Защо един американски журналист пропътува хиляди километри, за да направи интервю с руския президент? Знаейки ролята на медиите да влияят на общественото мнение, ще е непрофесионално, ако се опитам да избягам от подобна идея. Но има и една друга причина, която всички знаем – имиджова, както за главния герой, така и за журналиста, който се надява да си направи реклама. Все пак не всекиму се пада подобен шанс – да интервюира руския държавен глава. Изглежда лесно за обяснение, но не винаги това е достатъчно. Особено когато става дума за такъв „герой” като Путин. На когото очевидно му харесва да затвърждава този си образ на фона на войната, която Русия води в Украйна.
Дали обаче той успя да го постигне, подпомаган от интервюиращия…. с мълчание и търпеливо изчакване все пак да му бъде дадена възможност да задава въпроси? А може би самото интервю бе замислено да протече по точно този начин – удобен монолог за обитателя на Кремъл? Друг е въпроса как това интервю изглежда в очите на зрителите и на читателите. Ще ви кажа. За добре ориентираните в историческите факти това интервю беше демонстрация на руската имперска мания. За предубедените – засилване на негативното отношение към начина, по който Русия представя “историческата истина”. За неинформираните – информация, която те пропускат през мрежата на собствените си възприятия, позволявайки им да ги държат в мъглата на ценностното им объркване.
В този контекст може да се напише много дали интервюто на Тъкър Карлсън с Путин постигна замислените си цели. Може би инициаторите се очаквали повече сензационност? Навярно се е заложило много на посещението на бившия водещ на телевизионния канал на FOX NEWS, но както българите обичаме да казваме – всяко чудо за три дни. Защото единственото, което се оказа водещо в реакциите на част от европейския политически елит бе възмущението от изкривяването на историческите факти. А това едва ли може да се отразява позитивно на руския имидж. Изричането на цинични лъжи – по определение на много от коментаторите и според изразената позиция на политически лица от засегнатите държави като Полша, например, може само да засили общото недоверие към поредния епизод от руската пропагандна стратегия. Допускам, че в същото време пристигането на Тъкър Карлсън е било добре експлоатирано в руските медии. Нали знаете – в Русия мразят Запада, но пък неговото внимание им помага да преодолеят комплексите си от все по-задълбочаващата се изолация. Да си държава-агресор не e роля за завиждане. Но пък ставаме свидетели как Първият в Кремъл се опитва и чрез това интервю да налага образа на лидер, надявайки се тези, които го слушат да го възприемат за точно такъв. А интервюто цели точно това – да привлече така необходимото му специално внимание.
C това специално внимание той навярно се надява да убеди колективния Запад в спирането на подкрепата за Украйна. Разчита най-вече на версията за причината Русия да нападне Украйна. Докато истината е, че Кремъл гледа на Украйна като на държава, която трябва да остане под нейна сфера на влияние. Съживяването на „факти” – кой, как и защо бил „създал” държавата Украйна, не произведе и няма как да произведе сензационност. Формирането на украинската националност е доказано в исторически план. А загребването от страна на Русия от историческия капитал на Украйна е начин да се компенсират онези „бели петна” в собствената й история. Затова и Русия никога не е крила инвазивните си мераци спрямо украинците. Като предлага една алтернативна версия на историята, така Путин се надява „да разбърка картите” на колективния Запад и да си върне в някаква степен предишния комфорт, когато даваше надежди на западните лидери, че и на Русия може да й се даде шанс да се развива демократично.
Интервюто на Тъкър с Путин явно бе замислено да изпълни ролята си чрез два фокуса. Единият е обърнат за консумиране от руското общество, затънало в проблеми и както винаги – Кремъл разчита на износа на война и на соченето на “врага”, за да го държи интегрирано с властта. Другият фокус касае обществените настроения в САЩ преди изборите, където темата за войната в Украйна и помощта за нея е извадена пред скоби за успеха на президентската предизборна кампания. Не мога да предполагам в каква степен интервюто е повлияло на недотам информирания американец и в каква степен се е доверил на алтернативната версия на Путин за историята, например. Или доколко въобще темата за Украйна го вълнува, освен че му бърка в джоба, ако говорим за американската финансова помощ.
В същото време не така стоят нещата за европейските граждани. Защото всяка от техните държави е в различна степен засегната от съвременната роля на Русия в опазването на мира. Инванзивната политика на Кремъл не е от днес, но засилването на имперската й мания носи заплаха за всяка от тях. Самият факт, че в 21 век една суверенна държава е срината със земята и там загиват невинни хора и масово се бомбандира гражданска инфраструктура е симптоматично за едно болно въображение, което засега никой не може да спре. Нещо повече – свидетели сме как подобен мироглед, свързан с разрушение, много жертви и унищожаването на една държава, прогресира. Доказват го и абсурдните “аргументи” с които интервюираният се опитва да обоснове агресията си.
И на неговата лекция по история не трябва да гледаме само като на пропаганден материал, защото тя отразява мирогледа на Кремъл за водене на международна политика сега и в бъдеще. Повтаряйки – и пак, и пак, плана си за „денацификация на Украйна”, всъщност Путин не само вменява „вината на Запада”, че е помогнал на “нацистите” да дойдат на власт в Украйна, той така си отмъщава за откъсването на Украйна от руската сфера на влияние. Това той не може да й прости. В този контекст не може да му се вярва, че не би посегнал утре и към балтийските държави, а и Полша не крие опасенията си. Иначе той бил за мир, но трябва да бъде спряна помощта за Украйна. Така той разбира установяването на мира.
Мисля, че ако говорим за това дали интервюто е изпълнило някаква смислена цел, то тя е в затвърждаването на факта, че то разкри циничната природа на руската външна политика и имперската мания на Първия човек в Кремъл. Той няма никакво намерение да се откаже от тази мания и затова Европа и САЩ трябва да подхождат много внимателно към паралелния свят, който той се опитва да наложи на демократичната общност.
