите остава впечатлението, че се възпроизвежда едно и също ценностно статукво, което убива концепцията за истинска и адекватна телевизионна журналистика. Те вече не се питат Кой Кой е в българската журналистика, защото са наясно, че забъркването в политическите далавери е причината, която изяжда независимостта и професионализма в българската журналистика.
Професионалното водене на разговор включва не само вродена интелигентност и познания в тази област, но и умения да използваш ума си, които сперед професор Едуард де Боно, могат да се усвоят и практикуват. В книгата си “Как да притежаваме красив ум”, /Локус, 2009/, той предлага техники за промяна в начина на мислене и достъпни тактики за водене на разговор. Ако я прочетете,ще разберете защо в такива случаи са толкова важни емоцията, логиката, подбора на изразните средства, фактите, обобщенията и екстраполациите, изясняването на причините. Но също – и защо професионалният разговор не бива да се превръща в зрелище.
април 2017 г.
